Религиозният елемент в либийската власт не е новост

Print Friendly

Забраната води до неописуемото желание на човек да я наруши. И либийската история е изпълнена с факти, потвърждаващи казаното.

Първото нещо, което режимите в арабския свят правят, след като вече на тяхна територия са се появили протестни движения, е да стреснат европейските държави и САЩ с вероятното идване на ислямистка вълна, която до този моменти бива възпирана единствено от твърдата ръка на едноличната власт. Този тип рекет върху западни правителства от страна на властите в различните арабски страни е типичен и за Либия.

Полковник Муамар Кадафи се възприемаше за пред световните медии като стената, възпираща имиграцията към Европа и юмрукът, стоварващ се върху радикалните движения. Затова и редица анализатори възприеха първоначално скептичната, а сега и песимистична линия по отношение на бунтовниците в Либия, изправили се срещу Кадафи – т.е. срещу стената юмрука на справедливостта. Главно лобито, поддържано от Русия и Китай, е движеща сила в поддържането на тези виждания, като в случая се забравят някои отминали времена и части от живота на Муамар Кадафи.

Бунтовниците в Либия заявиха, че новата държавна власт ще е демократична, като голяма роля ще изиграе религията. И последваха възмутени и учудени погледи, а пророчествата за настъпващия ислямски джихад сякаш вече чукат на вратата ни. Но трябва да се каже, че ислямската линия, религиозната, не е новост за либийското общество и в никакъв случай не за първи път властта използва емоционалният заряд на религиозното общество, каквото е либийското, за да си подсигури повече позиции.

Ако се върнем в далечната вече 1969 година, ще разберем, че “няма нищо ново под слънцето”.

Първосептемврийската революция на полковник Муамар Кадафи не означава за него – поне на теория – веднага да се премине към светска власт: напротив, за разлика от своите “братя”, оглавили националистическите режими в Северна Африка, либийският лидер се опитва да легитимира революцията си, като я поставя под знамето на исляма. Нищо ненормално – религията не за първи път се оказва инструмент в ръцете на властимащите. По това време, септември 1969 година, Кадафи разяснява на сънародниците си и младите офицери, застанали до него, че кралската “диктатура” е изопачила исляма и той (Кадафи) ще върне религията в нейния “чист и възроден вид”. След опита за преврат през 1973 година, Кадафи назначава шейх Тахер Ал-Зауи за главен мюфтия на Либия – личност, изиграла важна роля в критиките срещу управлението на крал Мухаммад Идрис. След назначаването на Ал-Зауи, следва нова стъпка на Кадафи с цел да институционализира исляма- създава се Организация за Ислямски призив (Dawa Islamiya), чиято цел е да пропагандира ислямът в Африка – разбирайте исляма на Кадафи.  Едновременно с това се създава и фонд за отпускане на стипендии за чужденци, които са решили да изучават ислям в либийските университети. И още нещо – зеленият флаг на Джамахирията е всъщност зеленият цвят на исляма и това приема Кадафи за свой символ.

Още една светска стъпка на Кадафи – през ноември 1973 година е въведен нов правен кодекс, базиран върху шериата. Това всъщност е и директен удар по устоите на бившата кралска власт на крал Идрис, чието братство на Сенуси се обявява за разкрепостеното и по-свободно тълкуване на догмите. Тенденцията с въвеждането на новия правен кодекс се затвърждава през 1977 година, когато либийският парламент (Генерален народен конгрес) взема решението, че всички бъдещи закони в страната ще бъдат базирани върху Корана.

Спорно е дали наистина се случва това религиозно нахлуване в законодателството на Либия, но е факт, че самият Кадафи е бил религиозен и е държал онези, около него, да бъдат също такива. Много юристи отричат влиянието на шериата върху законите с това, че на хартия е едно, но на практика съвсем друго. Да оставим настрана съществуването на “Зелената книга”, която Кадафи написва, за да представи Третия път за развитие – нито комунизъм, нито либерализъм, а нещо трето и различно, което той въвежда. Който е чел книгата ще знае, че в нея става ясно, че Муамар Кадафи е едва ли не нов пророк на исляма, а негови приближени понякога го наричат “марубит” – т.е. светец.

И все пак всички си има две страни. Докато афишира религиозността си, Кадафи забранява през 80-те години събиранията на различните суфистки течения, сред които и на Сенуси, защото единственият религиозен авторитет трябва да бъде лидерът на революцията. Противоречивата позиция по отношение на религията – защита и забрана в едно и също време – кара доста голяма част от либийците да “забравят” за религиозността си за две-три десетилетия. Но през 1990-те години става ясно, че раят, който Първосептемврийската революция обещава, не се е сбъднал. Тогава освен, че Кадафи трябва да поддържа имиджа си на светски управник, се вижда принуден да отпусне малко хватката върху обществото, като започва масови строежи на джамии, религиозни училища и т.н. Така, много младежи, загубили чувство за перспектива и явният провал на революцията, намират смисъл в ходенето в джамията и четенето на религиозни текстове – единственото позволено и легално нещо, което мнозина млади могат да си позволят. Режимът се затяга още повече, а през 2004 година става това, което не трябва да се случва – полицията нахлува в редица джамии в страната, за да арестува наред молещите се там. През 2007 година е първият атентат в Либия – нещо нечувано, и то в Бенгази, където се намира главната опозиция на режима на Кадафи. Несгодите и големите социални проблеми довеждат на сцената радикалните групировки.

На 3 ноември 2007 година медиите разпространяват видео на Ал Кайда, в което Айман ал-Зауахири разказва за т.нар. “Ислямска група за борба в Либия”. Хората разбират, че от 90-те години въпросната групировка има дейност на територията на Либия, че през 1980-те години бойците й се тренират в Пакистан в лагери на ЦРУ, за да участват в акции срещу съветската власт в Афганистан, а през 1995 година официално съобщава за съществуването си. През 2006 година в сайта на либийския опозиционер Мухаммад Ал-Джахми е пуснат следният текст:

 “Кадафи използва сближаването си със Западна Европа и Съединените щати, за да представи себе си като антиислямист, но реалността е много по-сложна. Макар и ислямистките групировки да отправят заплахи срещу него, постоянното му флиртуване с ислямизма говори, че той може би няма да се поколебае да се присъедини тактически към тях, търсейки евентуално своята марка ислямизъм.”

През 1990-те години правителството на Кадафи затваря в затворите хиляди, за които казва, че са ислямисти. За тях светът научава десетилетие по-късно с почуда как всички тези хиляди и хиляди затворници са ислямисти до един. И, за да се хареса на САЩ, Кадафи пуска голяма част от тях, за да покаже, че в Либия се спазвали човешките права.

Противоречията в историята на Либия са толкова много, че няма да стигнат и 1000 страници. Но пък е редно да знаем фактите, когато съдим миналото, защото емоциите няма да доведат до нищо хубаво. Не бива да ни учудва, че бунтовниците са религиозни – такова е либийското общество от дълги години, такъв е Муамар Кадафи, такива са били и Суниситите, управлявали Либия преди 1969 година. Със сигурност трябва да мине време, за да видим какви ще са резултатите от бунта срещу Кадафи. Трудно е да се случи установяването на религиозна власт в Либия, въпреки религиозността на бунтовническия съвет. С годините ще трябва да се очертаят добре границите между “опозиция” и “ислямисти” щом става дума за анализиране на събития в Близкия изток и Северна Африка. В едно свободно общество би трябвало да има място за всеки един.