Кратко разсъждение за алчността и диктаторите

В падението на Кадафи има голяма доза съжаление и ирония – можеше, подобно на всички арабски диктатори (бивши и настоящи) да се оттегли, като син на революцията (какъвто е наистина), да гледа подобно на Хемингуей залеза от верандата на вилата си и, докато пие мохито да си припомня славните времена, когато наистина е повеждал народа си към по-добро.

Но не.

Човешката алчност ги победи – Кадафи и всеки друг диктатор – доказвайки, че и те са хора. Предпочетоха да развяват призрачни революционни знамена и да припомнят на народа си, че е чест да умреш в тяхно име. Станаха роби на господарите, срещу които въстанаха. Беше ги страх, и още ги е страх, да не попаднат в Ада. Но забравиха, че не трябва да се притесняват за това – защото Адът е на земята: тук, сега, където ако не си мъдър, те изяждат жив. Или в случая се изяждат сами.

Дали до последно падналите диктатори са смятали, че правят добро за народа си, обвити в сумрачната тишина на принуденото съгласие? Дали са написали в завещанията си, подобно на Мао, “…ако умра”? Дали наистина са вярвали, че със забраните си спасяват избралите ги, докато реално оставяха така телата им на чужденци и смутни времена? Уви, няма да ни кажат: нито те, нито загиналите в граждански войни, репресии, въстания… Смъртта е тишина, но куршумът, изстрелян от една революция, се чува години след натискането на спусъка. До следващия път.

One Reply to “Кратко разсъждение за алчността и диктаторите”

  1. Мисля, че в последните години отидохме твърде далеч. Може би всички трябва да отпием малко вода и да отстъпим.

Comments are closed.