Една добра книга за историята на исляма

Print Friendly

С удоволствие се включих в инициативата на издателство “ЛиК”, което все повече се доближава до своите читатели. В началото на септември получих по пощата книгата “Раждането на исляма и арабската експанзия”, том първи от тетралогията “Светът на исляма” от Ибрахим Карахасан-Чънар.

Трябваше ми време, за да прочета книгата на Ибрахим Чънар, “Светът на исляма”. Още повече ми трябваше, за да отделя поне някои от всичките много добри страни на тази книга. На издателство “ЛиК” прави чест, че са се заели да я издадат, защото тя наистина пояснява много от историята исляма, арабската експанзия, създаването на един халифат от Атлантика до Индия и устоите на най-развиващата се днес религията с над 1 млрд. последователи.

Макар да живеем във време, когато ислямът присъства около нас, ние не знаем нищо за него или знаем минимално. Той е в телевизиите ни, но ние не го разбираме. Не го разбират може би и онези, които се кълнат в негово име преди да убият. Ето защо подобни книги са изключително ценни.

Един голям плюс е, че авторът Ибрахим Чънар е роден в България. Липсата на преграда в езика е значима и се усеща в книгата. Повествованието тече бързо и лесно, а читателят се увлича бързо. Чънар е роден в Никопол през 1955 г. Завършва СУ “Климент Охридски” със специалност география и история. Живее и работи в София. Има голям опит с изследвания в областта на малцинствата, създава две списания, пише статии на историческа тематика.

Това, което също приемам за голям плюс на книгата “Раждането на исляма и арабската експанзия” е, че авторът си служи добре с имената. По принцип турското произношение е различно от арабското (Мохаммад на арабски и Мемет или Мехмет на турски, например) и бихме очаквали подобно произношение и от автора. Но това е рядко срещано в книгата. Аз лично държа много на точните имена, защото предават много от самата епоха и разбирането й.

Няколко интересни момента бих искал да посоча. Те се намират в началото на книгата и избрах тях, защото са основни. Цялата история след тях се развива на основата на тези събития.

С. 38– изключително важен момент, за мен също. Признавам, не знаех, че има десет заповеди на Аллах, подобно на християнството. Единствено бях чувал, но не съм ги изваждал една след друга, както е направил Ибрахим Чънар на страница 38 от книгата, където обяснява основи на исляма. Десетте заповеди са:

  1. Няма друг Бог, освен Аллах.
  2. Уважавай родителите и близките си.
  3. Не убивай хора.
  4. Помагай на бедните и гладните.
  5. Не лъжесвидетелствай.
  6. Давай закат (благодеяние).
  7. Не прелюбодействай.
  8. Помагай на сираците.
  9. Не обиждай никого, говори и прави само добро.
  10. Моли се.

С. 49– тук се разказва за произхода на арабите. Знае се, че около I в. сл. Хр. се появява терминът “араб”, който означава бедуин от пустинята. Арабите имат свое име за себе си – бадауи. Разделението между шааб (градско население) и араб (номадски образования) е характерно за Арабския полуостров от това време. Това е важно да се разбере, тъй като и до днес има подобно разделение в някои арабски страни.

С. 125– важен абзац представлява последната част на текста на тази страница. Там се обяснява нещо, което много малко хора знаят. Противно на общото схващане, първоначалното разпространение на исляма не е постигнато чрез религиозен поход. Арабите изобщо нямат намерение да разпространяват религията си сред покорените народи. Всъщност не са искали никой друг да приема исляма, защото това ги е обединявало и е давало самоличност. Страхували са се, че никой друг не би следвал религията, както те и ще се появят нови тълкувания. Както става в късната история на исляма, явно е имало защо да се пазят.

С. 131– арабите проявяват изключителна толерантност към покорените, независимо от религията им. Вероятно заради това днес християните копти в Египет, Етиопия и Судан наброяват над 20 милиона души. На онези, които не приемат исляма е наложен данък, от който са изключени децата, жените и старците. На патриарх Вениамин са предоставени правомощия. Не случайно християните в Сирия, Египет и Ирак благославят арабите, като освободители. Византия е била известна с гоненията на монофизити християни, които са многобройни в нейните източни провинции.

С. 134– това е една забележка от мен. Авторът пише, че след покоряването на Персия, зороастризмът умира завинаги. Това не е така, и доказателства  могат да се намерят дори в днешен Иран, където все още се практикуват ритуалите на огнените зороастрийци.

По-натам Ибрахим Чънар обръща внимание на Абасидския период в арабската история. Това е златният век на арабската култура, която възприела по нещо от покорените култури, се превръща в цветето на Средновековието. Масоко се превеждат текстове от гръцки и латински от древни автори, като Плутарх, Аристотел и Питагор. Обърнато е подобаващо внимание на емирите в Испания, на Кръстоносните походи и арабската култура от това време. За мен тетралогията на Ибрахим Чънар е добре написана и е подходяща за хора, които се интересуват от историята на арабите и исляма. Останалите три тома, които ще прочета с интерес, са “Турският свят, Персия, Индия, Черна Африка, Новото време и Балканите”, “Османските потайности: еничарите”, и “Османските потайности: харемът”.