Протестът на 11.11.11 в София – свеж повей сред апатията

Print Friendly

От Юлия Блис

 

Петъчна ноемврийска вечер. Отново е зима. Или късна есен, която напомня за идващата зима. Студено е и хората предпочитат домашния уют пред телевизора или компютъра, които да им направят живота интересен. Правят го, заедно с филмите, електронните игри, чата в различните социални мрежи. Правят го и с новините от деня, и с форумите, в които могат да изливат недоволството си, или пък доволството си от заобикалящата ги реалност. Пасивността е повсеместна. Апатията също. Това не е разказ. Това е част от днешната действителност – 22 г. след така наречения преход. На фона на прибраните у дома на топло, сърфиращи в нета съвременници, група млади и не само млади хора, избра да прекара ноемврийската петъчна вечер в градинката между Софийския университет “Климент Охридски” и една друга, олицетворяваща човешкото недоволство сграда – парламента. Ентусиазирани, възмутени и вдъхновени от случващото се по света, тези хора за пети път, тръгвайки на 15 октомври, дойдоха, за да кажат, че държавата, в която живеят не ги забелязва и не се интересува от тях. В изкривената ни от т.нар. преход действителност, всеобщото обезверение и негативизъм, седящите у дома не допускат дори на теория, че никой не ги е организирал, че зад тях не застава нито политическа сила, нито фирма, нито мутра, нито нечии пари, а това е спонтанно възникнал протест на тези студенти, работещи, неработещи, еколози, родители, младежи, които живеят тук, останали са в България и искат да продължат да живеят тук.

   Събраха се към 18.00 часа около 100-тина души чрез апел, отправен в интернет и до 20.30 ч. свободно изказваха и назоваваха проблемите си. А те са най-различни – от протеста срещу добива на шистов газ до изборите, на които нямаха избор. От кризата, която изхвърля работниците, до систематичното съсипване на образованието и социалните дейности, които отдавна не са грижа на държавата, а са оставени сами на себе си или се прехвърлят към малцината работещи спрямо общия  брой деца, пенсионери и трайно безработни. Събират се за пети път, защото за разлика от своите родители, дядовци и баби, които бяха по площадите на 10 ноември 1989 г. и на 10 януари 1997 г., отново са изправени пред невъзможността да живеят в родината си, която през последните 22 г. се превърна в мащеха за преобладаващата част от обществото. Събират се, защото вярват, че един друг свят е възможен. Събират се, защото въпреки всичко, не са обременени нито с режима отпреди 1989 г., нито от случилото се след тази дата. И по някакво чудо или стечение на обстоятелствата, не са апатични към света, в който живеят. Но и не вярват, че хората, избрани да управляват ги представляват.

“Опитват се да ни накарат да вярваме, че хората нямат избор и на последните избори нямахме избор”, казва Сами. “Хората, които не са гласували, не са упражнили никакъв глас.   И допълва “Управляващите правят всичко за себе си и нищо за нас”. Въпросите, които всеки трябва да си постави си, са: “Какво аз мога? Кой съм аз? Имам способности? На кого помагам с тях?”, прозвучава от мегафона.

Но дали всъщност негласувалите не са дали своя вот за самоуправлението и новия политически хоризонтален модел, възродил това движение?

Тези хора, които са избрани там, не ме представляват“, казва Валентина, която дава заявка за един блестящ бъдещ оратор и посочва към сградата на парламента. Важно е хората, които са се събрали тази вечер тук, да са наясно защо са тук, казва тя и допълва, че самата тя е в градинката не защото е недоволна, а защото е вдъхновена от това, което става по целия свят. Нарича случващото се “енергия за промяна” и смята, че това е, което кара хората да протестират. “Тези институции, – посочва пак към Народното събрание Валентина – може и да са имали своето значение преди, но днес те са изпразнени от съдържание. Хората, които решават да излязат навън, са хората на които им пука.

Управляващите често казват и искат да накарат хората да мислят, че на младите не им пука, но на тях ще им кажа, че на тези, които са тук им пука, допълва тя. Искаме политици, отговорни не само към своята партия, а отговорни за всички хора, за природата, за екологията и отделния човек. Икономика, която да отчита ресурсите на следващите поколения. Да не изяждаме ресурсите сега.

Общата тема е да се върне усещането за овластяване на хората. Да сложат в сметките си и фактора “човек”, и фактора “бъдеще”.

“Дори на тези избори, половината българи показаха, че не вярват на тези, които се намират в парламента. Не вярват, че могат да променят нещо”, казва друг участник, визирайки местните избори и изборите за президент. “А как става по света – когато има маловажен проблем, хората се събират и всички, които ги засяга, търсят решението заедно. Тук сме, за да взимаме решения заедно”.

“Кой даде парите за купуване на гласове, не са ли това нашите пари?”, питаха риторично участниците.

“Дойдох от любопитство, научих за събирането от фейсбук, но не съжалявам, че останах”, казва жена с интелигентен вид и умни очи на около 40 г. Взима мегафона около 40 минути след началото. „Сега не сме много повече, отколкото бяхме в 18.00 ч., но виждам как постепенно хората започнаха за гледат по-смело и да посягат към трибуната”, споделя тя.

“Тук съм, защото не вярвам в демокрацията в момента”, допълва друг от стотината в градинката. “Това, което виждам е, че хората, които излизат, не вярват  на политици и банкери”.

А Боби допълва “Демокрация в България няма и още по-малко пряка демокрация. В Добрич – протестът срещу добива на шистов газ не беше чут. В Поморие имаше референдум – една от формите за пряка демокрация и хората гласуваха за забраната на Бургас-Александруполис и какво от това?”, попита той.

От отворената асамблея се чуха и изказвания, че всеки има проблеми, но така наречените синдикати не ни представляват и хората нямат никакво доверие в тях.  И още: “50 млн. лв. за кучета, 54 млн. лв. за БАН”, “Всеки да се организира за решаването на собствените си проблеми, няма кой да ни помогне”. Дори беше отправено предложението хората  да създадат своя собствена банка на принципа на някогашните взаимо-спомагателните каси.

Възрастен мъж, дошъл на протеста, доведен от дъщеря си, сподели, че е недоволен от системата, която създава бедни и недоволни хора. “Бил съм на 7 протеста на пенсионерите преди 2 години и повече от 1000 души не са се събирали. През 1989 г. имаше не преход, а преврат по поръчка на Горбачов и бяха определени група хора, които да се заемат с демокрацията”. На въпрос вярва ли, като гледа тези млади хора, че нещо може да се промени, мъжът отговаря “Ако са повече, ще се промени”.

“Ако някой иска нещо да се свърши, сега му е времето и мястото”, прозвучава от трибуната. И хората подемат “Стига лъжи и експлоатация, искаме пряка демокрация”.

Дали точно пряката демокрация е решението на тези проблеми е трудно да се отговори еднозначно. Пряка демокрация в едно общество без гражданско самосъзнание, без инициатива за самоуправление при решаването дори на малките въпроси по места, може да се окаже оръжие, в ръцете на хора, които не знаят как се стреля. Но е ясно едно и то се вижда с невъоръжено око – че систематичното отричане на семейните ценности, образованието и културата, без които израсна поколението между 1989 и 2011 г. и се възпитава следващото, създава апатични млади хора. На фона това ограбено поколение, повечето от които не са стъпвали в опера и нямат друга мисъл освен да потребяват и да се забавляват, младите в градинката изглеждаха като скрит диамант, който управляващите не виждат, а ако случайно попадне в полезрението им, ще се опитат да ги принизят до нивото на фалшиво стъкълце, за да не се знае, че има будни и мислещи хора, които да заразят останалите.

Но тези хора ги има. Въпреки, че на държавата не й трябват мислещи хора, образование и наука, защото мислещите хора ще клатят управлението на ояденото й малцинство. И докато се редуват все едни и същи политически фигури в този 20-годишен сапунен сериал, къде поизтупани от нафталина, къде тук-таме със сменени лица, сегашните млади, ако не са напуснали държавата навреме, ще са превърнати в мърморещи и болни старчета, чиито пенсии няма да им стигат за лекарствата, тока и парчето хляб.

И може би новият тип мислене на тези млади хора се изразява най-точно в една фраза, която момиче от участниците в протеста написа на оставения бял кадастрон – “Споделяй и владей“.

На няколко пъти говорещите в отворената асамблея предложиха събиранията в градинката да продължат. Хората там бяха такива, които нямат какво да губят или имат какво, но за да излязат на площада, въпреки страха, означава, че за тях ножът е опрял до кокал.

Затова ще завърша с думите на един млад човек, който в отговор на говорещия преди  него, че е попаднал на работа, в която е започнал да използва мозъка си активно, допълни “Да използваме не само мозъка си, но и сърцата си”.

Intidar благодари за предоставения текст!

Author: Ruslan Trad

Руслан Трад е създател на блога Intidar. Публикува анализи и коментари, свързани с Близкия изток и Северна Африка. Автор е в Global Voices Online и съосновател на Global Voices България. Негови статии са намерили място във в-к "Капитал", в-к "Пари", Foreign Policy България, Goethe Institut. Негови лекции са провеждани в Червената къща, Софийски университет и Дипломатически институт. Свържете се с него на ruslantrad[at]gmail[dot]com.

2 thoughts on “Протестът на 11.11.11 в София – свеж повей сред апатията”

  1. Много народ бе съпричастен на протеста. Има всякакви проблеми, не са само алгоритмите на Wall Street.
    Искам да помоля медиите да бъдат по-снизходителни, нека понамалим напрежението — големи държави заговориха за войни, по-кротко, България е малка и бедна държава.

  2. Това се отнася и за БНТ. Направете нужните корекции в програмата си.
    И престанете да ме сватосвате — не мога и не искам да се замесвам в интернационалните Ви клюкарски общности и партии.

Comments are closed.