21 години след гражданската война в Ливан

Двадесет и една години след гражданската война в Ливан. Двадесет и една години след този шедьовър на човешкото безумие и глупост, ливанското общество все още е в спазмите на миналото. Николай Дойнов направи много добър филм за Ливан – вижте го тук.

След повече от две десетилетия, страната, разделена на части, срината из основи, се оказа в “мир”. Почти веднага след гражданската война, реконструкцията на градовете и селата е започнала.  В следващите години, та до днес, забележителности като Nasser, Modca, Horshoe и Carlton са заменени със символите на “новия ред”: евтини дрехи, произведени в Китай, вериги за бързо хранене, произвеждащи американски закуски и бургери, кафенета и нет-кафета, всичко това покрито с много лъскав и космополитен лак.

След войната, билбордовете бързо започват да завладяват градовете. Върху надупчените от куршумите сгради в Бейрут са сложени красиви реклами на парфюми и бутици. За децата, преживели ужаса на войната, сигурно е било объркващо – сега трябва да свикват с изведнъж цветния свят, заменил сивата действителност на омразата, излезли от нищото боички, с които управляващите искат да замажат положението. Изведнъж водата става по-достъпна, газта се връща по жилищните блокове, няма боклук по улиците.

През 1989 г. повечето водещи военноначалници в ливанската гражданска война дават съгласието си за участие в мирната конференция в саудитския град Таиф. Същите мъже, които мобилизираха хиляди да се избиват по улиците на Бейрут, сега са облечени в шикозни костюми, позират за снимки и дават интервюта. Тогава е сключено споразумението в Таиф (اتفاقية الطائف), известно като “Документ за национално споразумение, което трябва да сложи край на гражданската война, отнела над 150 000 жертви, и да върне страната към нормален политически живот. Първото нещо, което правят бившите врагове е да си дадат взаимно амнистия – така всички, извършили престъпления през войната са пуснати на свобода (дори човек, като Самир Джаджа, който ръководи отряди на смъртта и убива хора, само заради името им). Така малко по малко продължава ограбването на Ливан от същите хора, водили кървавата гражданска война. Разбира се, днес те трябва да продължат без оръжието, което им дава легитимност, затова избират други методи. Тези, които през онези години са се възползвали от войната, сега се възползват от мира, от което Ливан все още представлява несигурна страна.

Най-смущаващото е, че днес политическият елит на Ливан представлява сбор от лидерите, които отговарят за гражданската война. Т.е. същите хора от 1975 г.до днес. Това си личи, ако се вгледаме в политическия живот на страната – днес Ливан също е така разпокъсан, макар и неофициално; лидерите имат “свои” партии, отговарящи за “техните” райони. Днес Ливан няма и правителство. След свалянето на конституционно избраното правителство на “14 март”, оглавявано от Саад Харири, от блока на Хасан Насрала “8 март”, се доказва, че политическите сили в страната са абсолютно неспособни да работят заедно. Политическата реторика продължава да ескалира, като всяка една страна обвинява другата, че не спазва споразумението от Таиф и по този начин не иска мир. В действителност, нито една от влиятелните ливански политически партии не иска да приложи реално споразумението от 1989 г. То призовава за смекчаване на религиозния елемент при избор на кабинет, влиянието на религията върху институциите, създаване на нова избирателна система, разоръжаване на всички милиции. Изглежда нелогично да се очаква, че лидерите, които се възползват от религиозното напрежение, корупцията, липсата на отчетност и лошите избирателни закони, да искат да променят системата, която ги държи на власт. Затова фарса с мира продължава. Хората са уморени, разочаровани, апатични. Лятото идва, а с него режимът на водата, електричеството и други несгоди, които биват скривани от лъскавите сгради на Бейрут. Корупцията е навлязла до такава степен в бюрократичния апарат, че дори затворници, които са излежали присъдата си, не могат да излязат преди да са платили необходимата “такса”.

Въпреки, че луксозните стоки винаги са били скъпи в Ливан, днес дори зеленчуците отиват нагоре. Това ми споделят мои приятели, които живеят в столицата и се възмущават на високите цени и ненормално високия жизнен стандарт, разминаващ се със състоянието на много от хората в Ливан. Те ми разказват, че в Ливан цените за използването на мобилен телефон, Интернет, недвижими имоти, както и електроенергия са сред най-скъпите в света. Бейрут бе класиран сред десетте най-скъпи градове в света. Ливанската столица се смята за най-скъпия град живеене в арабския свят, а наемите на апартаментите са по-големи от тези в Париж, Амстердам, Шанхай или Сан Франциско. Издръжката на всеки един скача все повече, тъй като разликата между обществеността и политическия елит се увеличава постоянно.

Оптимистичното е, че ливанското общество знае цената на всичко около него. Хората в Ливан разбират, че елита се опитва да играе с чувствата им и това може да изиграе лоша роля в сметките на лидерите в Бейрут. Все повече от младите съзнават, че от 1975 г. до днес, хората, които са призовавали за стрелби по улиците, днес седят на масата за националния диалог и се шегуват помежду си. Може гражданската война да е свършила, но истинската, срещу ливанския народ, продължава с пълна сила.

 

 

One Reply to “21 години след гражданската война в Ливан”

Comments are closed.