Ави Шлаим – "Как Израел постави Газа на границата на хуманитарната катастрофа"

На 7 януари, когато израелските летци методично сриваха Газа, Ави Шлаим публикува в английския вестник “Гардиън” текста си “Как Израел постави Газа на границата на хуманитарната катастрофа”.
Ави Шлаим е професор по международни отношения в Оксфордския университет. Автор е на книгите “The Iron Wall: Israel and the Arab World” [Железната стена: Израел и арабският свят] и “Lion of Jordan: King Hussein’s Life in War and Peace” [Йорданският лъв: Животът на крал Хусейн в години на война и мир]. Служил е в израелската армия и никога не се е съмнявал в законността на съществуването на Израел. Безчовечното нападение в Газа обаче го довежда до унищожителни изводи.

“Единственият начин да намеря какъвто и да е смисъл в тази безсмислена война е да се опитам да я разбера в нейния исторически контекст. Създаването на Държавата Израел през май 1948 г. било съпроводено с огромна несправедливост по отношение на палестинците. Официален Лондон яростно се съпротивлявал на американските усилия в посока на поддръжка на новородената страна.
На 2 юни 1948 г. сър Джон Траутбек изпратил на външния министър Ърнест Бевин писмо, в което говорил, че американците носят отговорност за създаването на бандитска държава, “начело на която стои група лидери, които не се гнусят от всякакви средства.” Мисля, че той се е изразил твърде рязко, но омерзителното нападение над жителите на Газа и мълчаливото съгласие на администрацията на Буш с това нападение ни заставя да се върнем към този въпрос.
Аз пиша като човек, който в средата на 60-те години добросъвестно е служил в израелската армия и никога не се е съмнявал в законноста на съществуването на Израел в границите до 1967 г.
Но аз най-решително отхвърлям колонизаторския проект на ционистите, когато той преминава зад границите на Зелената линия. Израелската окупация на Западния браг и ивицата Газа в резултат на Юнската война от 1967 г. няма нищо общо с обезпечаването на сигурността на страната, а е откровена териториална експанзия. Целта се състояла в създаването на Велик Израел по пътя на постоянен политически, икономически и военен контрол над палестинските територии, в резултат на което се появи най-дългата и жестока военна окупация в новото време.
Четирите десетилетия израелски контрол причинили неизчислими загуби на икономиката на ивицата Газа. Огромната маса от бежанците от 1948 г. била изгнана на тясна ивица земя без инфраструктура и природни ресурси. Перспективите пред Газа никога не са били радостни. Но това не е просто пример за слабо икономическо развитие, а случай на преднамерено и безпрецедентно жестоко ограничение на възможностите за развитие.
Докато използва библейски фрази, Израел превръща жителите на Газа в дървосекачи и носачи на вода, източник на евтина работна ръка и чудесен пазар за израелски стоки. Израел активно възпрепятствал развитието на местна промишленост, за да направи невъзможно палестниците да прекратят тяхното подчинено положение и да не създат икономически предпостваки за политическа независимост.
Газа е класически пример за колониална експлоатация в постколониалния период. Еврейските селища върху окупираните територии са неморални, незаконни и се явяват непреодолимо препятствие по пътя към мира: те са едновременно инструмент за експлоатация и символ на ненавистната окупация. В Газа през 2005 г. имало по-малко от 8000 еврейски заселници и 1,4 млн. местни жители, но заселниците контролирали 25% от територията, 40% от плодородната земя и лъвския пай от оскъдните водни ресурси. А редом с тях огромна част от местното население живеела в невъобразима бедност и нищета. Доходът на 80% от тях не достига и 2 долара на ден, а условията в тази ивица оскърбяват представите за достойно човешко съществуване, предизвикват съпротива и служат за разсадник на политическия екстремизъм.
През 2005 г. правителството на Ликуд, оглавявано от Шарон, проведе едностранно изтегляне, като изведе от Газа всички 8000 заселници, и разруши на домовете и фермите, коите те оставиха след себе си. ХАМАС, Ислямското движение за съпротива, поведе ефективна кампания за прогонване на евреите от Газа. Изтеглянето беше унижение за Израелските сили за отбрана (израелската армия – б. м., М. К.). За външния свят решението на Шарон за изтегляне представлява принос за мирния процес, базиран на принципа – две държави за двата народа. Но, в следващата година други 12 000 израелци се заселват на Западния бряг, като отново намаляват бъдещите граници на независимата палестинска държава. Заграбването на земи и движението напред към мира са несъвместими. Израел имаше право на избор и Израел избра земята пред мира.
Истинската цел на изтеглянето на зеселниците се състояла в това, границите на Велик Израел да бъдат едностранно преначертани, като в границите на Израел бъдат включени главните блокове от селища на Западния бряг. По тази причина изтеглянето от Газа не е било прелюдия към сключване на мир с палестниската администрация, а прелюдия към последваща ционистка експанзия на Западния бряг. Това била едностранна крачка, предприета, по мое мнение, поради грешно разбиране на националните интереси на Израел. Уповавайки се на категорично отхвърляне (отричане, отрицание) на съществуването на палестинския народ, изтеглянето от Газа е част от дългогодишните усилия за отхвърляне на каквото и да е самостоятелно политическо съществуване на палестинците на тяхна земя.
Израелските заселници наистина бяха изтеглени от ивицата, но израелската армия продължи да контролира достъпа до Газа по суша, въздух и море. За една нощ Газа се превърна в затвор под открито небе, а израелските въоръжени сили получиха пълна свобода да се забавляват като хвърлят бомби; да произвеждат “звукови бомби” (sonic bombs), преминавайки звуковата бариера, докато летят на малка височина, по този начин тероризирайки беззащитните обитатели на затвора.
Израел обича да представя себе си като остров на демокрацията в морето на авторитаризма, но за цялата своя история не е направил нищо, с което да съдейства за развитието на демокрацията сред арабите, но пък е направил много, за да я подкопае.
в сметката си Израел има дълга история на сътрудничество с реакционните арабски режими, в опит да задуши арабския национализъм. Въпреки всички тези пречки, палестинците успяха да създадат единствената, ако евентуално изключим Ливан, демокрация в арабския свят. През януари 2006 г. се състояха свободни и справедливи избори за Законодателния съвет на палестинската администрация, в резултат на които властта отиде у оглавяното от ХАМАС правителство. Израел обаче отказа да признае това демократично избрано правителство, настоявайки, че ХАМАС е просто терористична организация.
Америка и ЕС безсрамно поддържаха Израел в остракизирането и демонизирането на правителството на ХАМАС и в опитите си да го свалят, като задържат приходите на палестинската автономия от данъци и такси и външната помощ. Възникна сюрреалистична ситуация, в която значителна част от международната общност наложи икономически санкции не на окупатора (окупанта), а на окупирания, не на угнетителя, а на угнетения. И, както нерядко и преди е бивало в трагичната история на Палестина, на жертвата се вменява вина за нейното нещастие. Израелската пропагандна машина непрекъснато разпространява представата за това, че палестинците – това са террористи, които отричат съсъществуването с еврейска държава; непрекъснато разпространява представата за това, че техният национализъм е дори нещо малко повече от антисемитизъм; непрекъснато разпространява представата за това, че ХАМАС е ни повече от сборище, банда религиозни фанатици и че ислямът е несъвместим с демокрацията. Но простата истина е това, че палестинците са нормален народ с нормални стремежи. Те не са по-добри, но и не са по-лоши от всяка, от която и да е друга национална група. Това, което желаят, както всички, преди всичко е парче земя, което да могат да нарекат свое и на което да живеят свободно и достойно.
Както и други радикални движения, ХАМАС, с приближаването си до властта, започна да променя своята политическа програма в дух на умереност. От безкомпромисна отрицателна позиция в своята Харта, ХАМАС започна да се приближава към прагматичното приемане на идеята “две държави за два народа”. През март 2007 г. ХАМАС и Фатах сформираха правителство на националното единство, което беше готово да преговаря за дълготрайно примирие и спиране на огъня с Израел. Израел обаче отказа всякакви преговори с правителство, което включва ХАМАС, и продължил старата игра “разделяй и владей” с двете враждуващи палестински фракции.
В края на 1980-те години Израел, за да отслаби Фатах – светско националистично движение, оглавяно от Арафат -, оказваше подкрепа на неотдавна възникналия ХАМАС. Днес Израел окуражава отстъпчивото и корумпирано ръководство на Фатах да свали техните политически опоненти от религиозния лагер и отново да вземе влестта. В зловещия заговор по разпалване на палестинска гражданска война участие взеха и агресивните американски неоконсерватори. Тяхното вмешателство се яви основен фактор за падането на правителството на националното единство, което подбудило ХАМАС през юни 2007 г. да завземе властта в Газа, с което изпревари вземането на властта от Фатах.
Войната, подпалена от Израел на 27 декември 2008 г., стана кулминацията на множество стълкновения и противоборства с правителството на ХАМАС. В най-широк смисъл, от една страна, това е борбата между Израел и палестинският народ, защото именно народът доведе ХАМАС на власт. Обявената цел на войната била да отслаби ХАМАС, усилвайки натиска над него, докато лидерите му не се съгласят на ново примирие, но според условията на Израел. Необявената цел пък се състоеше в това, да накара света да гледа на палестинците в Газа само като на още един “хуманитарен проблем”, дерайлирайки, отхвърляйки на втори план тяхната борба за независимост и собствена държава.
Изборът на време за тази война беше определен от политическите интереси. В навечерието на общите предрочни израелски избори, насрочени за 10 февруари, основните партии искали чрез случая да демонстрират своята твърдост. Армейската върхушка прояваваше нетърпение да нанесе съкрушителен удар по ХАМАС, за да подобри репутацията си след провала във войната с Хизбулла през юли 2006 г. Циничните лидери на Израел също така можеха да разчитат на апатията и безсилието на прозападните арабски режими и на сляпата поддръжка от страна на Джордж Буш на края на неговото президентство. Буш охотно се съгласил да прехвърли цялата вина за кризита на ХАМАС, наложи вето на внесеното в Съвета за сигурност на ООН предложение за незабавно прекратяване на огъня и даде на Израел карт-бланш за сухопътно навлизане в Газа.
Както винаги, притежаващият огромна сила Израел представи себе си като жертва на
палестинската агресия, но съвършено неоспоримото неравенство на силите на двете страни не оставя съмнение коя е истинската жертва. Това наистина беше схватка на Давид с Голиат, но библейският образ се оказал с разменени роли – малкият и беззащитен палестински Давид се изправил лице в лице с прекрасно въоръженият, безжалостен и абсолютно превъзхождащ го противник. Прибягването до брутална военна сила се съпровождаше, както винаги, с вопли за нещастните израелски жертви и смесваше себеожалването със самодоволството. На иврит за този синдром има удачен израз: “бохим ве йорим” (“ридаем, но стреляме”).
В интерес на истината, в този конфликт и Хамас не е невинна страна. Бидейки лишен от плода на победата си на изборите и натъквайки се на безскрупилун в средствата си противник, той прибягна до оръжието на слабите – терорът. Бойци на ХАМАС и на Ислямски джихад обстрелваха с ракети Касам пограничните с Газа израелски селища по време на прекратяването на огъня от юни миналата година, договорено с посредничеството на Египет. Щетите, причинени от тези примитивни ракети, бяха нищожни, но психологическият ефект – огромен, подбуждайки обществото да търси защита от правителството. При тези обстоятелства Израел имаше право да предприеме действия по самозащита, но неговият отговор на дразненето му с ракетни атаки беше съвършено несъразмерен. Цифрите говорят сами по себе си: за три години след изтеглянето от Газа от ракетния обстрел са загинали 11 израелци, но само за 2005-2007 г. израелската армия е убила в Газа 1290 палестинци, включително 222 деца.
Убийствота на цивилни (граждански лица), независимо от техния брой, е недопустимо.
Това правило се отнася за Израел в същата степен, в която и за Хамас, но действията на Израел по отношение жителите на Газа – това е невъздържано и непрестанно зверство.
След влизането в сила на примирието, Израел не сне блокадата на Газа, което според лидерите на Хамас, представлява нарушение на споразумението. По време на примирието Израел възпрепятстваше всякакъв износ от ивицата, което също така се яваваше пряко нарушение на договореностите от 2005 г. и доведе до рязко съкращаване възможностите за жителите на Газа да намерят работа: официално безработните са 49,1% от населението на Газа. В това време Израел рязко ограничи числото на камионите, доставящи като хуманитарна помощ хранителни продукти, гориво, бутилки с газ за битови нужди, резервни части за системите за водоснабдяване и канализация, лекарства и медицинско оборудване. Трудно е да си представим, че гладът и студът, на които бяха обречени жителите на Газа, можеха да обезпечат безопасността на израелците от другата страна на границата. Но даже и в такива случаи, това е безнравствена форма на колективно наказание, което е строго забранено от международното хуманитарно право.
Безчовечността на израелските военни е сравнима единствено с лъжливостта на израелските официални представители. За 8-те месеца до началото на тази война в Газа Израел създаде Национална дирекция по информация. В основни линии, средствата за масова информация получавали от тази дирекция съобщения за това, че ХАМАС нарушава условията на споразумението за примирие; че целта на Израел се състои в защита на своето население; и че израелските въоръжени сили правят всичко възможно, за да не причиняват щети на гражданското население. Израелските пи-ари постигнаха забележителни успехи в разпространявето на тези послания. Но все пак, в същността си, тази пропаганда е куп от лъжи.
Между реалността и риториката на израелските представители лежи огромна пропаст. Примирието беше нарушено не от ХАМАС, а от израелската армия, която на 4 ноември извърши рейд в Газа, като уби там шестима бойци на ХАМАС. Целта на Израел не е защитита на своето население, а сваляне на правителството на ХАМАС в Газеа, обръщайки против него жителите на территорията. Много далеч от целта да щади цивилните, Израел ги превърна в обекти на безредни бомбардировки и ги подложи на продължаваща над 3 години блокада, катко по този начин постави 1,5 милиона души на границата на хуманитарната катастрофа. Библейското “око за око” е достатъчно дивашка представа за справедливо възмездие, но безумното нападение над Газа следваше логиката “око за мигла”. След 8 дни бомбардировки, в хода на които загинаха 400 палестинци срещу 4 убити израелци, необузданият израелски кабинет реши да започне сухопътно нахлуване с невъобразими (неизчислими) последствия.
Но не военна ескалация би могла да спаси Израeл от ракетния обстрел на военното крило на ХАМАС. Независимо от огромните жертви и разрушения, причинени от израелците, съпротивата продължаваше и ХАМАС продължаваха да изстрелват ракетите си. ХАМАС е движение, което величае жертвоготовността и мъченичество. И е ясно, че не може да има никакво военно решение на конфликта между двете общности. Проблемът с израелската концепция за безопасност е, че тя отрича и най-елементарната безопасност за другата страна. Единствената възможност за Израел да постигне сигурност за себе си не е чрез стрелба, а чрез преговори с ХАМАС, нееднократно деклариращ готовност да преговаря за дългосрочно – 20, 30 или даже и 50 години – примирие с еврейската държава в границите й от преди 5 юни 1967 г. Израел отхвръли тези предложения по същата причина, по която той отхвърли мирния план на Лигата на арабските държави през 2002 г., което все още стои на масата: отхвърли го, защото то включва отстъпки и компромиси.
Този кратък обзор на действиятна на Израел през последните четири десетилетия, прави трудно да се възрази против извода, че Израел се е превърнал в бандитска държава, “начело на която са група лидери, което не се гнусят от никакви средства”. Бандитска държава, за която нарушаването на нормите на международното право стана норма, която притежава оръжия за масово унищожение и осъществява терор, използвайки насилие против цивилното населения с политически цели. Израел отговаря на всички 3 критерия – шапката му е по мярка и той е длъжен да я носи. Реалната цел на Израел не е мирно съвместно съществуване със своите палестински съседи, а военна доминиция. Израел повтаря и увеличава миналите грешки с нови и по-пагубни. Политиката, както и всичко друго, разбира се, е свободна да повтаря лъжите и грешките от миналото. Но може и да не го прави.”