Българските медии трябва да излязат от тъмницата,в която се намират сега

Когато на гости на семейството ми беше човек от сирийския парламент, проведох разговор с него за свободата на словото. Това е една дълга тема за страна като Сирия, която е на 173 място по изразяване на свободно медийно мнение. Та, като започнахме и така няколко часа. Общо взето докато пътувахме извън София, този човек ще помни пътуването заради младежа, който му задаваше неудобни въпроси.

Свободата на словото е една ужасна тема. Тя е като разплетена дамаджана, която продължава да се разплита и който иска може да си намърда мнението там. Накрая свободата на словото не е нито свободна, нито е слово. Та продължаваше онзи разговор за Сирия. Там донякъде е нормално да се очаква, че свобода на словото е като бялата лястовица – знае се, че я има, но в пустинята не се среща и хората само са я виждали на картинка. Общо взето не е голяма новина, че има репресии към журналисти и хората там са свикнали, че може да живееш добре, да се изхранваш подобаващо, но не и да критикуваш.

Но за България са изненадващи последните новини. Всъщност е неочаквано и непрепоръчително един член на Европейския съюз да си дели мястото със страни като Бенин, Кения, Коморите, а единственият, който се изразява по-свободно от Бойко Борисов да е г-н Американският посланик. Гърция е на същото седемдесето място, но там има политическа криза от година насам и се стигна дори до убийството на журналист. Казвам всичко това, за да изясним, че в България не би трябвало да има проблем със свободата на словото. Тук не сме на ръба на гражданска война, няма войни, конфликти. Има друго и това са новоизлюпените собственици на вестници, които забогатяват след 1990-те. E-vestnik добре коментира нещата около “24 часа” и “Труд”. Картинката, която “Репортери без граници” рисува за България никак не е повод за гордост, тя дори стресна част от обществото.

Досега то живееше с мисълта, че цензурата е отменена, че Партията не контролира медиите и свободата извира едва ли не от всеки кът на българската държава. Уви, това е една от тъмните страни на българската демокрация, която т.нар. “преход” оформи последните години. В медии от типа на водещите сега (“Труд”,”24 часа”, “Телеграф”, “Монитор” и т.н.) са се настанили да управляват като феодали редица съмнителни лица с още по-съмнителна репутация, но с достатъчно пари, за да затварят очи, уши и усти. Именно подобни хора смятат, че не трябва да се залага на качеството, а на количеството, на платеното, а не на истинското. Контролът стига дотам, че се уволняват журналисти заради инакомислие. Малко пък работят на договори, което е възможност да бъдат отстранявани бързо, както посочва в доклада си организацията “Репортери без граници”.

Темата за обвързаността на медийни босове с хора от подземния свят и политически партии, се избягва всячески на страниците на печатните издания. За телевизията да не говорим. Отговорът е прост- който плаща, той поръчва музиката. Не може да се очаква, че някой с интереси ще позволи да се коментира положението и влиянието му. Обществото също не се замисля много, освен няколко проблясъка. Това, че медиите изпълняват определени интереси се приема за даденост, нещо, което не заслужава да бъде коментирано. Всичко това, натрупвано с години, хвърля сянка върху медиите по принцип. Българското общество много трудно би повярвало скоро на информацията в медии от всякакъв тип.

От друга страна полицията арестува журналисти, които прекалено много се интересуват от тайните покрай имуществото на министър Цветанов. Нека да напомним, че живеем в страна, която е член на ЕС. Подобни действия спокойно могат да бъдат изтълкувани като нападение срещу свободата на словото, която се цени много в европейското общество. Не на последно място, една подобна сянка на съмнение би паднала върху цялата ни държава, защото нещата са свързани прекалено силно, за да не им се обръща внимание.

Изследването на “Репортери без граници” е смущаващо, тъй като се случва днес. Ако тези резултати бяха издадени през 1989 г., данните биха били очаквани. Но не и през 2010 г. Това трябва да накара медиите да разкрият истинските си собственици, да водят по открита политика спрямо обществото. Само с подобни мерки медиите могат да излязат от тъмницата, в която се намират сега. Да не говорим за Европейския съюз и демокрацията-единственият начин да спрем да влизаме в списъци с редовни членове от Африка и Азия, е да направим нещо за свободата на словото тук. Собствениците на водещите издания трябва сериозно да се замислят или да бъдат притиснати, защото с действията си вредят на цялото общество и имиджа на държавата. А подобни неща се гледат навън.