I love Syria…wa bas*

Print Friendly

По Syria TV даваха директно шествието с най-дългото сирийско знаме (а може би е и за световен рекорд). Активисти сътвориха флаг, дълъг над 2 километра и широк 18 метра. И това не беше всичко – в шествието участваха над един милион души, нещо невиждано за Сирия до този момент.

Ентусиазмът се усети дори в България, където хора от сирийската общност пуснаха снимки, видеота и материали за събитието. Но дали това бе достатъчно, за да успокои сирийското общество – независимо дари от едната или другата страна?

Със сигурност моментът можеше да се избере по-добре. Сигналът, който бе изпратен от шествието е хубав – единство на народа, без разделение на религиозен и етнически принцип и против външна намеса в арабската република. В този миг, когато явно обществото в Сирия понася много сътресения, подобна инициатива е нужна, но моментът за нейното осъществяване не е подходящ. Ето защо.

Със сигурност виждаме, че в Сирия обществото е на крачка да експлодира от няколко страни. Напрежението се усеща и от двете страни- протестиращи и про-правителствени активисти. Немалко са случаите, в които се наблюдават сбивания по улиците между про и анти-правителствени групи, а в южните части на страната, където живеят и много представители на малцинството на друзите, се забранява момичета и момчета от различни религиозни групи да се виждат заедно.

Напрежението ескалира и заради различието в мненията по отношение на бежанците, намиращи се в момента в турската провинция Хатай. Над 9 000 души са избягалите от продължилите над седмица боеве при северния град Джиср Ал Шугур, като на места къщите са изоставени в паника. Различията се проявиха и тук – от една страна се казва, че тези хора бягат, заради армията, която настъпва и стреля по всеки, а от друга, че семействата страдат под ударите на въоръжени групи и затова армията трябва да ги защити. При всички положения, дали едните или другите са прави, бежанската вълна става все по-голяма и заплашва да се превърне в хуманитарна криза, въпреки уверенията на Турция, че се справя достатъчно добре с прииждащите сирийци от юг.

В атмосферата на подобни различия, шествието в Дамаск би имало нежелан за правителството ефект – обществото е нажежено, агресията се вижда дори по улиците, сред обикновените хора, а мнозина си задават въпроси, отнасящи се до кризата в страната. В този тежък момент за сирийския народ, властите трябва да донесат нужната подкрепа за извършване на абсолютно жизненоважните реформи в страната, сигурност за гражданите и прозрачност. С шествие, уви, това няма да донесе нужното охладняване на страстите.

Важно е също така да се отговори на въпросите, които касаят сигурността и критиките към Сирия:

  • ако има терористични групи – как са влезли в страната;
  • защо не се е действало срещу въоръжените групировки цели 20 години;
  • как ще бъде защитено населението от провокации – войската ли е най-доброто в случая, след като има редовни сили за сигурност;
  • защо реформите се забавиха;
  • ще има ли диалог с опозицията;

Властите трябва да разберат, че това са въпроси, чиито отговори ще определят образа на Сирия пред международната общност. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Защото всеки петък става все по-зле за всички страни – всеки следващ протест разединява повече сирийското общество.

*По време на продължаващите вече три месеца протести в Сирия и протестиращи, и онези, които застанаха от страната на правителството, скандираха свои лозунги, като най-популярният за едните е Allah, Souria, houria wa bas (Бог, Сирия, свобода и това е достатъчно), а за другите Allah, Souria, Bashar wa bas (Бог, Сирия и Башар- това е достатъчно). Тези лозунги се скандират едни срещу други с цел да се раздразни противника. Заради напрежението и появилото се разделение, редица сирийци изписаха в Интернет I love Syria wa bas – Обичам Сирия и това е достатъчно, с цел да се прекрати омразата между протестиращи и правителство.

7 Replies to “I love Syria…wa bas*”

  1. Крайно време беше.

    Башар ал-Асад в семейството си има славата на мекушав и нерешителен човек. Брат му, Махер ал-Асад от млад е във въоръжените сили и се счита са по-безскрупулния от двамата (той е и първороден син на Хафез ал-Асад). Двамата братя могат да се съпоставят с баща им Хафез и неговия брат Рифаат, който остава в историята с ръководеното от него клане в Хама през 1982.

    Републиканската гвардия по принцип се счита за най-лоялната – от нея няма дезертьори и изобщо проблеми. Или поне не се чува. Създадени са първоначално за борба с палестински терористи, но ролята им е нещо средно между еквивалент на СОБТ и Жандармерията в България. Същата е абсолютно покорна на Рифаат, както и Четвърта Дивизия и службите за сигурност.

    Да пратиш наборна армия да коли цивилни – това е трудно. Това са обикновени момчета, част от народа, както се казва. Затова и в арабските страни се използват или външни войски, или наемници, или спец. части и гвардията.

    Впрочем, на високо равнище се говори за участие на иранската революционна гвардия (която няма никакво отношение към “народа”). Подобно на Бахрейн-Саудитска Арабия. Но все още е под въпрос.

    Тези “въоръжени банди”, за които говори правителството не са ал-Кайда или Хизбула. Това са спонтанно сформирани групи от дезертьори или изобщо хора, които искат смяна на режима. Те не са съществували последните 20 години, без значение, че според Дамаск това е плод на империалистическа или ционистка намеса.

    Трябва да се погледне още нещо – Сирия не е Ливан и не е Ирак, но има своите религиозни и етнически различия. Кюрдите са голям проблем. Алавитите са малцинство, но държат здраво властта 40 години. Отношението на властта към арабите сунити, към арабите алавити, към арабите друзи и кюрдите е съвсем различно – по време на “протестите” (вече са повече от протести, де) властта започна да въоръжава алавитски села, в близост до големите градове. Едновременно буфер, заплаха към сунитското мнозинство и до известна степен гарант за оцеляване на режима.

    След едномесечно мълчание на тема “Сирия” е редно да се споменат загиналите – по различни оценки около 1,500 души, повече от Египет и Тунис взети заедно. Убитите полицаи и военни са стотици – опозицията дава по-ниски цифри, но дори най-малката от тях е пъти по-голяма при сравнение с Тунис и Египет. Това говори недвусмислено, че в страната няма протести, а гражданска война на политическа, социална и етно-религиозна основа. Това за националното единство според мен е мит. Тоест, бензина е налице, нужна е само клечката. По време на режима на Саддам в Ирак уж шиити, сунити и кюрди са били братя иракчани, но в момента, в който се открие възможност се оказва, че не е така.

    Лозунги има и други – против Асад, против Хизбула, против Иран.

    1. Да се спомене Сирия (1 месец). Отношението в статиите към протестите в Египет и Тунис беше съвсем различно, както и изразената позиция и отделените редове. Наблюдение.

  2. Ако беше в моята ситуация, бъди сигурен, че щеше да имаш същия брой публикации.

  3. Me too. I love Syria wa bas!
    Обичам Сирия и толкова. Това ми е достатъчно да кажа: оставете сирийците да решават съдбата си – те са достатъчно зрели и отговорни. Но да ги оставите – това означава включително да изтеглите окупационните си части от тяхна територия и да им върнете анексираните земи. Т.е. да спрете да причинявате на другите онова, което плачете, че не бива да се причинява на вас. В противен случай каква е разликата между вас и толкова ненавистния ви “сирийски режим”?

  4. Браво,Мая!!!
    Но колко естествено е един проеврейски настроен човек да не харесва сирийския президент(не мисля,че има значение името).Освен това си мисля,че все пак един млад човек който е доказал патриотизма си,хуманността си,имащ смелостта да осъществи така необходимите промени,защитавайки държавата си от всякакви посегателства заслужава почитта на народа си.Ще кажа в заключение :Сирия е страна с многовековна история,което доказва ,че сирийците са силен,цивилизован,толерантен,мирен и велик народ.За Сирия,минала през по-тежки изпитания, важи поговорката:”Което не ме убива -ме прави по-силен”.Изводите може да си ги направите сами.

Comments are closed.