Ибрахим Ал-Кони – “Преходната справедливост”

Print Friendly

Публикуваме текста в Intidar със специалното разрешение на Ибрахим ал-Кони*, написан като слово за участието му на конференцията Sofia Platform (2-4 декември). Поради здравословни проблеми, г-н ал-Кони не можа да вземе участие (което включваше и среща с него в СУ, организирана от Форум за арабска култура), но смятаме, че думите, които ще прочетете по-долу са достатъчно силни и важни, за да бъдат публикувани въпреки всичко. Преводът е на Мая Ценова. 

Благодарим!

Справедливо е да си зададем въпроса: За каква преходна справедливост говорим? И дали епитетът „преходна” тук не означава, че има не една, а две справедливости?

Не изглежда ли подобно заглавие като имплицитно признание, че съществува една – временна и друга – вечна справедливост?

И ако това е така, то временната (или преходната справедливост – ако използваме езика на настоящия форум) ще придобие някаква изключителност в противовес на понятието справедливост, което е неразчленимо. Но принципът на изключението в понятието за справедливост лишава справедливостта от нейната морална същност и отваря широко вратите за включване на нейния антипод, прикрит под някоя общоприета маска, която можем да наречем „военновременни закони” или пък „извънредно положение”, въпреки че в този случай сме убедени, че в този случай епитетът извънредност не е нищо повече от претекст за изковаване на закони, имащи за цел не само да накърнят справедливостта, но и да я погребат. Неоспоримо е, че справедливостта е императив от религиозно естество. Което означава, че това е морален закон, който живее дълбоко в недрата на човешката природа и едва ли не се конкурира по присъствие със загадката на загадките у човека – съвестта. Моралното естество на справедливостта е предизвикало остра потребност в душата на човешкото същество, а Светите писания са отговорили на тази потребност с една формулировка, проста, но изразителна като Божествеността, намерила израз в Десетте Божи заповеди. Това е една строга конституция, годна да бъде източник, до който да се допитва всеки, у когото бодливата реалност на мирските взаимоотношения е предизвикала объркване и душевен смут. Това означава, че когато революциите си позволяват да възприемат концепцията за „преходната справедливост”, те не постигат справедливост, а загробват справедливост. В този случай те утвърждават същия принцип, който е станал причина за самите тях – революциите против един режим, който издава извънредни закони, за да заобиколи справедливостта на справедливостта. Зловредното качество, изразено с думата „преходна”, прикрива злата умисъл на заговор против истината, заговор против един морален принцип, който поради самото си естество не търпи разчленяване, не признава временното и има дълг единствено към вечността. Революцията, която обикновено започва своя път в търсене на справедливост, няма моралното право да приема някаква справедливост от преходно естество, освен ако не иска да завърши с организирането на полицейски апарат, по думите на Албер Камю, защото в такъв случай тя не само че приключва като революция , още преди да е започнала, но и се превъплъщава в своя антипод и тогава възприема като свой духа на режима, който току що е съборила. Смятам, че тайната на провала на революциите, на приключването на техния ход с изграждане на собствената им противоположност, която философите са отрекли през вековете, обитава като злокачествен бацил тъкмо този манталитет: манталитета на разчленяване на справедливостта на две справедливости, което не би могло да означава нищо друго, освен разделяне на правото на две правди, или разполовяване на истината на две истини! Нещо, което води до отсъждане за нещата на този свят не чрез един, а чрез два аршина и което нарушава същината на справедливостта в самата й сърцевина и нанася рана на алтернативната сила, която не се е поскъпила да направи щедри жертвоприношения в името на установяване на справедлив ред.

Какъв тогава е пътят за очистване на действителността в подготовка за установяване на справедливия ред – в противовес на отмиращия потиснически режим, без да бъде накърнен законът на справедливостта в неговото морално, а не еклектично разбиране?

Може би първата стъпка по пътя на очистването е да се потърсят враговете. Това е мания при революциите, която често прераства в страх, стигащ до страхова невроза. И в хода на революциите никога не се извършват такива груби грешки, каквито се вършат под тираничната власт на тази треска. Враговете на революцията са плашило, което революциите фабрикуват след победата си, за да оправдаят зверствата. Да оправдаят терора против невинни хора. Против невинни хора, които е решено да бъдат врагове, за да утолят жаждата на страха. А за де бъде придаден на тази игра дух на легитимност и законност, започва съставянето на революционния речник, в който челно място заемат осъдителни термини като „пета колона”, „лакеи на ретроградния режим”, „агенти” и пр. Това се случва, без заинтересованите лица дори да си зададат въпроса: кое същество наистина заслужава да бъде квалифицирано като враг при един нов режим, дошъл, за да дари справедливост на всички? Можем ли да замерим с етикета „враг” един човек, който по време на отмрелия режим в една държава, монополизирала средствата за производство и работните места, си е вършел работата като чиновник, просто защото се е числял към чиновническия държавен апарат? Имаме ли право да хвърлим опасното обвинение „враг” върху един човек, който е оказал съпротива на въоръжен боец от революционерите, който се е опитал със сила да наруши неприкосновеността на дома му с цел претърсване? Може ли според разбиранията на революцията да се смята за враг онзи, който е поел защитата на чест, имущество, собственост, или просто име? Отговорът е: Всъщност да. Такива невинни хора могат да бъдат подложени на разпит и задържане и да станат жертва на обвинение, че са врагове, поради единствената причина, че законът, според който прекомерната самозащита е агресия, която не е оправдана, както е оправдана при революциите на етапа на тяхната победа. Победата, за която революцията е платила цената на огромни жертви, но тази победа я лишава от способността да извлече полза от нея така, както би трябвало да се възползва. А неспособността за извличане на полза от победата изисква компенсация, изисква още повече жертви – сякаш революционерът се превъплъщава в своето оръжие, което жадува за още. Жадува за още кръв. И въоръженият жадува за още. Жадува за още повече агресия. Режимът, който е бил едновремешното плашило, е изчезнал. Темата за противоборството е отпаднала, но духът на насилие, който е подпалил фитила на епопеята, е толкова далече от това да угасне просто заради изчезването на противника. Защото противникът е великан, който все така дреме на дъното на душата, и в хода на революцията боецът няма как да не го стовари върху първия минувач, веднага след като се разсее прахолякът от битката – защото революционната битка е приключила за революцията, но не е приключила за боеца. Отмъщението на революцията е постигнато, но отмъщението на революционера още не е приключило. Не е приключило и още дълго време няма да приключи, защото това е рана в душата и в сравнение с нея раните по тялото изглеждат незначителни. А тъкмо изцелението на раната в душата е, което изкушава водачите на революциите да търсят врага дори у приближените си!

Тъкмо този духовен порив с екзистенциални измерения кара Зиновиев (един от видните водачи на Руската революция) да каже, че революцията не е нищо друго освен превръщане на един индивидуален терор с незаконен характер в колективен и към това законен терор. Това е поривът, който подтиква предводителя на Френската революция Дантон да потърси милост от ужаса на зверствата, които е преживял, за да извика прословутата си фраза: „Ето, стигаме до извода, че върхът на стълбата на властта в революциите е достояние на най-низките създания, които са най-ловките мошеници!”

И пак същият този екзистенциален порив е, който подхранва отчаянието от революциите в душата на един друг мъдрец, за да изрече той своето жестоко свидетелство, че иронията на революциите се състои в това, че те поставят юздите на властта в ръцете на онази група хора, която не бихме взели дори за слуги!

Тоест отчаянието от революциите е прастаро убеждение, изразено от философите още от праисторията, от времето на Платон и Аристотел, за да стигнат те най-сетне до единодушното заключение, че те са безсмислени, доколкото са от рода на действията, отричащи сами себе си, за да утвърдят своето съществуване в противоположността си!

Нима разграничаването на доброто от злото е толкова трудно дело?  Нима истината изглежда толкова метежна, че прави дори Божията справедливост безсилна да я разкрие и да узакони нейната същност, и тогава ние сме принудени да разчленяваме неразчленимото, за да убедим сами себе си, че има справедливост, която потиска справедливостта?

В светлината на това изпитание не се ли оказват революциите някаква унищожителна любов с митична любима на име Промяна – онази промяна, която изглежда като кратък отдих – колкото отдиха на Сизиф с времетраене колкото преминаването по склона до низината, където се е спряла скалата, на която сетне той ще трябва да се противопостави и да я избута отново до върха? Не се ли оказва този отдих синоним на живота, натикан между два неведоми полюса, така че ние не знаем нито откъде сме дошли, преди да се родим, нито къде отиваме, след като умрем?

В крайна сметка метафизиката на революцията е трагична по дух: трагедия, чието естество се състои в пагубната диалектика на потребността от нея от една страна и невъзможността й да съществува в каквото и да било измерение извън  собствената й противоположност – от друга!

* Ибрахим Ал-Кони (1948) е син на пустинята, роден близо до Гадамес, Либия, но живее в Швейцария. Изрекъл първите си думи на езика на туарегите, пише на изискан и богат арабски език, за да изрази и съхрани мъдростта на своя народ, която го приобщава към съкровищницата на общочовешката мисъл и е безценен принос в нея. Без съмнение Ибрахим ал-Кони е един от най-известните и награждавани арабски новелисти – книгите му са преведени на 35 езика.

 

Author: Ruslan Trad

Руслан Трад е създател на блога Intidar. Публикува анализи и коментари, свързани с Близкия изток и Северна Африка. Автор е в Global Voices Online и съосновател на Global Voices България. Негови статии са намерили място във в-к "Капитал", в-к "Пари", Foreign Policy България, Goethe Institut. Негови лекции са провеждани в Червената къща, Софийски университет и Дипломатически институт. Свържете се с него на ruslantrad[at]gmail[dot]com.