Пътят

Тръгнах пеша по прашната улица. Отново бях замислен за своите проблеми. Пак, или по-скоро отново, проблемите ме връхлитаха един след друг, и аз с учудващ инат не ги оставях да ме побъркат окончателно. Прашната улича се виеше надолу, сякаш до безкрая. Около мен не съществуваше нищо. Нямаше дървета, нямаше цветя или поляни. Беше синкава мъгла, а пътят разкъсваше материята й. И аз вървях по този път, умислен и с наведена глава. Не исках да поглеждам какво има пред мен, знаех, че има само път и нищо друго. Беше толкова тихо, че можех да чуя собствения си пулс…

“Кой си ти?”
“Към какво си тръгнал?” В главата ми идваха все повече нови въпроси, на които не успявах да отговоря. Тогава чух сякаш своя глас, но някак си застарял.

“Вече не представляваш нищо” – промълви гласът и се сепнах. Останах на място. Причуло ми се е , реших аз, и продължих пътя си.

“Ти си станал сянка, един призрак на някогашен човек. Онази сила вече я няма. Вглъбен си в собствената си глупост.”

-Престани! -извиках, но нямаше никой. Гласът идваше от самия мен, от най-вътрешните ми угризения.

“Мислиш си, че проблемите ти са неразрешими! Затънал си в мисли за лошото около теб, така унищожаваш доброто. Не мислиш , а констатираш!”

-Кой си ти ? За какво говориш?

“Обясняваш си живота чрез таблици и социологически проучвания. А забрави най-важното – душата си. Аз съм Ти и Ти съм Аз. Твоята същност след години ще е престаряла и унищожена, не само заради годините, а заради това, че не се грижи за нея!”

-Не мога да те разбера! -казах аз. Пътят продължаваше все така напред, без нито един завой. Мъглата се стелеше около мен и тишината постоянно ме притискаше. Как ми се искаше да видя поне един човек…

“Не. Ти винаги ще си сам. Сам си сега и ще бъдеш сам. Човек е сам, когато сам иска това. Никой не е самотен, заради други хора. Не трябва да търсиш причината в някой друг, а само в себе си. Човек сам пожелава самотата си и я търси, както правиш ти.”

-Глупости! Кой иска да е сам! Нима мислиш, че искам да съм сам?

“Нима не е така? Какво направи Ти , за да не си сам? Държа ли се добре с хората, забелязваше ли малките радости? Не. Очакваше винаги нещо голямо. Това е грешката на човек – докато чака да види и да му се случи нещо необикновено и голямо, той пропуска малките и красиви неща около себе си. А без тях никога няма да изживее голямото, защото е свикнал да не забелязва.”

Чудно, но той сякаш беше прав. Не знаех кой е, не вярвах на думите му, че той е същността ми в бъдещето. Щях да стана мърморко, който не забелязваше нищо хубаво през целия си живот? Не исках да мисля, не исках да смятам, че ще стана такъв. Но отговорът , който самия аз си давах беше достатъчен- щях да стана точно това, което гласът ми описа… почувствах страх. От самия себе си.

Пътят продължи напред, а в далечината се виждаше светлина, която сякаш разкъсваше тъмната мъгла. Затичах се , тръгнах с все сила към тази надежда… Сълзите сами потекоха от уморените ми очи. Тичах и когато стигнах до светлината тя изведнъж изчезна.

След момент… отворих очи. Бях в стаята си и гледах към тавана. Сърцето ми биеше така, сякаш досега съм тичал. Реших да не оставам повече в тази стая и станах от леглото си. Отворих вратата и направо излязох на двора, където ме посрещнаха слънчевите лъчи. Тогава го видях – едно малко цвете, скътано встрани от вратата. Погледнах го и почувствах щастие:

-Никога не те бях забелязвал! Никога не бях виждал, че си толкова красиво!