PR за милиони. Или колко струва образът на Кадафи

Print Friendly

Няколко милиона долара за ново лице. Така може да се определи стремежът на Муамар Кадафи да подобри имиджа си сред новите си западни съюзници (които се отрекоха от него – очевидно и нормално за външната политика на Запада). Негова целева група са обществените маси, като използва високопоставени личности, за да спомогнат за изграждането на новия му имидж. През март 2007 г. Антони Гидънс от Лондонското училище по икономика пише в Guardian, че Либия може да се превърне в „Норвегия на Северна Африка” под ръководството на Кадафи. [1]

През август 2007, само седмици след като българските сестри бяха освободени, Бенджамин Барбър от Университета в Ню Джърси пише статия за Washington Post, в която споделя, че Либия под управлението на Кадафи върви към това да се превърне в „първата арабска страна, която мирно е преминала през прехода към стабилно, демократично управление”. [2] Това не е първата, нито последнаха похвала към Кадафи. В края на 2007 година Джоузеф Най от Университета Харвард пише за The New Republic, че Муамар Кадафи се интересува в обсъждането на възможности на „директна демокрация”. [3]

Можем ли да сме сигурни в тези тези? Как да разглеждаме и гледаме на личността на Муамар Кадафи, след като негласно се знае, че е извършвал и върши ужасяващи актове на насилие, като избиването на 1200 души от затвор, в близост до Триполи през 1996 година? Нека извадим тези събития от контекста на сегашните размирни събития в арабската държава и факта, че днес твърденията в тях са неоснователни. Да се запитаме – дали великите умове, използвани в кампанията за подобряване на имиджа на Кадафи, мислят еднакво?

Всъщност отговорът на въпроса е „не“.  Защото в началото на 2011 година стана ясно, че на всеки един от тези хора от академичните среди е било плащано с либийски пари като част от договор с консултантска фирма, която е била наета в края на 2006 г. да „покачи доверието към Либия и Муамар Кадафи” във Великобритания и САЩ. Цената на услугите е 3 милиона долара годишно.

Нещо повече, никой от тези трима авторитети не си е признал, че за статиите си е получил от либийските пари. Което е чисто нарушение на възприетата журналистическа етика. Това твърдение подкрепя и вече бившия редактор на The New Republic Франклин Фуър, който споделя, че ако е знаел, че всичко е една платена постановка, е „нямало да публикува статията, независимо от авторитета на автора”. [4] Всъщност всичко това е просто една от тактиките на Monitor Group, международна консултантска компания.

През юли 2006 година Марк Фулър, изпълнителен директор на фирмата, пише на старшия ръководител на разузнаването на Либия Абдулах Сануси писмо, в което заявява, че:

 „Либия страда от липсата на позитивни връзки с обществеността и адекватна комуникация с широка група лидери на мнение и модерни мислители.”

Представената от Monitor програма представя възможност за утвърждаване на баланса в полза на държавата. Основната стратегия за постигане на целите включва „привличане на международно признати фигури, които да бъдат запознати с Либия и след това, използвайки своето влияние, да въздействат на политиките на други държави спрямо нея”.

В програмата също присъства план за списването на книга на тема „Кадафи, мъжът и неговите идеи”, базирана отчасти на интервютата между либийския диктатор и неговите международни гости. Тази книга е трябвало да „позволи на международната общност и политическия елит да разберат Кадафи като мислител и идеолог, а не като лидер на държава”. Този проект, оценен от Monitor на 1,65 милиона долара, така и не се осъществява.

Но един от основните резултати от реализираната про-Кадафи кампания на Monitor Group е повишеното медийно отразяване, което е оценено като „основно позитивно и деликатно спрямо Либийската държава”. Няколко известни международни фигури са докарани за среща с Кадафи, включително Ричард Пърл (който тогава е бил съветник на вицепрезидента на САЩ Дик Чейни), политическият икономист Франсис Фукуяма, Джордж Сорос и един от най-големите международни експерти по проблемите на Близкия изток Бърнард Люис. Сред посетителите се оказват и тримата автори на статии. [5]

Коментирайки дали е взел пари за своята статия, Бенджамин Барбър казва:

„Всеки получава пари. Консултантите получават пари също, а на мен ми плащаха Monitor. Плащали са ми доста различни хора – и от Департамента по образование на Ню Джърси. Не виждам проблем в това.”

На пръв поглед нищо лошо в това твърдение на Барбър, но въпросът е също и морален. Едно е да получаваш средства от собствената си държава, а друго е да получаваш пари за изграждане на даден имидж за държава, която живее 40 години под военен режим.

През юли 2007 година българските медицински сестри, обвинени по дело за заразяване със СПИН и други престъпления в Либия, бяха освободени след 8 години в плен на либийската правосъдна система. През 2009 година международния терорист Ел Меграхи беше екстрадиран от Великобритания обратно в държавата си след 20 години, прекарани в затвор на Острова. И двете събития попадат до известна степен в договорния контракт на Либия с Monitor Group.

Ако трябва да вземем за пример статиите на тримата автори – Гидънс, Барбър и Най – ще стане ясно, че приоритет са хората, имащи авторитет в обществото, хора със значимост, академици и автори на книги. Това би гарантирало по-доброто пласиране на идеята за личността на Муамар Кадафи сред онези, които все още се съмняват в репутацията му.

Антъни Гидънс, който е бивш директор на едно от най-популярните учебни заведения за бизнес и администрация, London School of Economics, сравнява Либия с Норвегия:

My ideal future for Libya in two or three decades’ time would be a Norway of North Africa: prosperous, egalitarian and forward-looking. Not easy to achieve, but not impossible.

Идеален завършек на статията му, публикувана в британския „Гардиън“. От името на човек, като Гидънс, тази теза звучи някак по-осъществима и реална, ако беше изказана от някой, за когото се знае, че е близък с полковник Кадафи. Всъщност сравнението с Норвегия никак не е безобидно – скандинавската страна в момента има един от най-високите стандарти на живот в Европа, както и Либия има най-високи доходи на глава от населението за целия район на Северна Африка. Но приликите стигат до тук.

Проблемът с това сравнение е, че ако читател „задълбае“ в темата, т.е. се поинтересува за положението в Либия – разпределение на ресурсите, кой е облагодетелстван и кой не – ще разбере, че Либия може да бъде „Норвегия на Северна Африка“, но само, ако това се отнася до западната част на страната, а именно Триполи и Сирт, където е роден лидерът Кадафи. Източната, традиционно опозиционна част и бивша твърди на привържениците на краля, свален от Муамар Кадафи, остава встрани от правилното разпределяне на ресурси. Това води до понижаване на стандарта на живот сред населението, както и до изостряне на противоречията между властта на запад. Триполи контрастира на Бенгази дори в отношението на медиите спрямо проблемите на втория град. Трудно ще намерим публикации, описваще реално ситуацията в Бенгази, където на места дори липсва канализация и инфраструктура. Може да се каже, че сравнително от началото на управлението на Кадафи, та до днес, „вторият град“, т.е. Бенгази, остава встрани от вниманието на света. Ако не беше делото срещу медицинските сестри, едва ли бихме се интересували от съдбата на града.

Следващ ярък пример за налагане на добрия образ на полковник Кадафи, чрез публикуване на статия от известен анализатор, е коментарът на Бенджамин Барбър в The Washington Post от 15 август 2007 година:

Libya under Gaddafi has embarked on a journey that could make it the first Arab state to transition peacefully and without overt Western intervention to a stable, non-autocratic government and, in time, to an indigenous mixed constitution favoring direct democracy locally and efficient government centrally.

Първата арабска държава с пряка демокрация? Без намеса на Запада? Без авторитарно правителство? Очевидно е, че дори най-малкото познаване на фактите около Либия на Кадафи би разбило подобно налагане на представа за управлението на полковника от Сирт.

 


[1] My chat with the colonel by Anthony Giddens, Guardian, 9 март 2007

[2] Gaddafi’s Libya: An Ally for America? By Benjamin R. Barber, The Washington Post, 15 август 2007

[3] Tripoli Diarist by Big Tent, The New Republic, 10 декември 2007

[4] Professors Paid by Qaddafi: Providing ‘Positive Public Relations’, The Nation, 5 март 2011

[5] За да видите повече информация за участниците, вижте Project to Enhance the Profile of Libya and Muammar Qadhafi

One Reply to “PR за милиони. Или колко струва образът на Кадафи”

Comments are closed.