Кратка история на конфликтите в Близкия изток

Print Friendly

Автор: Александър Стоянов*

Редакция: Руслан Трад

Близкият изток (наричан още Западна Азия), винаги е бил един от най-проблематичните и конфликтни региони на Земята. Още от древни времена, когато индоевропейци, тюрки и семити си оспорвали богатата Месопотамия, регионът е свидетел на безброй конфликти, алианси и кризи. В този смисъл, проблемите, които наблюдаваме и, които анализаторите наричат „Арабската пролет” са значими сами по себе си, но са продължение на дълга поредица от подобни процеси. Целта на настоящата статия не е да покаже посоката, в която ще поемат събитията в Близкия изток, а да разкрие една обща картина на историята на региона и неговото геополитическо значение в играта на Големите.

Карта на Близкия изток и Северна Африка през 1914 г. (College of Liberal Arts and Sciences)

Преди да преминем към хронологичната част е редно да дефинираме какво ще разбираме под Близък изток. За мен Близкият изток представлява територията на следните държави: Турция, Сирия, Ирак, Иран, Йордания, Израел, Палестина, Ливан, Египет, Саудитска Арабия, Йемен, Оман, Обединените Арабски Емирства, Катар, Бахрейн, Грузия, Армения и Азърбайджан. От тук до края на статията, ще използвам този термин като сборно название на горепосочените страни. Но защо точно тези държави? Признавам, че мотивацията ми се базира на историческия опит. Всяка една от тези държави неизменно е била свързана с процесите, които протичат в региона. Всеки по-значим конфликт или политическа криза засяга пряко всички тези държави. Отделните, по-малки конфронтации и проблеми, често засягат всички държави, намиращи се в съответният сектор на региона. Така например, войната в Нагорни Карабах засяга не само Армения и Азербайджан, но и Турция, Грузия и Иран. От друга страна, конфликтите между Израел и арабските държави винаги привличат вниманието на всички държави в региона. Турция, Египет и Иран биха могли да бъдат посочени към други региони. Истината е, че Турция, която винаги се е стремяла към Запада, в крайна сметка остава доста по-ангажирана с източните дела. Египет, която е африканска държава, рядко взима отношение към африканските проблеми, но за сметка на това винаги присъства в западно-азиатските. Иран от своя страна винаги е действал в западна посока. Всякакви конфликти на север и изток са били временни и рядко са имали сериозно влияние върху политическите решения.

Най-накрая, не бива да забравяме, че за Великите сили, Близкият изток винаги е бил транзитна зона за търговските и военно-политически отношения между Европа и Азия. Ето защо, всяка държава, която има претенции да е член на Г8 има претенции и в Близкия Изток. Следователно, нито една война, нито един преврат, нито един мирен договор, нито едно търговско споразумение, не могат да се случат без явната или задкулисна санкция на Големите. Това е факт, който никога не бива да се забравя и не бива да се подценява.

Историята на интервенциите

За първи път в историята, Персийският залив и бреговете на Червено море стават част от политиката на Европейските сили през ХVI в. Португалия е първата западна държава, която се опитва да наложи своя контрол над региона. Нейният основен противник е Османската империя. В крайна сметка, португалците излизат победители и контролът над търговските пътища в Индийския океан преминава в техни ръце. Във военноморско отношение, малката иберийска държава също е първа сила. Галеоните й, оборудвани с най-модерната за времето си артилерия и командвани от най-опитните навигатори на изток от нос Добра надежда, помитат всяка съпротива и дори мощният османски флот е принуден да премине в отбрана. Влиянието на португалците стига до там, че крал Жоао III (1521-1571г.) решава да се намеси в османско-адалската [1] инвазия на Етиопия.[2] Португалците успяват да спасят Етиопия от настъплението на ислямските сили и по този начин слагат край на югоизточната османска експанзия.[3] Междувременно, Персийският залив се превръща в португалско езеро, след като Катар, Бахрейн, Хормуз и Мускат са завзети от иберийците.

Везните се накланят в полза на местните сили в началото на XVII в. Персия и Османската империя се възползват от отслабването на португалските позиции и откритата конфронтация на иберийците с двете нови морски сили – Англия и Нидерландия. Персия с радост приема подкрепата на протестантите и с тяхна помощ отнема Бахрейн и Хормуз от португалците.  Англия и Нидерландия успяват да създадат свои търговски пунктове, но засилващата се мощ на Персия, както и Османската съпротива не позволяват възстановяването на европейското надмощие в региона. Освен упоритата местна съпротива, западните сили пренасочват вниманието си към Индия, където техните търговски фактории намират по-добра почва. Последната крепост на португалците в Персийския залив им е отнета в края на XVII в. от имамите на Оман. Възползвайки се от поредицата конфликти между Нидерландия и Англия[4], Оманците създават мощен флот, който започва да плячкосва португалски съдове и да отнема една след друга пограничните бази на иберийците. В Крайна сметка, Оман се превръща за кратко в първа морска сила в региона и налага властта си над Бахрейн, Катар, Сомалия, а на юг подчинява Занзибар и част от Западно-африканското крайбрежие. Мощта на Оман е сломена от последния велик персийски завоевател – Надир шах Ашраф през 1743г.

Началото на XVIII в. бележи пореден период на дестабилизация. Сафавидите, които са на власт в Персия започват да губят властта си за сметка на местни племенни вождове и управници. Финалният удар е нанесен от афганското нашествие през 1721г. Разпадането на Персия предизвиква мигновената реакция на Русия. Петър I Романов (1696-1725г.) решава да изпревари евентуална османска инвазия и потегля начело на петдесет хилядна армия към териториите на днешен Азербайджан. В рамките на няколко месеца, руснаците успяват да подчинят цялото западно и южно крайбрежие на Каспийско море. Провокирани от тяхната намеса, османците също се задействат и окупират западен Иран, Грузия и Армения. Нито Русия нито Османската империя успяват да стабилизират региона чрез завоеванията си. Притиснати от снабдителни проблеми, болести и съпротивата на местното население, двете империи не успяват да предотвратят появата на нова персийска династия – Афшаридите. Нейният пръв владетел – Надир, успява да прогони афганите и османицте и притиска Русия, която е принудена да върне всички територии, завзети от Петър. Настъплението на Надир спечелва Грузия и Армения, Оман и Западен Афганистан, но оставя една изтощена империя. След смъртта на Надир през 1746г., регионът отново се стабилизира и ситуацията остава спокойна до 1798г.

Този път спокойствието на Близкия изток е нарушено от експедиционният корпус на Наполеон Бонапарт, който окупира Египет. Франция решава, че ако контролира Египет, би могла да изгради флот, с който да атакува британските колонии в Индия. Френската намеса е контрирана от съюза между Великобритания и Османската империя. Наполеон е принуден да се изтегли безславно, а голяма част от френския средиземноморски флот е потопена от гениалния Хорацио Нелсън. Египетската кампания на Наполеон засяга директно териториите на днешните Египет, Сирия, Израел, Палестина и Йордания. В следствие на интервенцията, мамелюците – елитът на египетското общество, издига османския губернатор Мухаммад Али като независим владетел. Отслабена от вътрешни противоречия, Османската империя е принудена да приеме автономията на Египет. Така, наред с османците и Персия, в Близкия изток се появява една нова сила – Египет. Силата на новия Египет е демонстрирана по време на Гръцкото въстание (1721-1729), когато египетските части смазват съпротивата на въстаниците в Пелопонес и Крит. В замяна, султан Махмуд II обещава де предаде Сирия на Мухаммад Али. След края на войната в Гърция, Османците отказват да спазят уговорката и Египет обявява война. Махмуд II е спасен от най-неочаквания съюзник – Русия.  Руската армия е прехвърлена в Сирия и Мала Азия, където разгромява египтяните. В замяна на помощта, османците дават специални преференции за руския флот в Проливите. Именно тези руски придобивки ще доведат до френско-британската коалиция, насочена срещу засилващата се руска мощ.

Кримската война и конфликтите в Европа до края на XIX в. оказват малко влияние върху развоя на събитията в Близкия изток. Със засилване на британското влияние в Османската империя, Великобритания се превръща в основния политически играч в региона. Британците получават пристанището Аден, като своя база за действия срещу пиратите и постепенно през следващия половин век, успяват да наложат властта си над по-голямата част от днешен Йемен. Британското присъствие в Египет също се засилва. През 1882, когато хедивът [5] на Египет е принуден от протестиращата опозиция да направи промени в правителството, Великобритания и Франция изпращат средиземноморските си флоти към Александрия. Британската армия разбила опозиционните сили и наложила де факто окупация над страната. През 1914г., в началото на Първата световна война, британците свалят тогавашния хедив и го заменят със султан, верен на Великобритания.

Франция също не остава безучастна към събитията в региона. Въпреки че френското настъпление към Судан е спряно от британците, Франция успява да получи африканската част от входа на Червено море – Джибути. По този начин, французите създават удобна база по пътя от Средиземно море към Далечния изток, а също така и към френски Мадагаскар на юг.

Епохата на империализма и преразпределението на света между Великите сили привличат вниманието на още две европейски държави – Италия и Германия. Италия, която отчаяно се бори да се наложи след големите световни държави решава да завземе независимите територии на Етиопия, Сомалия и Еритрея. В края на 80те години на XIX в. италианците успяват да завладеят Еритрея и по-голямата част от Сомалия. Настъплението им в Етиопия е спряно, и след срамното поражение при Адуа (1896г.), Италия оттегля претенциите си.

Германия е единствената колониална сила, която не действа пряко в Близкия Изток. Вместо да изпраща експедиционни корпуси и да рискува конфликт с останалите сили, Германия решава да използва икономически и дипломатически натиск, за да постигне интересите си. На първо място, Германия започва да инвестира сериозни суми в развитието на Османската империя и осъществяването на железопътни проекти, които да създадат железница, която да свързва Басра и Персийския залив с Германия. От друга страна, германците насърчават независимите държавици в северозападна Сомалия и с помощта на османски посредници, сключват редица споразумения с местните вождове. Въпреки това, трайното присъствие на Великобритания в региона ограничава германските възможност и Лондон не пропуска възможност да блокира германските проекти, налагайки и икономически, и военен натиск на Османците и останалите страни в региона.

Цялостната летаргия на местните държави е нарушена от появата на нова сила в сърцето на арабската пустиня. Бедуинските племена на Недж са постепенно обединени под властта на един човек – Абдул Азиз ибн Сауд. Енергичният и харизматичен лидер успява да обедини племената в Недж в началото на XX в. и скрит под шапката на привидна зависимост от Османската империя, Абдул Азиз търпеливо изчаква своя миг.

И докато Англия се бори с Франция и Италия за контрола над Червено море, Русия също търси своя път към региона. Още през 1780г. императрица Екатерина II започва настъпление към Кавказ, Северна Грузия и част от Азербайджан са подчинени и до края на XVIII в. Русия стабилно е стъпила в Кавказ. Началото на XIXв. е белязано от конфликти с Османската Империя (1806-1812г.; 1828-29г.) и Иран (1804-1813г.; 1826-1828г.). Русия си осигурява властта над северна Армения и цял Азербайджан. Последното голямо руско настъпление е в края на века, когато в хода на Руско-Турската война от 1877-78г., Петербург получава цяла днешна Грузия и южна Армения. Две десетилетия по-късно руското настъпление на югоизток продължава и със завладяването на Централна Азия, Русия получава втора граница с Иран.

Така през 1913г, Близкият Изток е подложен на натиска на повечето велики сили, а единствените по-сериозни държави в региона – Османската Империя, Персия, Оман и Саудитска Арабия се намират в привидна безтегловност.

Войната, която започна всички войни


Първата Световна война е може би най-значимият конфликт в човешката история. Мнозина ще спорят, че Втората световна война е далеч по-важна, но това съвсем не е така. Втората световна война е по-мащабна, по-модерна от гледна точка на въоръжение и техника и доста по-кървава. Но ефекта от нея изчезна точно 45 години след края й. Ефекта от Първата Световна война се усеща и до днес. Ще посоча няколко примера – Проблемите в бивша Югославия; проблемите в Близкия изток; българският национален въпрос; колониалните кризи в Африка и т.н. Отделно от тези проблеми, Първата световна война поражда още редица кризи и конфликти, които остават, въпреки изхода на Втората световна война  – създаването на Съветският съюз, войните във Виетнам, създаването на комунистически Китай, Руско-Полският конфликт и т.н.

Що се отнася до Близкия Изток, то Първата световна война е начертала онези граници и разделения, с които държавите от региона не могат да се примирят и до сега. Излишно е да се спираме върху хода на бойните действия или подробностите от преговорите. Важен е резултатът. Османската империя е поделена между три държави – Великобритания, Франция и Кемалистка Турция. Великобритания излиза като основен печеливш от войната и получава правото да избере първа новите си земи. Британците избират Ирак, Палестина и Йордания. Защо? Много просто, контролът над тези земи циментира британския монопол върху сухоземните пътища между Азия и Европа, и освен това се слага ръка и на морските пътища – през Басра и през Суец. Палестина, Йордания и Ирак са естествено продължение на средиземноморските британски владения – Гибралтар, Малта и Кипър и също така позволяват връзка на комуникациите и железниците от Месопотамия към Египет. За Франция остават Сирия и Ливан като утешителна награда. Без да искам да пренебрегвам тези две държави, но предвид позициите на млада Турция и британският пръстен на юг и югоизток, Сирия и Ливан нямат абсолютно никакво стратегическо значение, освен за да служат като буфер пред евентуален турски реваншизъм.

Междувременно Абдул Азиз успява да си изиграе картите правилно. Съюзът му с Британия му носи нужните дивиденти и до 1933г., обединена Саудитска Арабия е факт в днешните си граници. Оман и Иран остават пасивни, радвайки се на британска протекция и незасегнати от войната. Паралелно с тези събития, под шапката на британския мандат, но с парите на своите сънародници в САЩ, евреите започват да се заселват в Палестина, създавайки своите прочути кибуци. Мнозина смятат че 1948г. поставя началото на еврейският въпрос, но истината е, че всичко започва доста по-рано, още през 1921г. Войната между палестинци и евреи започва подмолно, водена от тайни организации, сформирани и от двете страни. Британската позиция остава дистанцирана, макар да не е рядкост англичаните да подкрепят и двете групи едновременно.

30те години на миналия век се оказват относително спокойни за Изтока. Втората световна война също слабо засяга региона, който остава в страни от основите конфликти. Истинската промяна идва след 1945г., когато Великобритания и Франция признават своята невъзможност да поддържат своите колониални владения и започва процесът на деколонизация. Именно тези процеси довеждат до промяна на управленския елит в повечето близкоизточни страни и извеждат на преден план диктаторските режими. Там, където военните остават верни на монархията, се налага абсолютно монархическо управление. От друга страна, подкрепата на САЩ и Европа за създаването на Израел превръщат СССР в желан съюзник на арабите. Паралелно с това, създадената от Йордания Арабска лига, започва да действа за отстояване независимостта на арабските страни в рамките на двуполюсния модел. Възползвайки се от своето гранично положение, арабските държави се стремят да извлекат максимална полза и се радват на значителни субсидии, както от страна на Запада, така и от страна на Варшавския договор. Конфликтите с Израел се превръщат в основен дестабилизиращ фактор в региона. Арабите доказват, че не са пасивен приемник на чуждата воля. Суецката криза (1956г.) се разрешава в полза на Египет, а петролното ембарго, наложено от ОАЕ през 1973г. води но небивала икономическа криза в цял свят. Тази криза е доста по-мащабна и дълготрайна от сегашната и е окончателно преодоляна в Западна Европа едва в началото на 90те години на миналия век. Междувременно, ефектът от кризата се чувства и от тази страна на Желязната завеса. Именно в края на 70те и началото 80те години, бившите съветски сателити натрупват своите огромни дългове към Запада. Като отговор на тези дългове Чеушеско започва политиката на затягане на коланите, която хвърля Румъния в един от най-черните периоди от историята й.

1979г. носи още една важна промяна – свалянето на монархията в Иран. Отстраняването на про-западния шах Мохамад Пахлави води до създаване на ислямска република, оглавена от религиозния водач на шиитите – Рухолах Хомейни. Ислямската република се превръща в непредвидим фактор в региона и опасенията от подобни събития в Ирак подтикват Саддам Хюсеин да започне война (1980-1988г.). Войната между Ирак и Иран е най-дългата конвенционална война в историята на XX в., но въпреки хилядите жертви, ефектът от нея е нулев. Напрежението между двете страни остава, а борбата между шиити и сунити е подсилена от нова доза непримиримост. Впрочем, тя се оказва и последният голям военен конфликт през Студента война.

Падането на Берлинската стена и разпадането на СССР донасят повече въпроси, отколкото отговори. Кавказ е хвърлен в продължаваща и до днес поредица от локални конфликти, а превръщането на САЩ в единствена супер сила води до неминуемото дестабилизиране на целия Близък изток. Войната в Залива само потвърждава този факт. Премахването на съветското влияние не променя анти-западните настроения сред арабската общественост, а интервенцията в Ирак само подсилва опасенията, че Запада се готви за нова колониална епоха. САЩ са принудени да купуват скъпо сговорчивостта на Египет и Саудитска Арабия, които се превръщат в основните движещи сили в Арабската лига.  Притискани от своите разрастващи се интереси, лидерите във Вашингтон са принудени да изискат отстъпки от Израел и палестинският въпрос отново излиза на преден план.

Събитията от последните 15 години все още не са достигнали своя завършек и аз, като човек, който е сравнително бегло запознат с детайлите на най-новата история на Изтока ще се въздържа от директен коментар. Факт е обаче, че Турция и Иран се издигат повече като водещи сили в региона, за сметка на отслабващите позиции на арабите. Същевременно Русия излезе от шока на пост-комунизма и отново дава заявки да е арбитър на конфликтите в Близкия изток. Заменяйки ракетите с газ и петрол, Москва умело лавира между своя сговор с НАТО и ЕС, и интересите си сред арабските държави. От друга страна оръжейния пазар продължава да оказва значително влияние върху политиката на Големите. Размирици и конфликти в региона неминуемо ще увеличат военните бюджети, а от там и постъпленията в хазната на основните износители на оръжие. Не бива да се подценява и растящото влияние на Китай. Новото икономическо чудо намира добър прием на близкоизточните пазари и Пекин ясно заявява намерението си да участва в санкционирането на близкоизточните процеси.

Съвсем отделна линия в разказа ни заемат и терористичните групировки и тяхната задочна война със САЩ. Под шапката на войната с терора, САЩ окупираха най-голямата страна-производителка на наркотици в света – Афганистан, както и една от водещите производителки на петрол – Ирак. Като добавим американските бази в Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн, Катар, Оман, Йордания и Джибути, получаваме една система на контрол, която доста напомня за британската век по-рано. Въпреки това, все по-неясно става кой на кого дава пари и дали всъщност Саудитска Арабия и ОАЕ нямат по-голям дял във вземането на решения, от колкото се предполага. Само бъдещето ще покаже кой и как точно е раздавал картите на близкоизточната маса. За сега ни остава да следим събитията от Арабската пролет и да се надяваме, че невинните хора ще пострадат възможно най-малко, докато бездушните великани преместват пешките върху игралната дъска.


[1] Османците подпомагат на султаната Адал (днешните Еритрея и Джибути) в неговата източна експанзия срещу Етиопия. В замяна, имамът на Адал – Ахмад ибн Ибрахим Гази (1529-1543), става васал на османците и се съгласява да не допуска португалски флот в Червено море.

[2] Етиопия е християнска(православна) държава и още в края на XV в. влиза в съюз с португалците.

[3] Адал е ликвидиран като държава. Голяма част от земите му са включени в Етиопия. Крайбрежните зони на Еритрея и Джибути стават директно владение на Османската империя.

[4] Трите Англо-Холандски войни – 1652–1654г.; 1665–1667г.; 1672–1674г.;

[5] Титала на египетските владетели след 1867.

 

* Александър Стоянов завършва Националната гимназия за древни езици и култура “Константин Кирил Философ”. Следва История в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Следва магистратура “История на европейската експанзия и глобализация” в университета в Лайден, Холандия. Войните и конфликтите са негова страст за изследване, като това включва и Близкия изток. Предишни статии на Александър Стоянов в Intidar: “Империя на националните катастрофи“, “Търси ли българинът своя Месия?

Author: Alexander Stoyanov

Александър Стоянов завършва Националната гимназия за древни езици и култура “Константин Кирил Философ”. Следва История в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Завършил магистратура “История на европейската експанзия и глобализация” в университета в Лайден, Холандия.

5 thoughts on “Кратка история на конфликтите в Близкия изток”

  1. Готина статия. Малко корекции.
    – най-големия приятел на Израел през 1948 е СССР. Причината за промяната в отношението на Москва е друга и идва по-късно. Подкрепата на Запада и САЩ за Израел е само на хартия, заразлика от съветската.
    – американските евреи не са водещи в ционисткото движение
    – еврейският въпрос не е на дневен ред от 1948, нито 1921, а още от 19-ти век.
    – войната в Палестина не започва с “подмолни организации”, а с нападения на арабски банди.
    – Втората Световна Война има голям ефект върху региона – най-малкото някои държави губят независимостта си, а други сменят колониалния си господар. Да речем Иран, окупиран от три държави.

    По-общо – Втората Световна Война е пряко и логически продължение на Първата. Не е проблем двете десетилетия преди 1939 да се разглеждат като временно примирие. Ефектът и от двете се чувства и до днес.

  2. Бернард, до колкото знам първият атентат е срещу хотел “Цар Давид” през 20-те години- мисля, че и ти го знаеш със сигурност, защото са еврейските екстремисти.

    Арабските банди много мътно звучат – сигурно имаш предвид патрулите на Абдел Кадер в Йерусалим, аз за други не зная. Нека да не забравяме, че пътят между Тел Авив и Йерусалим е блокиран именно от ционистки части – документите си го казват ясно, че се прави, за да се покаже кой е шефът. След Дейр Ясин все някой трябва да защити населението.

    1. Не, атентатът срещу “цар Давид” не е през 20-те, а през 1946. Иначе е от еврейски терористи, да – Иргун. Това далеч не е първия атентат и далеч не с това действия са започнати кръвопролитията в мандата.
      Когато въпросните бадни започват безразборните си и некоординирани нападения срещу евреите няма такова нещо като ционистки части – няма Хагана, няма Палмах, няма нищо. Нападенията са причина са създаване на същите.

      Дейр Ясин пък е през 1948 (което не му пречи да е военно престъпление).

  3. – За Израел съм съгласен до някъде, истината е че и Руснаци и Британци потапят корабите с бежанци 1948г.
    -За ционистите не говоря, защото не съм запознат добре.
    – Сега дали са арабски банди и кой е започнал пръв Двадесетте предпочитам да не споря, защото спора е задочен…

  4. Нека се поправя, единствената държава, която е оказала каквато и да е подкрепа на Израел в 1948 е СССР. Ролята на Великобритания и САЩ е само отрицателна. Колко лесно се обръщат нещата. 🙂

Comments are closed.