Думите,които не казваме

Събудих се и видях, че стаята вече е осветена от утринните слънчеви лъчи. Събудих се и мислите веднага обзеха главата ми. Напоследък не можех да не мисля,винаги се появяваше нещо , което да занимава вниманието ми , по едно време смятах, че ще полудея – искаше ми се да не мисля за нищо , ето така -просто да си седя и да гледам в една точка. Но не ставаше така и дори сега, веднага щом станех те идваха в главата ми. В интерес на истината аз канех тези мисли, защото това бяха мисли за едно момиче. Единствените ми хубави мигове ,  когато мислех нещо бяха за това момиче. Още от преди време смятах,че Любовта е единственото реално нещо,ако може да се каже така,на този свят. Че ако станеше нещо ужасно, единствено  Любовта ще спаси човек , в която и да е нейна форма. А сега любовта беше придобила материален образ в моите очи. Едно момиче превърнало се от мечта в реалност,  от желание в единствена мисъл. И като се замисля колко мечтаех за това момиче , направо настръхвам. Толкова, че сега,  когато е с мен се е превърнала в…блян. Блян, който превзимаше крепоста на разсъдъкът ми и нямаше изгледи да се отстрани. Не че аз исках – напротив. В този случай постъпвах ,  като мазохист и нямах никакво намерение да преча на завоевателя .  И попаднах в най-голямата лудост за човешката душа – любовта. Да, лудост , единствената , от която човек не желае да се отърве, а иска ако може и още по-луд да стане.
Станах от леглото и се заобличах. Облякох се и след минути бях на улицата.
Вървях и пак мислех за любовта, за моята любов. Всеки човек има своя любов и дали ще я срещне или не е само въпрос на време.и ще я срещне , защото всеки трябва да опита от това благо, все още неопорочено от модерни технологии и т. н. А моята любов имаше прекрасни очи , които ме караха да се чувствам безпомощен. Дори имаше глас , който ме опияняваше с всяка дума. Чувствах допира й , който можеше да се сравни единствено с докосване до коприна. Какво повече да искам – разговарях си с Любовта. Не, не ме мислете за луд. Любовта си имаше име , тя беше реален човек ,  но за мен няма думи как да я опиша.
Както вървях и се бях унесъл в мислите си едно момче мина покрай мен и леко ме бутна.
-Извинявай, не исках- каза то.  Изгледах го за миг – нормално момче,  май не беше от квартала.
-Няма проблем – казах набързо и отминах напред. След минути осъзнах, че то ходи след мен.
-Ей, какво има , защо вървиш след мен! – сопнах се аз и чаках да видя реакцията му.
– Замислен си – започна момчето – нещо е обвзело мисълта ти. Изпаднах в лек ужас – откъде знаеше, че размишлявам , че изобщо съм в това състояние. Май прекалено явно беше.
-Може и така да е – не мисля, че те интересува.
– Ако смяташ, че така ще постигнеш нещо , съмнявам се – гледаше ме с черните си очи.
– Кое да постигна?  За какво говориш?
– Искаш да кажеш , че я обичаш нали?  Искаш да споделиш мислите си, но смяташ , че са прекалено отнесени .
– Говориш глупости. Трябва да тръгвам. Откъде знаеше за всичко това! Не мисля, че чак съм говорел на глас….
– Не си говорил на глас. Чух сърцето ти , а то ми каза достатъчно.
– И какво чу?
-Достатъчно , за да разбера , че искаш да говориш , а не да мислиш.  Защо не и кажеш колко я обичаш? Мислиш ли, че тя не желае да чуе тези думи от от устата ти?  Не – тя иска да чуе , да кажеш колко я обичаш. Това са мисли, които трябва да се споделят, породени са от двама души и трябва да са споделени . Любовта не е едностранна, дори когато не е споделена. А тя те обича. Време е да й покажеш, а не да се разхождаш , като древен философ. Лицето на влюбения се познава от километри – то е загрижено, умълчано. А трябва да е весело и живо. Не бъди егоист , както във всички твой дела! Любовта се доказва , а ти постъпваш егоистично , като не и казваш най-елементарните думи.
– Прав си, но…
– Обичам те. Няма по-прости думи от тях.  Две – но изразяват такова огромно съдържание, че не може да си помислиш. И хората се страхуват да ги кажат, заради това съдържание. Помисли си върху това и се замисли накъде ще отидеш – винаги има два пътя.
Умълчах се.  Бях тръгнал за закуска , а какво чух. Бях свел глава и стоях ,  като пред призрак.
-А… – момчето беше изчезнало и не разбрах как. Както по филмите – някой казваше нещо важно и после изчезваше. Не ме интересуваше къде е. Разбрах, че съм бил егоист. Прибрах се с празни ръце- забравих да купя нещо. Цял ден мислих и видях ,че в себе си съм бил егоист,за да не изкажа това , което трябваше. Стана вечер – очаквах да се чуя с нея , но не знаех какво да кажа. И думите ми се извърволиха сами. Сега исках да кажа единствено – обичам те.