Кой се страхува от демокрация в Египет?


Максим Проданов
На 18 юни тази година египетската република ще отбележи петдесет и осмата си годишнина. За тези 58 години страната има само четири президента. Първият от тях управлява само една година, след което е арестуван. Останалите трима управляват съответно 16 години, 11 години и 30 години, като нито един от тях не е избран пряко от народа. Първият умира на поста, вторият е убит, а последният в момента със зъби и нокти се опитва да запази властта и да я завещае на своя син – Гамал Мубарак. Както може би вече се сещате, египетският народ има други планове. Но кога плановете на египетския народ са имали тежест? Решенията са се вземали или от владетел, или от имперска власт, или от владетел, зад когото стои имперска власт. Днес целият свят чува гласа на обикновения египтянин, но за колко дълго?

Пряката демокрация, референдумът в Египет се провежда днес на улицата. Нека не се заблуждаваме, скоро някой пръв ще кацне върху политическия труп на старата власт и ще се превърне в новия „представител“ на народа. Никъде по света властта не пита подвластните „а какво да правя сега?“; това става само в най-краен случай. И следващата власт в Египет ще се превърне в „представител на народа“. Но чий представител ще бъде всъщност?

САЩ

Нека бързото отдръпване на подкрепата за Мубарак не заблуждава никого; властта в Египет (а и властите в Тунис, Йемен и Йордания) са верен съюзник на САЩ и получател на солидна военна подкрепа. САЩ финансира тези режими с икономическа и военна помощ и в замяна разчита на пълна подкрепа в стратегическите си начинания. Мубарак е и един от най-големите клиенти за американско оръжие – оръжие, което в момента се използва срещу протестиращите. В случая с Йемен, правителството дори подкрепя американските военни удари на територията си. Според някои теории, САЩ са били отговорни за вълната от революции, защото са искали освобождаването на дисиденти в Египет. Но по-вероятно е да са търсили заместник на Хосни Мубарак, тъй като египтяните нямаше да приемат сина на диктатора – Гамал Мубарак да управлява още 30 години. Промяната се очакваше, САЩ искаше да бъде подготвен. Но едва ли САЩ са искали едновременното падане на Тунис, Египет, Йордания и Йемен – четири от най-ценните им съюзници. Нещо не е тръгнало по план, а революцията е станала истинска; върху нея поне засега никой няма пълен контрол. Ролята на САЩ тук се свежда до прокарване на удобен заместник. А такъв набързо кацна в центъра на протестите:

Мохамед ЕлБарадей

В сценарий добре познат и в България, изведнъж се появи фигура на завръщащ се спасител, знатен „нашенец“, известен повече в чужбина, отколкото у дома – Мохамед елБарадей. Син на дисидент, изявен противник на Насър, но не и на Садат или Мубарак, той се премества да живее извън Египет и се издига в бюрокрацията на редица международни организации. Като директор на МААЕ ЕлБарадей прояви строг подход към ядрената програма на Иран, което му спечели доверие на Запад. ЕлБарадей е и член на International Crisis Group – международна неправителствена организация, където Джордж Сорос (известен с финансирането на редица революции, НПО и политически партии вкл. и в България) е член на борда на директорите. ЕлБарадей изведнъж се появи с мегафон в центъра на протестите. Той е почти неизвестен в Египет, но неговата ракета-носител в страната се оказа най-голямото опозиционно движение:

Мюсюлманското братство

Мюсюлманското братство е интересен хибрид между ислямски фундаментализъм и заиграване със Запада. Ако погледнем Саудитска Арабия, Йемен, Кувейт и др., едното далеч не пречи на другото. Те са смятани за терористична организация единствено от Русия, но не и САЩ, където спокойно провеждат „мисионерска“ и организационна дейност. През юни 2010 г. мюсюлманското братство подкрепи ЕлБарадей, а днес той е тяхното лице в протестите, вероятно не за дълго. Може да се направи извод, че днес по улиците на Египет има две основни сили – тази на спонтанното движение срещу Мубарак, и тази на САЩ, ЕлБарадей и мюсюлманското братство. Изненадващо, тук не се чува гласът единствено на Израел, който беше доволен от „риска Садат“ и „риска Мубарак“, които се оказаха печеливши. Затова Израел сравни протестите с катаклизъм и техен министър заяви пред списание „Тайм“, че арабите не са готови за демокрация. Но някой очакваше ли египтяните да издържат още един Садат или Мубарак?

Коя е алтернативата на „големите играчи“?

Малките играчи в Египет са спонтанните народни течения: профсъюзите, младежките организации и антивоенните движения. Най-известният представител на тези движения е „Кефая“ („Стига“), които са остро критикувани от споменатата организация на ЕлБарадей и Сорос. „Кефая“ се обединява в опозицията си срещу Хосни Мубарак, срещу войната в Ирак и в солидарност с палестинската кауза. Движението набира популярност към 2005 година, когато протестира срещу конституционните реформи на Мубарак и недопускането на кандидати от опозицията. Последвалата победа на Мубарак с 90% разединява Кефая. С протестите тази година обаче се появи нов голям играч – студентското движение. Със своята Интернет координация, със западни, дори про-американски ценности, но и желание за независимост от САЩ и външни сили, студентското движение може да се окаже най-силният противник на мюсюлманското братство, което няма силен кандидат. Възможно е те да постигнат нещо, което всички смятат за невъзможно в Египет. Възможно е и да се провалят, да се разпаднат, да бъдат превзети от някое партийно движение, дори от ЕлБарадей и мюсюлманското братство. Но засега нещата все-още не са решени.

Хората извън Египет

Често срещам следния аргумент срещу демокрацията в Египет: на тях им трябва авторитарен владетел, който да ги държи изкъсо, защото иначе ще станат ислямисти. Освен, че подценява нивото на египетското общество, това уравнение обрича милиони хора на избор между два ада: диктатура или теокрация. Възможна ли е промяна в стил Иран 1979? Ако подценим египетската цивилност и надценим техния гняв, бих казал, донякъде. На първо място, важно е да се каже, че протестите в Египет не са антиамерикански. За разлика от шаха в Иран, Мубарак не идва на власт с англо-американски преврат. Въпреки намесата на САЩ, в мишените на египтяните е единствено Мубарак, а не американските посолства. Освен това шахът в Иран и неговата секретна полиция „Савак“ са по-брутални и по-мразени от Мубарак. Въпреки всичко, не е изключена умалена иранска революция с доста по-силна демократична опозиция и по-слаб религиозен елемент. Кой би искал втори Иран, граничещ с Израел? Може би египтяните, а може би – не. Но редно ли е някой освен тях да решава какво управление ще има страната? Не е ли именно авторитарната марионетна власт тази, която радикализира обществото, докато то не се надигне и не избере някоя реакционна националистическа/религиозна власт? И колко дълго може да се поддържа един марионетен режим, една фалшива сигурност, като диктатурата на Мубарак, докато гласът на хората се заглушава? Да се вслушаме в гласа на египтяните и да ги оставим сами да решат.

2 Replies to “Кой се страхува от демокрация в Египет?”

  1. Това дали САЩ са инициатор на протестите е спорно. Политиката е бездушна, съответно и за лицемерие дори не може да се говори. Днес интересите са на едно място, утре – на друго. Моите лични наблюдения са, че администрацията на Вашингтон подхождаше предпазливо в началото на протестите, но днес, когато е ясно, че Мубарак ще си вземе дълга отпуска промениха позицията си. Нормално, трябва да се съобразяват с действителността.
    Движенията, които са изброени имат благородна кауза, но за съжаление (дано не е вярно) нямат потенциала да вземат властта. Става дума за неопитни идеалисти, които тепърва навлизат в играта. На техния принос трябва да се гледа еволюционно, а не революционно.
    Мюсюлманското братство – това е огромна и сама по себе си нехомогенна организация. В нея има просто консервативно-мислещи хора, има и еквиваленти на уахабистите. Производните на МБ са далеч по-радикални от самото браство, тъй като последното никога не е било във властта и трябва да поддържа ограничена позиция. Не знам какво общо има Ел Барадей с тях.
    В Иран има и други причина за анти-американските настроения. По време на Втората Световна Война страната е окупирана от трите големи съюзнически сили. В народопсихологията е останало унижението и споменът от надменното отношение на британци и американци, които са зачитали и третирали иранците като второ качество хора.

Comments are closed.