Когато Клинтън говори, по-добре слушайте

Print Friendly

Откакто Америка спечелва статут на суперсила, тя следва своя уникална външнополитическа и военна доктрина, с която останалата част от света неминуемо се съобразява.

Photographed by Amr Abdalla

От особеностите на военната политика на Айзенхауер, до външнополитическите стратегии на Бжежински и Кисинджър, малките и големи страни на 20 век са принудени да следват много внимателно промените в характера на атлантическия гигант – за свое добро. Агресивна военна, икономическа и политическа намеса винаги е била в арсенала на американската власт, но едва на прага на 21 век, с приемането на доктрината Буш, външната намеса на САЩ вече открито се определя като „превантивна“. Без нужда от официално оправдание на намесата с чужда агресия, заканите на американското правителство получиха нова тежест при управлението на Джордж Буш-младши. Администрацията на Барак Обама не се отклони от тази политическа линия и дори разшири лексикона с ново оръжие – „кинетичните военни операции“.

В контекста на тези нови условия, думите на американските политици и дипломати трябва да се следят внимателно, защото заплахите за намеса са по-реални от всякога. Ще се спра на изявленията, направени от държавния секретар на САЩ, Хилъри Клинтън по отношение на арабските протести. Последното бе направено във Вилнюс, на посещение в Литва.

Няколко аспекта на изявлението на Клинтън будят въпроси. Така например, за пореден път неправилно са сравнени протестите в арабския свят с промените в Източна Европа през 1989 година. Грешно е да се прави паралел между събитията, тъй като те се случват в различни епохи, в различни обстоятелства и начин на действие. Докато по време на Студената война сблъсъкът бе най-вече между САЩ и СССР, но днес арабските протести възникват в един многополюсен свят. Изоставането на Близкия изток и Северна Африка от политическите процеси в Източна Европа също има значение – през 1989 година нищо не се случи в арабските страни. Докато в Източна Европа на власт през Студената война са държавници, враждебни на САЩ, то в арабския Близък изток и Северна Африка управляват режими, които полчават редовно помощ от Вашингтон. Достатъчно е да споменем годишната военна (до 2010 г.) помощ на САЩ към Мубарак – 1.3 млрд. годишно (+250 мил. икономическа помощ), която се явява втора по размер след тази към Израел. Интересен факт е, че по-голямата част от помощта се използва за закупуване на американски оръжия, някои от които бяха използвани на площад „Тахрир“, където бяха открити сълзотворни гранати с надпис Made in USA.

Хилъри Клинтън осъзнава изоставането на САЩ в процесите в арабските страни. С изявления за демокрация, протести, право на по-добър живот, целта е ясна: протестиращите да повярват на Вашингтон и да станат поддръжници на идеята, че САЩ ще ги защитава. Но как хората от площад „Тахрир“ да повярват на САЩ, когато същата тази държава е пращала помощ и военна техника на омразния Хосни Мубарак? Със сигурност задачата на Вашингтон ще е трудна. Двойните стандарти, използвани от американската дипломация по отношение на режима в Тунис, Египет, Мароко, С. Арабия, си личат и арабските активисти са наясно с фактите. Именно срещу това мнение трябва да се бори Обама, ако иска да получи място сред хората, помагащи за промяната в арабските страни.

Със сигурност с двойни стандарти това няма да стане – нито с изявления, които изразяват невяра в силите на арабските активисти и успехът на арабските протести.

2 Replies to “Когато Клинтън говори, по-добре слушайте”

  1. Мисля, че все пак има общо. И в двата случая става дума за системи, макар всяка със своите специфичности, в които свободата на словото, липсата на политически избор и т.н. е основния двигател. Корупцията, безработицата, беднотията – това са все сериозни проблеми, но не са патент на диктаторските държави, има ги навсякъде.

    Но основната разлика според мен е, че преходът след 1989 е спуснат отгоре, а революциите в арабския свят (или поне Египет и Тунис) идват от улицата, от народа. Сриването на комунистическите режими в Източна Европа е пряко свързано с падането на СССР, не могат да се разглеждат отделно. В арабския свят няма такова нещо, няма доминантна държава, властваща над всички останали. А и когато се говори за арабския свят – това са двайсетина държави със сходна история, етнически състав, език, култура, религия, докато социалистическа Европа е просто политически термин, между естонците и албанците няма много общо. Емоционалната и културна връзка е и основния преносител на революцията, именно поради което тя се ограничи до голяма степен до арабския свят.

    Рухването на СССР, а оттам и соц.блока, е резултат от оръжейната надпревара, петролното свръхпроизводство и изобщо икономическото изоставане и задъхване на социалистическия модел пред свободнопазарния. Режимът в Москва е можел да съществува и 50 години още (пример – Северн Корея, отвратителна и забравена от Бога държава). Вътрешнопартийните преврати в Европа не са причина за прехода, но причината той да стане мирно и спокойно. Египет отдруга страна има добър ръст на икономиката.

  2. И после разправя, че президентската служба щяла да бъде твърде тежка за нея… Не знам как такива хора заспиват вечерно време.

Comments are closed.