Няма значение какво пишат вестниците, щом ме дават по телевизията

Има един текст, “Очите на Дуче”, написан от Умберто Еко срещу политиката на монополизъм в медиите от страна на Силвио Берлускони. Текстът е преведен и на български от Велимира Костова – Върлакова, та всеки може да го потърси и прочете.

В него се говори за медийния популизъм, монополът над медиите и за едно явление, което е все по-често срещано – медийният режим. “Разликата между “фашистки” и медиен режим”, пише Еко, “е в следното: при фашисткия режим хората знаят, че вестниците и радиото съобщават само допуснати от правителството комюникета и че е забранено да се слуша Радио Лондон под угрозата на затвор. Затова по време на фашизма хората не се доверяваха на вестниците и радиото, слушаха Радио Лондон под сурдинка и вярваха само на новините,съобщавани шепнешком от уста на ухо. При медиен режим, където, да кажем, 10% от населението има достъп до опозиционната преса, а останалите получават информация от контролирана телевизия, от една страна, е в сила убеждението, че несъгласието е позволено(…), от друга – ефектът за реалност, който телевизионната новина създава, кара хората да вярват и да гледат само онова, което се предава по телевизията.”

Ако не ви се занимава да прочитате целия абзац, ето какво иска да каже Умберто Еко: контролът на медиите днес е равен на сила и власт, с която можеш да затваряш устата на враговете си. Освен, ако не си в Африка или Близкия изток, с медия спокойно можеш да доведеш до свалянето на властта, която не ти харесва или да тушираш опозицията (изключение прави Буш, но, както казва Еко – той е дошъл от Третия свят, за да управлява високоразвита страна). Това се нарича медиен режим – когато контролираш по някакъв начин голяма част от телевизионните канали (в случая с Берлускони Rai и Mediaset) , няма значение в кое издание са пуснали критична статия – дори напротив, така се оправдаваш и казваш “ето, има свобода на словото и критика”, която разбира се, стига до минимална част от обществото, защото другата, по-голямата част, гледа в същото време някое риалити, в което – отново естествено – участват хора, близки до властта или “интелектуалци”, показващи близостта си до “нормалния човек”. По този повод написах във Facebook профила си:

 

Дали да не си спомним едно изказване на Силвио Берлускони, което предизвика Умберто Еко да напише “Очите на Дуче”: “Вестниците никой не ги чете, а всички гледат телевизия.” При положение, че образът на Борисов се появява на всеки телевизионен канал, какво значение има една критична статия в който и да е вестник?

 

Получих различни коментари – един приятел написа, че това не е така, защото много хора, които той познава следят вестници, блогове и подобни. Друг приятел, йорданец (дали пък това не е причина за отношението му към медийният монопол?) сподели, че “по този начин, както го правят медиите в България, няма да ни е мъчно за Бойко Борисов – гледаме го сто пъти на ден!” Трябва да подчертая, че онзи мой приятел, споделил критиката си към моето мнение, познава хора, които се занимават с медии, имат умствен багаж и лично мнение. Но масовият зрител не е такъв. Той иска да гледа телевизия (аз също), но рядко чете вестници, защото не ги уважава. Образът има много по-голям ефект върху съзнанието и определянето на мнението. Не бих се учудил, ако Бойко Борисов спечели пак изборите – той е звездата от екрана, който реже ленти и открива магистрали. Да, по 15 километра, но магистрали и спортни зали.

В подобна атмосфера въпроси, като злокобния пакт за европо “Евро плюс”, чието подписване предстои от ГЕРБ, не намират медийно отразяване. Медийният режим си е свършил работата. Изводи, като:

 

“европейският механизъм за стабилност ще принуди България, която и вчера беше определена от Евростат като най-бедната държава в ЕС, да стане гарант за 6.09 млрд. евро чужди дългове.”

и

“бизнесът пък предупреди, че може да се стигне до увеличаване на данъчната ставка у нас, която сега е от малкото конкурентни предимства на икономиката ни”

 

не са в прайм тайма и няма да бъдат скоро, защото не носят рейтинг- те го бутат. Медийният режим няма нужда да праща в затвора противниците си. Не ги принуждава да мълчат, няма арестувани журналисти, а опозицията е подминавана, защото не му е приятно да ги гледа. Просто достъпът до медията се оказва далеч.

One Reply to “Няма значение какво пишат вестниците, щом ме дават по телевизията”

Comments are closed.