Интерес, въпроси и дебати в обществото относно арабските протести

Print Friendly

Тепърва ще бъдат организирани дебати за арабския свят. (Снимка: откриване на Форум за арабска култура, 13 март 2009)

Арабските протести вдъхновяват и поразяват обществото и в България.

В София бе организиран международен форум (Sofia Platform) с участието на редица именити активисти от арабските страни, за да разкажат за това, което са видели и направили по време на бунтовете в Египет, Тунис и Йемен. На събитието присъстваше дори секретарят на ООН Бан Ки Мун, който заедно с политици от България и Европа обсъди ситуацията в Близкия изток и Северна Африка. Думите му бяха препечатани в почти всички големи български вестници: “Трябва да оставим хората да решават сами бъдещето си.” И сякаш тази фраза описа най-добре историческите сблъсъци между поколенията, между въжделения и авторитаризъм, между мечтата и реалността.

Само в рамките на последните две-три седмици бяха организирани дискусии в СУ “Св. Климент Охридски” (две в един и същи ден дори!), а след тях в рамките на “Дни на свободното слово” арабските бунтове бяха гореща тема, дебати в НБУв УНСС предстои, на 14 и 15 май се очакват дискусии и дори протест в защита на палестинците и желанието им за единство, в чайната “Фабриката” на 17 май ще има също дебат, на 18 май пък ще е дискусията на Форум за арабска култура, организирана заедно с факултетния съвет на ФЖМК в СУ. Отваряйки Facebook профила си виждам поне няколко съобщения на мои приятели, свързани със събитията в арабския свят, което означава, че темата наистина вълнува обществеността. “Какво ще стане с Египет?”, “Ще се ходи ли отново на пирамидите в Гиза?”, “А Тунис? Ще има ли ислямисти в страната?, “Мюсюлмански братя” ще вземат ли властта?” и други въпроси се задават постоянно, предизвиквайки още по-големи дискусии. Случайно ли е това?

Ако се замислим, колко пъти в историята се е удавало възможност да бъдем свидетели на подобни мащабни процеси, каквито наблюдаваме днес в арабския свят? Може би нашите родители са наблюдавали прекрояване на граници и създаване на народи, когато се разпада СССР. Но днешните събития сякаш предизвикват повече полемики, въпроси, песимизъм, силен оптимизъм и прагматизъм. Емоциите около бунтовете, започнали от Тунис, са толкова наситени и силни, че е трудно човек да свикне с всички тях.

Падането на режима на Хосни Мубарак сякаш беше точката, от която стана ясно, че статуквото се променя и арабските младежи едва ли ще се спрат след падането на подобно управление, известно със силата си. За ЕС, Израел, САЩ, Русия и Китай настъпи време, в което са нужни нови стратегии, нови игри, нови партньори и преценка на събитията. Очевидно бе, че протестите изненадаха мнозина лидери. Вялата първоначална реакция на европейските сили, които граничат с нестабилните от бунтовете държави, предизвика неприятни емоции както сред поддръжниците на протестите, така и сред онези, които бяха скептични спрямо същността им.

Българските медии останаха назад в отразяването на редица протести, белязали цялото бунтовно движение. Може би БНТ се представя най-добре, но държавната телевизия има проблем с това, че е държавна – фокусът е върху частните медии и сякаш мнозина следят тях. Новинарските сайтове, имащи проблеми с международните си екипи, на места те напълно отсъстват, главно препечатваха материали от чужди агенции, като често имаше грешки при представянето на данни. Няколко пъти в-к “Пари” и в-к “Капитал” направиха добри статии по въпроса (горд съм, че познавам хората, които ги написаха, като за някои от тях им помагах), особено за Тунис и Египет. Разбира се, регионът на Близкия изток и Северна Африка е огромен и е трудно дори за медии, като британския “Гардиън” или катарската телевизия “Ал Джазира” да проследят всички процеси, протичащи на тези територии. Особено днес, когато благодарение на високите технологии информацията се разпространява бързо, а с нея и идеи. Т.е. виждаме как с помощта на модерните средства, се осъществява пренос на идеи от крайните точки, като Мавритания и Мароко, до Ирак и Йемен. Новините за падналите режими на Бен Али и Мубарак едва ли биха имали такъв отзвук в арабските страни, ако не беше Интернет. Достатъчен е един бърз поглед върху традиционните медии, като вестници, списания и телевизия, за да се разбере, че те са изгубили ефекта си сред обществото. Интернет медиите имат сила в арабските страни, поради простата причина, че са трудни за цензуриране. Именно така ставаше и става преносът на данни и идеи между активистите, наред с телефони и сбирки.

За разлика от родните новинарски емисии, отделни журналисти и дейци организираха дебати, дискусии, лекции и форуми относно идеите на арабските протести и влиянието им по света. Това се случи както на терена на телевизиите, така и в радио станциите и най-вече залите на университетите и места, като “Червената къща”. Софийския университет, наред с Нов български университет станаха домакини на редица срещи, на които теми бяха бунтовете в арабските страни, бъдещето на региона, бежанската вълна от Северна Африка и ефекта на тези събития върху Балканите и България.

Някак си това бе първата такава вълна от интерес към новини от чужбина. Българското общество бе оставено да гледа единствено национални новини, хайлайф случки и жълтини. Международните новини се свеждаха и свеждат главно до кратко споменаване в емисиите на най-големите събития, а повече време се отделя на Холивуд и звездите на киното. На интерес, какъвто имат арабските протести днес, не са се радвали дори теми, свързани с ЕС, НАТО или енергийната политика.

Причината за това, разбира се не е една. Можем да говорим за комплекс от фактори. Един от тях е схващането, че арабския свят е блок от държави, в които няма гражданско общество, а религията определя съзнанието, силно притиснато от авторитарните режими. Свободната воля не съществува там, а за човешки права е трудно да говорим. Това мнение все още битува в обществеността, главно защото и самите араби не съумяха да направят стъпките към подобряване на диалога с местното общество и представянето на факти около техните страни. Информационният вакум, който се създаде още в средата на XX век, но имащ своите корени още от Ренесанса в Европа, днес бе стигнал до висини, които са недостижими за фактологията. Доскоро никой и не се интересуваше за причините или реалността в тази част на света – Близък изток и Северна Африка. Европейското медийно схващане за региона се свеждаше до налагане на епитети, обобщаване и грешки в информацията. Това започна да се променя именно с началото на арабските бунтове. Те бяха нещо ново и немислимо. Огромната маса от младо население (над 60% от населението на С. Арабия например, е под 35 годишна възраст) реши, че няма да спазва порядките, наложени от авторитарните режими. Това само по себе си беше сензация за западните медии, включително за българските.

В обстановката на бунтове, падащи режими, военно положение, религията остана на едно различно ниво, спрямо досегашното статукво. Организации, като Ал Кайда, Хизб ут-Тахрир и “Ислямски джихад” останаха встрани, наблюдавайки бездейно протестите. Със сигурност им се е искало да бъдат част от тях, но това не се случи. Бяхме свидетели на редица актове на религиозна омраза (последният, от които бе в Кайро между християни и мюсюлмани), създадена от крайни фракции. Но обществото в Египет издържа тези препятствия и е на път да се откаже напълно от разделението. Разбира се, това няма да стане без участието на духовниците, но ако искат те да имат влиянието си, ще трябва да мислят нови стратегии. От лозунгите на протестите нямаше нито един религиозен. Религията остана като средство за пречистване, за вдъхване на увереност, когато излизаш по улиците, където те чака полицията. И дотам.

Със сигурност ще има още дебати, също и в българското общество. Имиграционната вълна е основна тема, тъй като това вълнува мнозина, но също така и бъдещето на арабската пролет и дали тя ще има своето лято. Аз или моите колеги от Форум за арабска култура ще се стремим да има възможно най-много дискусии, доколкото това зависи от нашите усилия. Убеден съм, че различни институции, неправителствени организации и учебни заведения ще предприемат стъпки за организирането на още срещи по теми, касаещи външната политика. Защото, все пак, искаме или не, България и българското общество е част от по-голямата картина, наречена международна общност. И това налага промени.