"Децата на дружбата",филм на Светослав Драганов

Брутално копи-пействано от блога на моя добър приятел, Съзерцател, защото смятам, че той най-добре описа този филм, който ме накара да мълча три дни след прожекцията.

По време на Студената война две деца от воюващи страни в „третия свят” – виетнамското момиче Ха и палестинският юноша Ахмад, се озовават в социалистическа България. Общото между тях е начинът, по който пристигат в страната ни. Ха е „осиновена” от българската поетеса Блага Димитрова, която се „влюбва” в нея по време на своето посещение във Виетнам през 1967 г.

[vodpod id=Video.3435674&w=425&h=350&fv=]

През 1979 г. българският журналист Иван Гарелов отразява касапницата на ливанската гражданска война вБейрут. Там той се запознава с Ахмад и го кани да дойде в България, където да осъществи своята мечта „да стане лекар”. Вече в страната ни, двете деца са поставени в светлината на прожекторите на пропагандата и се превръщат в символ на „комунистическия интернационализъм”.

Постепенно обаче осветлението в „залата на социалистическа България” започва да намалява, а с падането на Берлинската стена изгасва съвсем и двете деца са принудени да слязат от „сцената”, оставени насаме със своите съдби. Именно тези съдби ще видим в документалния филм на Светослав Драганов „Децата на дружбата”.

[vodpod id=Video.3435679&w=425&h=350&fv=]

Лицето Драганов вече е доказало с филмите си („Животът е прекрасен, нали?” и „Самодейци”), че има усет за изобразяването на необикновени човешки истории. Както и предишните му творби, така и „Децата на дружбата” е заснет в стила на „реалното кино”, доминиращ над новата документална вълна в България. Липсва задкадров текст и се използват похвати, характерни за игралното кино. Целта на екипа, заснел филма, е да остави зрителя да се потопи в света на героите без излишни внушения. И това е постигнато чрез добрата операторска работа на Светла Нейкова и Александър Крумов, допълнена от музиката на Георги Дончев.

Зрителят лесно се асоциира с героите – Ха и Ахмад, разбира техните дилеми, разпокъсването между техните стари родини и България, желанието им да намерят себе си и да бъдат щастливи. Това не е филм само за системата, господстваща в България преди 10 ноември 1989 година. Той поставя много по-философски и екзистенциални въпроси като отношението между родители и деца, отговорността на първите за съдбата на вторите или как пътят към ада може да бъде застлан с добри намерения. Фабулата на лентата е актуална и днес, когато гледаме по телевизионните екрани как разни западни звезди осиновяват африкански деца, водени от чувството за състрадание. За съжаление, според мен, концентрирайки целия сюжет върху Ахмад и Ха, Светльо Драганов не доизгражда образа на техните „родители” – Блага Димитрова и Иван Гарелов. Те присъстват „призрачно” чрез архивните кадри на пропагандната машина, но ние не разбираме техните лични мотиви за „осиновяването”. Може би това решение на режисьора е било продиктувано именно от желанието да представи усещането за безпътица и душевно раздиране в главните герои.