Едно мнение на професор по история

Ilan Pappe е един от най-добрите историци по отношение на Близкия изток. Той е роден в Израел, като до 2007г. е преподавател в университета в Хайфа.

Посещението ми в родната Галилея съвпадна с геноцидните израелски атаки в Газа. Държавата, чрез медиите си и с помощта на нейната академия, излъчи един неанонимен глас – дори по-силен от този, който чухме по време на незаконната атака срещу Ливан през лятото на 2006. Израел отново е погълнат от справедлив гняв който се превръща в деструктивна политика в Ивицата Газа. Тази ужасяваща саморазправа за нехуманност и беззаконност не е само дразнеща, тя е обект на който си стува да се спрем ако искаме да разберем международната неприкосновеност за масовото клане, което бушува в Газа.

Основава се първо и предимно на очевидни лъжи, прокарани с агитаторски език напомнящ за по-тъмните дни през 1930те години в Европа. На всеки половин час новинарски бюлетин по радиото и телевизията описва жертвите в Газа като терористи и масовите убийства от израелска страна като акт на самозащита. Израел се обявява пред собствения си народ за добродетелна жертва, която се защитава от огромно зло. Академичната общност е вербувана да обясни колко демонична и чудовищна е палестинската борба, ако тя се води от ХАМАС. Има учени, които демонизират предишния палестински лидер Ясер Арафат в по-ранна ера и делегитимизират неговото движение Фатах през втората палестинска интифада.

Но лъжите и изопачените представи не са най-ужасната част от всичко това. Това са директните атаки по последните следи от населението и чувството за лично достойнство на палестинския народ, това е най-разгневяващо. Палестинците в Израел показаха солидарността си с хората в Газа и сега са дамгосани за предатели в еврейската държава; правото им да останат в собствената си родина е поставено под въпрос, ако се има предвид липсата на подкрепа срещу израелските посегателства. Съгласилите се сред тях – неправилно, според мен – да се покажат в местните медии са разпитвани, а не интервюирани, сякаш са затворници в затвора на Шин Бет. Появите им са предшествани и последвани от унижаващи расистки забележки и са изправени пред обвинения за предателство, че са безразсъдни и фанатични. И все пак не това стои в дъното на нещата. Има няколко палестински деца от окупираните територии, които са лекувани от рак в израелски болници. Бог знае каква цена са платили родителите им, за да бъдат приети там. Ежедневно израелското радио посещава болницата да настоява бедните родители да разкажат на израелската публика как Израел е прав да атакува и колко зли са Хамас при защитата.

Няма граници за лицемерието, което справедливия гняв предизвиква. Речите на генерали и политици варират блуждаещо между самохвалство за хуманността, която армията демонстрира в „хирургическите” операции от една страна, и нуждата от разрушение на Газа веднъж завинаги, по хуманен начин, разбира се, от друга.

Справедливият гняв е постоянен феномен в Израел, и преди това ционистко лишаване от собственост на Палестина. Всеки факт, независимо дали е етническо прочистване, окупация, масово клане или разрушения, винаги се изобразява като морална справедливост или чист акт за самозащита неохотно извършен от Израел във войната му срещу най-лошият вид от човешкия род. В отличната си книга „Завръщане към ционизма: Митове, Политика и Знания в Израел”, Габи Питерберг изследва идеологичния произход и историческото развитие на справедливия гняв. Днес в Израел, от ляво в дясно, от Ликуд до Кадима, от академията до медиите, може да се чуе този справедлив гняв на държава, която е по-заета от всяка друга по света с разрушението и лишаването от собственост на едно местно население.

От критична важност е да се изследва идеологическия произход на това отношение и да се извлекат необходимите политическите заключения от преобладаващите. Този справедлив гняв защитава обществото и политиците в Израел от всякакви външни укори и критика. Далеч по-лошо, винаги се възприема като разрушителна политика срещу палестинците. Без вътрешен механизъм за критика и никакъв външен натиск,  всеки палестинец се превръща в потенциална мишена на гнева. Имайки предвид израелската военна сила, единствения неизбежен изход са още масови убийства, кланета и етническо прочистване.

Нека се надяваме, че важните гласове в света ще кажат на Израел, че тази идеология и цялостното управление на държавата са непоносими и недопустими, и докато са налице, Израел ще бъде бойкотиран и санкциониран. Не съм наивен. Знам, че дори убийството на стотици невинни палестинци няма да е достатъчно, за да доведе до подобна промяна в мнението на Запада. Дори още по-неочаквано ще е за мен, извършените в Газа престъпления да накарат европейските правителства да променят политиката си спрямо Палестина.

И все пак, не може да позволим 2009 да бъде просто още една година, по-маловажна от 2008, възпоменателната година за Накба, която не изпълни огромните очаквания, които имахме всички, за потенциала й драматично да преобрази отношението на западния свят към Палестина и палестинците.

Ilan Pappe – Department of History at the University of Exeter.