Накратко за Саудитска Арабия и Иран

Print Friendly

Текстът е публикуван първо във Foreign Policy Bulgaria.

Какво се случва между Саудитска Арабия и Иран? Защо те са съперници – единствено заради различните религиозни доктрини, или заради различните цени на петрола, които държи всяка от страните? Или нещо друго… Разбира се, отново става дума за регионални интереси, подклаждани и пропагандирани с помощта на пари (или много пари) и религиозна страст. Това виждаме в Ливан, където сунитските консерватори са подкрепяни от Саудитска Арабия, в Ирак, Сирия, Алжир, а в Бахрейн дори бяха пратени войски, за да спрат “вълната на недоволство, подбудена от Иран”. Египет все още не влиза в зоната на влияние на Рияд (въпреки желанието), заради конкурентната на уахабизма религиозна доктрина на сунитския консерватизъм – “Мюсюлмански братя”. Иран пък много добре навлиза в Ирак, където правителството сега е съставено от шиити главно, а в Бахрейн се пращат пари, за да се помогне на опозицията – съставена от шиити – срещу кралското семейство – сунити. В този стар спор между Рияд и Техеран, май единственият нов играч е Анкара.

И защо Иран и Саудитска Арабия постоянно се надбягват, а в състезанието им въвличат всички съседни страни?

Има естествена конкуренция между две държави – Саудитска Арабия и Иран – първата населена предимно със сунити, а втората с шиити. Те се виждат като авангард на мюсюлманския свят и според повечето мнения, и по петролни запаси също се конкурират – Саудитска Арабия на първо място, Иран на второ по доказани петролни резерви.

През 1970 година САЩ виждат в Иран и Саудитска Арабия като основните стълбове на Персийския залив и страните там. Докато Техеран разрешава на САЩ да се държи, като регионален полицай, то отношенията между Рияд и Иран остават на нулево равнище.

След 1979 година тези отношения се изострят, когато идва Иранската революция. Иран става Ислямска република, водена от радикални шиитски духовници, а Саудитска Арабия се страхува от шиитския фундаментализъм, излъчван от Иран към Рияд – засилващ се постепенно след 1979 година.

Бащата на иранската революция, аятолах Хомейни, изпитва огромно презрение към Саудитска Арабия, особено поради саудитската подкрепа за Саддам Хюсеин по време на Ирано-иракската война през 1980-те години. След смъртта на Хомейни през 1989 година, отношенията между старите врагове се подобряват значително по време на управлението Али Акбар Хашеми Рафсанджани (1989-1997) и Мухаммад Хатами (1997-2005). Но през 205 година на власт идва Махмуд Ахмадинеджад, чиято политика често напомня на ранните години на иранската революция и това спомага за изостряне на отношенията между Саудитска Арабия и Иран. В същата година на власт идва и сегашният крал Абдула – също не толкова толерантен човек, чиято политика за сближаване със САЩ дразни Иран. Днес изглежда почти невъзможно Техеран и Рияд да си сътрудничат по който и да е въпрос.

Как двете страни реагират на протестите в арабските страни?

Това, което Саудитска Арабия мрази най-много в момента, е предизвикването на ситуация, която да създаде несигурност и нестабилност за кралското семейство. Под “ситуация” разбираме “протести”. А точно това вижда Саудитска Арабия, че се случва по всичките й граници. Арабското пробуждане не е нещо, което влиза в плановете на Рияд и, за да запази статуквото, С. Арабия подкрепя своите приятели в Близкия изток с помощта на парите и религиозната идеология. В същото време демонстрациите доведоха до напрежение с елита на Вашингтон, тъй като според Рияд САЩ не са реагирали на тях.

При Иран, обратно, има тенденция политическите идеи на Техеран да виреят в атмосферата на хаос и нестабилност. През 2003 година – войната в Ирак, през 2006 година – войната между Израел и Ливан, и 2009 година – израелската атака над Ивицата Газа, сякаш създадоха предпоставки за разширяване на зоната на влияние на Иран сред арабските страни. Но в сметките на Техеран не влизаха протестите в Сирия. За разлика от еуфорията, с която иранското правителство посрещна падането на про-американските режими в Тунис и Египет, и разклащането на Бахрейн, където е една от най-големите американски бази, ситуацията в Сирия не е добре дошла. Затова и Иран гледа със загриженост на ставащото в Сирия, където семейство Асад (представители на шиитското население в Сирия) , управляващо страната от 40 години насам, са силен регионален съюзник на Техеран особено след 1979 година. Ако Асад падне, иранците ще останат почти без силни приятели в Близкия изток, с изключение може би на сегашното правителство в Ирак, доминирано от шиитските движения.

В краткосрочен план Техеран ще се опитва усилено да действа, както в Ирак след американската инвазия през 2003 година, създала вакуум в страната – ще засилва субсидиите, производството, вноса на ирански продукти и подкрепа за отделни течения, които отговарят на доктрината, изповядвана от аятоласите. В дългосрочен план обаче, засилването на протестите и задълбочаването на кризата на властта в отделните арабски страни, ще се отрази на политиката на Иран за доминация на “Стара Персия” в Близкия изток. Но и ще покажат, че Техеран може би е в ролята на риба, плуваща срещу течението.

 

Author: Ruslan Trad

Руслан Трад е създател на блога Intidar. Публикува анализи и коментари, свързани с Близкия изток и Северна Африка. Автор е в Global Voices Online и съосновател на Global Voices България. Негови статии са намерили място във в-к "Капитал", в-к "Пари", Foreign Policy България, Goethe Institut. Негови лекции са провеждани в Червената къща, Софийски университет и Дипломатически институт. Свържете се с него на ruslantrad[at]gmail[dot]com.