Те не могат

Максим Проданов

Днес думата „философия“ е придобила доста изкривено значение – тези, които смеят да се вгледат по-дълбоко в проблемите от живота често са обвинявани във „философстване“, откъснато от реалните проблеми на ежедневието. Все пак ще рискувам и ще се опитам да свържа някои от най-мъчителните проблеми на ежедневието ни с един прост, но добре забравен факт: „Ние сме продукт на околната си среда. Свободната воля е фантазия. Нито един от нас не е независим от влиянията на ставащото около нас.“

Защо пък забравен факт? След малко размисъл повечето от нас ще бъдат принципно съгласни! Никой не научава „майчиния език“ в майчината утроба, а поведението ни зависи от преживяното. Нищо ново… Но в колко житейски ситуации си спомняме за този малък факт? Колко често го забравяме и падаме до емоционални определения: „Този човек е зъл, тъпак, некадърник, безделник!“; „онзи е добър, велик, гений, легенда!“.

Трябва да си призная, че и аз често попадам в този капан. Дори докато пиша за него, в главата ми се въртят много образи, които самият аз считам за „добри“ и „лоши“; „свои“ и „чужди“.

Вълната от протести и революции, които наскоро заляха света показа в колко дълбока заблуда за „другите“ живеем, без да го разбираме. Оказа се, че в презрително наречения „трети свят“, подобно на „Пролетта на народите“ от 1848 г., милиони хора днес са излезли по улиците и под обстрел от собствената си държава се борят с армии и диктатори. „Мързеливите маси“, които всеки смяташе за обречени на избор между диктатура и теокрация, сега рискуват живота си за правото на народни избори. Изненада. А в развитите европейски демокрации (с изключение само на Исландия) против волята на народа, само по декрет на държавата, се приемат мерки за спасяване на частни банки с обществени средства. Буквално поробване на народа без да му се даде шанс да гласува. Още по-голяма изненада. Светът ли се е обърнал наопаки, или просто убежденията ни, че „едните могат, а другите не могат“ са били погрешни? Може би хората са просто хора: диктаторите, банкерите, бедняците по улиците, са просто хора, попаднали в капана на околната среда.

Какво да правим тогава? За хората, които днес са по улиците, за хората, които изобретяват нови технологии, правещи възможни революции, действието е най-добрият принос към промяната. Но за повечето от нас, които наблюдават нещата, затворени в грижите на собствения живот, не остава много. Но все пак остава нещо: можем да разберем, че и най-любимите ни хора, и най-омразните ни хора се подчиняват на законите на ставащото около тях. Може би сме свикнали да подценяваме едни и да надценяваме други; да не подозираме колко могат да се променят хората.

Американският режисьор Морган Спърлок показа в поредицата си „30 дни“, че само месец живот в чужда среда може да разчупи много предразсъдъци и коренно да промени представата на един човек за „другите“. Един американски шовинист може само за 30 дни живот в чуждо семейство да разбере колко общо има с хора, които преди е мразил без дори да е познавал: мюсюлмани, мексикански имигранти, хомосексуалисти. И обратното – колко може да се промени един „добър“ човек, поставен в затвор или в условия на власт над други хора (виж „Станфордския затворнически експеримент на д-р Филип Зимбардо“). И нашите предразсъдъци често се разчупват едва когато се сприятелим с някой „друг“. Но за повечето от нас околната среда не позволява срещи с „другите“. Това обаче се променя с масовите комуникации. Днес цял свят може да види колко много е подценявал стотици милиони хора, които преди е смятал за неспособни и обречени. Тези предразсъдъци далеч не се свеждат до различните народи – ако се замислим какво е отношението ни към циганите – ще разберем колко лесно е да видиш човек в капан на околната среда и да кажеш: „сигурно нещо му липсва“. „Ако бях на негово място, нямаше да се държа така“. Този начин на мислене става особено силен, когато се издигнем над другите, или някой падне по-ниско от нас. В САЩ например е популярен изразът: „Намери си работа, просяк!“ като обръщение на човек с добро образование и добре платена работа към някой беден, бездомен или зависим, помолил го за няколко стотинки.

Ако бях на твое място, с две ръце щях да счупя капана; с амбиция щях да стигна до върха!“

Но в редките случаи на масово отрезвяване, например след световна криза или вълна от неочаквана промяна, разбираме че понякога „те“ могат, а „ние“ – не.

3 Replies to “Те не могат”

  1. Защо да не помагаме на банкерите — те също имат мечти…

    1. Не знам доколко страдат, че да им се помага, но определено и те са хора като всички други – бих сравнил Лойд Бланкфайн и Джейми Даймън с надзирателите от станфордския експеримент.

  2. Това като цяло е вярно. Човекът и неговата психика, морал и манталитет са нищо повече от продукт на средата им – родители, квартал, училище. Расата и генетичните данни са нищо повече от външен белег.
    Тъй като са споменати циганите – има случаи на цигани, които са напълно интегрирани в обществото. Има случаи на циганчета, осиновени от западноевропейци, които освен по външния си вид по нищо не се различават от австрийците и швейцарците. Аз нямам предразсъдъци към нито един човек. Ако при мен дойде един циганин ще го съдя по делата му, не по тези на други. Но имам предразсъдъци към циганите като цяло. Не бих живял в цигански квартал, когато видя циганка слагам ръка на портфейла си, а като видя група цигани обикновено гледам да се отдалеча. Нямам предразсъдъци към конкретен човек, а към този етнос като цяло. От свои опит, а и от статистиката. Въпросът “кой е виновен?” е безкраен и отговорът му не ме интересува много. Интересува ме въпросът “как това може да се подобри?”. Не смятам, че циганите са генетично програмирани да крадат и да не работят, техните “расови братовчеди” индийците в САЩ са най-образованите в страната (надминават корейците, евреите и японците). Също така не мисля, че е голям шанса от дете, израснало сред родители пияници и крадци, братовчеди, крадящи кабели и изнасилвачи и педофили да се получи нещо нормално.

Comments are closed.