В Софийския университет дискутират “Палестинско-израелският конфликт – накъде?”

Print Friendly

Събитието (Дискусия за Палестина и Израел с участието на Андрей Пантев, Славчо Велков, А. Федотов, Й. Пеев, Intidar, 17 май 2011) бе открито от директора на ЦИЕК (Център за източни езици и култури) и Центъра по кореистика, проф. дфн Александър Федотов. Той също така модерира дискусията ПАЛЕСТИНСКО-ИЗРАЕЛСКИЯТ КОНФЛИКТ – НАКЪДЕ? В срещата взеха участие официални лица, посланици, университетски преподаватели.

Проф. Йордан Пеев, арабист, представи своята теза по въпроса за израелско-палестинския проблем. Започвайки с исторически преглед на фактите около създаването на държавата Израел, той набеляза няколко основни точки, базирайки се на официални документи, които да бъдат опорни точки в настоящата дискусия по проблема – един проблем, който според проф. Пеев „всички присъстващи в залата познават добре и в детайли” и с който самият той се занимава вече половин век. Той маркира идеята за създаване на еврейска държава в Палестина и отбелязвайки палестинското движение за независимост от британския мандат и въпроса за бъдещото устройство на Палестина, стигна до идеята за разделянето на територията, представена  за първи път в известния доклад на Пил. Този документ е първообраз, ембрионален вид на идеята за сблъсък на цивилизациите – „една толкова погрешна идея тогава, колкото и днес”. В доклада, изготвен още  1936-37 г., се говори за различия между палестинците и евреите като народи, манталитет, култура, и арабите са квалифицирани като азиатци, а евреите – като европейци, поради което между тях са налице непреодолими различия и това налага Палестина да бъде разделена. Това заедно с други фактори предопределя решението за разделяне на Палестина, взето през 1947 г. с резолюция номер 181 от  –една историческа резолюция, която отрежда 55% от територията на Палестина за еврейската държава, 43% за арабската държава, а Ерусалим е обявен за международен град. Израел е признат веднага от Великите сили. Отговорът на този акт е избухването на Първата арабо-израелска война, наречена още Палестинска война. Войната завършва с победа на Израел, който завзема повече от половината от териториите, предназначени за арабската държава. С това резолюция №181 е нарушена, още повече, че Ерусалим също става владение на новосъздадената държава Израел. Възниква и бежанският въпросът – около 750 000 палестинци са прогонени от домовете си и се превръщат в бежанци. Месец по късно, пред декември, е приета резолюция № 194, според която бежанците получават правото да се завърнат по родните си места, или да получат компенсации от Израелската държава. Арабските страни не признават и двете резолюции на ООН. Напрежението ескалира, отношенията изключително много се изострят и се стига до 1956 г., когато Израел участва в Тристранната агресия срещу Египет. До средата на 60-те години арабските страни все още смятат, че сами ще решат проблема с присъствието на Израел в региона. По това време се заражда палестинската съпротива. През 1964 г. по решение на Лигата на арабските държави се създава Организацията за освобождение на Палестина и Армията за освобождение на Палестина. В своите документи Лигата определя Палестина като част от великото отечество на арабите, което имплицитно означава отричане на съществуването на държавата Израел и търсене на решение на проблема по военен път.

Юнската война от 1967 г. представлява повратна точка в развитието на конфликта. Тогава Израел завзема територията на цяла Палестина и ако дотогава е налице арабска непримиримост и непризнаване на съществуването на държавата Израел, след тази дата става обратното – Израел отказва да признае съществуването на палестинците и тяхното право на независимост и започва да действа от позиция на силата. Но по този начин Израел отрича резолюцията за създаване на две независими държави, признати от ООН, и подкопава и легитимността на собственото си съществуване.

В края на своето изказване проф. Пеев посочи израелската непримиримост към създаване на Палестинска държава и издигането на различни пречки по пътя към осъществяването на международната резолюция. Този дипломатически и политически маниер на поведение от страна на Израел спъва справедливото решение на конфликта. И двете страни проявяват, може да се каже, политическо „късогледство”, без чието преодоляване няма да има положително развитие в проблема, който днес е обект на  вниманието на цялата международна общност.

 

Думата взе посланикът на Алжир Ахмад Буташ за кратко изказване. Той засегна един единствен въпрос – арабската мирна инициатива. Палестина, по думите му, настоява за своето законно право. Палестина и арабските държави и в по-далечното и в по-близкото минало винаги са работили за решаване на конфликта и това има вече повече от 60-годишна давност. Посланикът спомена волята за намиране на изход, доказателство за която е инициативата, приета на общоарабската среща на най-високо равнище в Бейрут през 2002 г. и получила пълна арабска подкрепа. Арабската мирна инициатива от 2002 г. е потвърждение на решението от срещата в Кайро през 1996 г., което настоява Израел да изпълни своите ангажименти и да признае палестинската независимост. През 2007 г. в Риад следваща среща на главите на арабските държави препотвърждава арабската мирна инициатива. Специалният пратеник на САЩ за Близкия изток Джордж Митчъл заявява официално намеренията на администрацията на президента Обама да включи арабската мирна инициатива и осъществяването й в приоритетите на близкоизточната политика на САЩ. До днес обаче няма никакъв напредък към мира и това се дължи на поведението на Израел, на продължаващото провеждане на колонизаторска политика на окупираните територии.

 

Г-н Пламен Цолов, референт за Палестина от Министерството на външните работи на Р България, арабист, започна с благодарност за кореспондиращите помежду си две предходни изследвания, представили исторически преглед на събитията, довели до днешното състояние на конфликта. Сложно, но и необходимо е дискутирането на тази тема. През годините израелско-палестинската драма се е превърнала в „Гордиев възел”, за който изглежда, че решение няма и каквото и да се случи, все ще има ощетена страна. Повече от 60 години не са изпълнени решенията на ООН за създаване и признаване на две независими държави върху земята на Палестина. Петте войни от 1948 до 1982 г. не успяват нито да създадат сигурност и добросъседски отношения за Израел, нито да решат въпроса за създаване на независима палестинска държава.

Днес има нова заплаха за мира, ако прекратените през септември миналата година мирни преговори не бъдат възобновени. България винаги е била съпричастна в търсенето на мирно и окончателно и решение за израелско-палестинския конфликт, не само защото има своите 50 хиляди евреи, спасени по време на Втората световна война, както и стотиците палестински студенти, завършили образованието в България. В основата на българската позиция за разрешаването на конфликта стои преди всичко зачитането на международното право.

България признава Израел веднага след създаването му през 1948 г., а още през 1988 признава и обявената през ноември същата година независимост на държавата Палестина. Ангажиментът на страната ни към уреждането на проблема в Близкия изток не е формален – както преди членството й в Европейски съюз, така и след него позицията на българската страна е продиктувана от убедеността, че резолюциите на ООН трябва да се спазват от всички членове на световната общност. В този контекст България е за постигането на трайно, всеобхватно и справедливо решение на  конфликта в Близкия изток чрез преки преговори въз основа на съответните резолюции на СС на ООН и съгласно вече постигнатите договорености между страните в конфликта. Ние подкрепяме решение, основаващо се на принципа за две държави – Държавата Израел и бъдеща, фактическа независима и стабилна палестинска държава в границите от 1967 г., която да живее в мир и сигурност с всички свои съседи. В този контекст Р България подкрепя и арабската мирна инициатива като добра основа за успех на преговорния процес.

Развоят на събитията в региона на Северна Африка и Близкия изток след социалния взрив на „арабската пролет” от началото на 2011 г. илюстрира стремежа и решимостта на арабските народи да живеят в условията на свобода и демокрация, при пълно зачитане на изконните човешките права и достойнство, така  както са записани в Хартата за правата на човека. На 5 и 6 май т.г. Министерството на външните работи на Република България и лично българският външен министър бяха инициатор и домакин на дискусионния форум Sofia platform под наслов „Преходът в страните от Централна и Източна Европа и промените в Близкия изток”. Целта на този форум беше да събере заедно представители на неправителствени организации и правителствени институции от Близкия изток, Европа и САЩ, които да потърсят заедно общите черти и различията в процесите, протекли преди 20 години в страните от Централна и Източна Европа, да извлекат поуки и да генерират идеи за подпомагане на обществата в преход. Организирайки този форум, България демонстрира своята солидарност с усилията за демократични промени и създаването на гражданско общество в страните от арабския свят. Разрешаването на палестинско-израелския конфликт трябва да стане част от положителните промени в Близкия изток и да се впише в цялостното разрешаване на арабско-израелския конфликт, включващо също урегулиране на конфликта на Израел с Ливан и Сирия. В контекста на сегашните бурни събития в страните от целия арабски свят възобновяването на преговорния процес между Израел и палестинците е изключително належащо, а международните фактори в лицето на Четворката за Близкия изток трябва да подпомогнат практически намирането на окончателното решение, като съдействат за ясно дефиниране по въпросите за крайния статут на границите, сигурността, бежанците и на Ерусалим, който се възприема като столица на две държави.

България изразява безпокойство от насилието, произтекло по границите на Израел с Ливан, Сирия и Газа в деня, когато палестинците отбелязват „Ан Накба” и от жертвите, дадени по време на протестите.

Както останалите страни от ЕС България не приема изграждането на колониални селища в палестинските територии и ги смята за незаконни според международното право. Ние винаги сме се обръщали към Израел с призив окончателно да преустанови техния строеж. Налагането на свършения факт на която и да е от страните, е неприемливо и води до задълбочаване на конфликта.

България подкрепя подписаното наскоро споразумение за вътрешнопалестинско помирение зад фигурата на президента Махмуд Аббас, като важна стъпка за урегулирането на вътрешнопалестинските проблеми и възможност за създаване на благоприятен климат за подновяването на преките преговори в най-кратки срокове.

Надяваме се, че бъдещото палестинско правителство от експерти ще успее да създаде условия за провеждането на честни, демократични и прозрачни избори за палестински парламент и за президент и ще продължи изпълнението на плана за доизграждане на палестинските институции, който подкрепяме изцяло. Оттам нататък, най-прекият път към обявяването на независима палестинската държава, минава през провеждането на преговори с Израел, който е пряк участник и заинтересована страна в конфликта. Този процес обаче не може да се забавя безкрайно.

Като отхвърля всички актове на агресия между страните, България смята за неотложно вдигането на блокадата от ивицата Газа. Освен разрешаването на хуманитарната криза това би предпазило палестинското общество от по-нататъшна радикализация. ЕС има конкретни предложения и програма за помощ и участие за пълно сваляне на блокадата и едновременно с това за гарантиране на сигурността на Израел.

Нерешими конфликти няма, така че „гордиевият възел” трябва да бъде развързан. От много и различни фактори зависи постигането на мира, но най-вече от двете страни – чрез диалога и чрез отстъпките от част от това, на което всяка от двете страни държи, за да плати цената за траен договорен мир в името на едно по-добро, спокойно и сигурно бъдеще.

Господин Славчо Велков, експерт и преподавател в Стопанския факултет на СУ „Св. Кл. Охридски” изрази пълна подкрепа на точната, ясна и категорична позиция на Пламен Цолов, изразявайки надеждата, че когато говори един дипломат, той изразява не лична позиция, а позицията на официалната институция, която определя линията на  българската външна политика. Той нарече това „свеж полъх” в застоя по пътя към разрешаването на проблема. В изложението си г-н Велков се спря от една страна на реалностите към настоящия момент и от друга – на перспективите оттук нататък. Ключовата дума при реалностите е окупацията с всички произтичащи от това последствия – хуманитарни кризи, незаконни селища, пропускателни пунктове, разделителна стена, чести конфликти, кръв и жертви. Окупацията е специално призната от ООН с редица документи. При това положение за палестинските окупирани територии е напълно в сила Четвъртата Женевска конвенция за защита на цивилното население по време на военен конфликт, но тя не се спазва и каква всъщност е действителността, може да се провери на място. Палестинците в региона и по света са много повече от българите – те са около 1,5 милиона в Газа на територия колкото столичния квартал „Люлин”; в Ливан, Сирия и Йордания са около 4,5 милиона, а по света са всичко около 11 милиона. Завършилите в България палестинци не са няколкостотин, както беше споменато, а са около 3000 и са се реализирали не само у нас или в Палестина, а по целия свят. В момента в палестинското правителство има двама министри български граждани; шестима депутати в палестинското Законодателно събрание; много лекари, инженери, журналисти, работещи в държавни служби и т.н. Палестинският народ заслужава да има собствена държава и да живее свой независим достоен живот. „Много ми се иска да видя земята на пурпура без незаконни селища, без чек-пойнтове”, каза господин Велков в заключение на първата част от изложението си – за реалностите.

Колкото до перспективите, там ключовата дума е обединение. Палестина, по данните, с които България разполага, ще бъде призната според резолюцията на ООН в границите от 1967 г. от около 25 европейски държави. Остават въпросителните относно как ще се случи това? Каква ще бъде реакцията на Израел? А тази на САЩ? Особено при положение, че Хамас е в американската листа на терористичните организации. Но независимо от тези въпросителни реалностите в региона трябва да бъдат приети като такива и Палестинска държава ще има. Тогава най-сетне табелката, която стои на палестинското посолство в София, ще отговаря на действителността – на нея пише „ПОСОЛСТВО НА ДЪРЖАВАТА ПАЛЕСТИНА”. И нека правим разлика между отричане на държавата Израел и непризнаване на държавата Израел, защото отричането носи радикален характер.

 

Д-р Ахмад Ал-Мадбух, посланик на държавата Палестина, говори с болка за това, че тази година се навършват 63 години от Ал-Накба и 44 години от Ан-Накса, пълното окупиране на палестинските земи от Израел. През 1988 г. палестинците приемат да създадат държавата си върху 22 % от територията, отредена им в резолюцията от 1947 г. Но въпреки този болезнен исторически компромис от палестинска страна, Израел продължава да строи стената на апартейда, при чието окончателно завършване ще бъдат откъснати още 60% от територията на Западния бряг. В израелските затвори продължават да гният над 6000 палестинци, много от които жени и деца под 10-годишна възраст, някои от тях се раждат и умират там. Продължава строежът на колониални селища. „И въпреки непрестанните репресии ръката ни остава протегната към тях с предложение за мир”, каза д-р Ал-Мадбух. Относно вътрешнопалестинското помирение най-важният пункт в подписания документ потвърждава, че ООП е единствен и законен представител палестинския народ и в нейните прерогативи са политическите въпроси и преговорният процес. През септември, който е знаменателен поне в три отношения, изтича срокът на двегодишната програма за доизграждане на институциите на Палестинската държава. Международната банка и органи на ЕС и други международни организации излязоха с доклад, че Палестинската държава е вече пълнокръвна и съществува – тяхното признание е своеобразен акт за раждане на държавата. През септември 2010 Четворката за Близкия изток определи едногодишен срок за възобновяване и приключване на палестинско-израелските преговори – този срок изтича също през септември. И палестинската страна е готова преговорите да бъдат възобновени всеки момент. Колкото до прекратяване строителството на заселническите колонии като условие за възобновяване на преговорите, това условие не е поставено от палестинците, а  е изискване на международната общност. Израел обаче продължава конфискацията на палестински земи, продължава евреизирането на  Ерусалим. „Въпреки всичко Палестинската държава вече съществува. Нещата са много различни от 1988 г., когато бяхме извън Палестина. Днес институциите ни съществуват и единственото, което ни липсва, е прекратяването на окупацията и изтеглянето на израелската армия. Затова призоваваме всички държави да дадат своето признание на държавата Палестина, защото без този важен акт няма да има мир в региона”, бяха заключителните думи на посланика.

 

Дискусията завърши с кратко изказване на проф. дфн Александър Федотов, директор на ЦИЕК и директор на Центъра по кореистика, който благодари на участниците в конференцията и гостите за това, че уважиха с присъствието си дискусията по една толкова важна тема, при това в момент като настоящия, когато България се стреми към активна роля за възстановяването на диалога в Близкия изток.

 

Автор: Надя Хамами

Редактор: Мая Ценова

4 Replies to “В Софийския университет дискутират “Палестинско-израелският конфликт – накъде?””

  1. “…Войната завършва с победа на Израел, който завзема повече от половината от териториите, предназначени за арабската държава. С това резолюция №181 е нарушена, още повече, че Ерусалим също става владение на новосъздадената държава Израел….”

    1. Повече от половината територии, предназначени за арабската държава са окупирани от Йордания и Египет.
    2. Резолюцията е нарушена още когато съседните арабски държави окупират една от новосъздадените държави и атакуват друга.
    3. Йерусалим не става владение на Израел, а поделен между Израел и Трансйордания. Оттам и “източна” и “западна” част.

    Бежанският въпрос включва и 1 милион еврейски бежанци, макар и днес проблемът да е решен.

    След войната през 1967 Арабската лига взема своето решение, известно като “Трите не-та” в Хартум – “не” на мира с Израел, “не” на признаването на Израел, “не” на преговорите с Израел.

    “…най-високо равнище в Бейрут през 2002 г. и получила пълна арабска подкрепа. …”

    Не, не получава подкрепа от Сирия, която е и единствения съсед на Израел, с когото са в състояние на война. Инициативата е отхвърлена и от Хизбула, която е де-факто действащата сила в Ливан. Хамас, които са водеща сила в палестинската политика, имащи пълен контрол над ивицата Газа и основна терористична сила също отхвърлят предложението. Инициативата не предлага решение нито на външните, нито на вътрешните проблеми на Израел, но пък изисква.

    “…През 1988 г. палестинците приемат да създадат държавата си върху 22 % от територията, отредена им в резолюцията от 1947 г….”

    Абсолютно невярно. Това, което са “приели” е приблизително 1/2 от територията, отредена им в резолюцията от 1947. Отделно – Арафат продължава да говори за Палестина, която включва земите от Рамала до Лод, Хайфа и Яфо.

    “…ще бъдат откъснати още 60% от територията на Западния бряг….”

    Не, 12%. Затова и принципа на преговори е база върху границите от 1967 с взаимно договорени прехвърляния (в най-добрия случай и за двете страни 1 към 1).

    Тези неща трябваше да се кажат ако това наистина беше дискусия, предполагаща две или повече гледни точки. Иначе е учудващо колко грешки са допуснати.

    Последния път когато присъствах на сходна “дискусия” имаше единствено представители на палестинската общност и държава, посланика на Иран, бивш депутат от АТАКА, но нито един представител на “другата” гледна точка. Не знам защо се нарича дискусия, а не лекция или презентация.

  2. Само че аз очаквах да Ви видя там, умажаеми г-н “Милитеро”, за да изложите Вашата различна и аргументирана позиция… Затова и се наричаше дискусия – защото всеки можеше да дойде и да дискутира изложените тези.

    1. Да, исках да дойда, но изникна ангажимент. Това е вярно, всеки може да влезе. Просто сред официалните участници са (най-грубо казано) представители на едната гледна точка. Не съм бил, но ми е интересно дали обикновените присъстващи са взели участие (въпроси и отговори)? Доколкото си спомням в парк-хотел Москва преди около година също се проведе събитие, наречено от организаторите дискусия, но официалните участници бяха само от едната страна, на публиката не бе дадена възможност да се включи.

Comments are closed.