Изтупано от нафталина 3 – Интернет и Зимата на арабите

Print Friendly

Дойде ред и на последната статия от трилогията “Изтупано от нафталина”. Тя е посветена на връзката между събитията в Близкия изток и ролята, която Интернет играе в развитието на настоящите социални и политически процеси в световен мащаб. Приятно четене!

Интернет в контекста на Зимата на Арабите[1] или как Световната мрежа пренаписа правилата на политиката

Последните няколко месеца показаха на света как една идея, една воля за промяна, може да подпали пожар, толкова голям, че военно-политически диктатури с десетилетия опит зад гърба си, се оказаха неспособни да се справят със ситуацията. Това, което аз наричам ‘Зимата на Арабите ‘ и което се превърна във водеща тема на световните медии през последните месеци, е всъщност поредица от демонстрации, протести и бунтове, организирани с помощта на Интернет. Изглежда че историците-глобалисти са на прага на сбъднат мокър сън – две от основните звена в тяхната идеология  – Интернет и Исляма, се преплетоха в една уникална мрежа от причини, взаимодействия и резултати. [2] Оказа се, че нивото на масовите комуникации разби на пух и прах стереотипите на класическата политика. Неща като организации, протести, стиковка на опозиционните сили, обмяна на идеи и оформяне на възгледи и позиции, се нуждаят от нови дефиниции. Като външен наблюдател на последните събития и лаик в областта на Исляма и проблемите на Близкия изток, аз предлагам своята семпла гледна точка върху тези процеси, които могат да се окажат златна мина за бъдещите историци и политолози и които сега свариха неподготвени експети и специалисти от множество социални и научни сфери.

Когато се подхожда към един проблем, е редно да се дефинират основните елементи, които формират проблема и служат като движещи сили на процесите, които преобразуват съвремието ни. Нека първо да изброим тези елементи – Интернет ( и по-специално сайтовете Туитър и Фейсбук), глобализацията, демокрацията, военните диктатури, арабският свят. Всички тези елементи се свързаха в едно общо цяло, което в момента обуславя политическата обстановка от Мароко до Иран. Ще се спра за кратко на всеки един от елементите, преди да продължа с общото изложение на своите размисли.

Какво е това Интернет?

Ако четете тази статия, значи най-вероятно знаете какво е Интернет или най-малкото, някой, който знае ви е пуснал този сайт. Фейсбук и Туитър са два нови феномена, част от т.нар. социални мрежи. Т.е. това са сайтове, които служат за бързо и свободно разпространяване на огромно количество информация сред огромно количество хора. Трансферът на информацията е безплатен и трудно контролируем. Единственият начин да спреш този процес, е да спреш Интернет, което, както се оказва е трудно постижимо[3]. Но защо Интернет? Защо не медиите – радио, телевизия, пресата? Последните 20 години доказаха на цял свят, че няма нищо по-лесно за манипулиране от мнението на медиите. Огромни медийни скандали избухват по целия свят с непрекъсната честота. В държави, където властта е взета след преврат, медиите винаги са в ръцете на властите и хората четат, виждат и чуват само това, което управниците решат да им покажат. Идеален пример за това е Социалистическа България, когато обществото е живяло в пълно информационно затъмнение и хората са смятали че престъпност, корупция и безработица не съществуват. За щастие, чрез свободния достъп до Интернет и сайтовете за масов обмен на информация, подобна ситуация трудно може да се повтори. За никого не е тайна, че държавите, къде тайно, къде явно, се опитват да контролират Интернет и потоците информация в глобалната мрежа. Оказва се, обаче, че наличието на сериозни частни компании, които стоят зад сайтове като „Гугъл”, „Фейсбук” и „Туитър”, не се влияят от държавната политика и дори действат срещу нея, когато сметнат че икономическите им интереси са застрашени [4]. Още повече, ситуации като тази в Близкия изток и Северна Африка са благодат за тези компании. Липсата на свободни медии и нуждата от информация кара все повече и повече хора да гледат към сайтовете за свободен достъп като на най-сигурния и неутрален източник на информация. Повече потребители, означава по-голям трафик, по-голям трафик означава по-голямо ползване на услуги и по-голям контакт на потребителя с рекламите в тези сайтове. От там, се вдига и цената за рекламиране и фирмите, които искат милиони хора по света да видят техните продукти, ще плащат все повече и повече за да рекламират своите услуги. Следователно, хората, които поддържат и развиват тези сайтове имат всички основания да продължават все така и да не допускат държавите да се намесват в параметрите на техните продукти.

Глобализацията е този свръхпроцес на човешко взаимодействие, който на базата на изградена мрежа от „връзки” и „възли” обхваща целия Свят и обединява човешките общества по такъв начин, че събитие в единия край на Света, може да повлияе на ситуацията в другия му край. Или поне така дефинират нещата глобалистите. Като цяло идеята е приложима що се отнася до света, в който живеем сега. Масовите медии, масовата комуникация, масовия пазар и масовите организации успяват да пресекат всички граници, да надмогнат така присъщото на хората недоверие и предпазливост към чуждото и да издигнат човечеството на едно по-високо ниво на общуване. Трудно е да се каже дали глобализацията е позитивен или негативен процес. Според глобалистите-позитивисти, глобализацията е процес, който ще превърне света в едно по-добро място за живеене. Анти-глобалистите смятат, че глобализация не съществува, че става дума за налагане на западните стереотипи върху целия свят и подчиняването на Света на Западната (а в по-тесен смисъл и англо-саксонската) идеология. Умерените глобалисти са тези, които предпочитат да разглеждат глобализацията като един процес, който следва да бъде изучен, дефиниран и разбран от хората. Те не влагат нито позитивни, нито негативни оценки в този процес, а просто следят неговото развитие и все не успяват да предвидят неговите резултати. Дали има или няма глобализация, е спор, който не е важен за нас сега. Факт е, обаче, че хората по цял свят са свързани повече от всякога, благодарение на високотехнологичните начини за пренос на информация от всякакъв вид. Именно това обуславя възможността събитията в Америка, например, да повлияят на политиката на европейските или азиатските държави.

Демокрацията е единият от двата основни модела на управление. Според повечето специалисти, по-конкретно според Уинстън Чърчил, демокрацията е най-лошата форма на управление, като изключим всички, които сме пробвали преди това. С други думи – не става, но нямаме по-добро. Тук няма да коментирам своите виждания по въпроса. Достатъчно е да кажа, че демокрацията е форма на управление, която предполага, че народа взима активно участие чрез вота си и, че носи основната отговорност за съдбата си, тъй като сам си избира управниците. От там и популярната българска идея, че всеки народ си заслужава управниците. Това, което хората в арабският свят искат е най-после, за първи път в историята си, да вземат отговорността в свои ръце и да направят своя избор. Това звучи колкото хубаво, толкова и опасно. Да, време е арабите да изберат за пръв път от 1400 години, но от друга страна, арабите никога не са се сблъсквали с демокрацията, чели са за нея, виждали са я другаде, но никога не са я пробвали от първа ръка в своите собствени държави. Арабите сега, са като българите през 1879г. – ще им дадат право на глас, ще им дадат отговорността, но какво ще правят с нея после? Българите не са успели да се научат и до ден днешен какво означава да си отговорен, когато пускаш своя глас за нещо. Ние все се надяваме на избавление и спасение. Искаме отговорността, а когато ни я дадат, гледаме да я предадем на някой друг и да си измием ръцете [5]. Опасявам се че арабите ще попаднат в същия капан на неопитността и несигурността. Само времето може да покаже дали са узрели за своята демокрация и дано това зреене да мине възможно най-бързо и безболезнено.

Военните диктатури са една от рожбите на ХХ-ти век. Засилващата се сила, влияние и организираност на армиите след Първата Световна Война дават възможност на влиятелните фигури в тези армии да посегнат към властта и със силата на оръжието да премахнат своите политически опоненти. Военните диктатури са характерни за по-голямата част от света – Южна Америка, Африка и Южна Азия. Но да ги приписваме на страните от Третия Свят би било неправилно. Военни диктатури е имало и в Европа – Гърция, Португалия, Испания, Полша, Франция, Унгария. Румъния. Факт е, че за да дойдат военните на власт, е нужна сериозна криза в обществото (когато става дума за републики) или във властта (Когато става дума за монархии или предишни режими). Относителната обществена стабилност на Западна Европа и САЩ ги прави трудно податливи на подобни събития, но по-голямата част от света със своите икономически, социални и етнически проблеми лесно може да стане жертва на подобни преврати. Както и при тоталитарните режими, военните диктатури са характерни със строг контрол на социалния живот и постоянно информационно затъмнение. Подобни режими не пипат нежно и както Кадафи демонстрира, когато са застрашени, реагират с бруталност и насилие. Арабският свят е жертва на постоянна поредица от военни диктатури и преврати. През последните 40 години, по-голямата част от арабският свят се управлява или от военни режими или от режими, които разчитат а военните като тил на своите политически проекти.

Арабският свят е противоречива конфигурация от държави, която се базира на общ етнически произход и на обща религиозна основа. Формирането на Арабският свят започва през 622г. с отпътуването на Мухаммад от Мека за Медина (т.нар. Хиджра) и продължава до ден днешен. Разселването на арабите от Арабският полуостров към Близкия Изток и Северна Африка е процес който продължава през цялото Средновековие и е свързан със съществуването на Умаядския и Абасидкия Халифат[6]. След разпадането на двата халифата на множество малки държави, етническата и религиозна общност заменят изчезналата единна държава. През следващите векове арабите попадат под властта на различни централно азиатски племена, последните от които са Османците. В рамките на Османската империя, арабите се обединяват за първи път след почти 600 години прекъсване. Разпадането и изчезването на Османската империя водят до ново разделение сред арабите. Сега вече се намесва и национализмът и отделните арабски държави развиват идеята за отделни нации. Паралелно с тези идеи се формира и панарабизмът – идеята, че всички араби трябва да се обединят в една единствена държава. Това течение е характерно за 19-ти век, когато подобни идеи се оформят в Русия (панславизъм) и Германия (идеята за обединена Германия, включваща Полша, Чехи, Австрия, областта Прусия, Латвия и Естония). Съществуващата между 1958 и 1961г. Обединена Арабска Република (Сирия и Египет) е най-висшата изява на панарабизма до момента. Нейният провал и последвалото  разделение на арабския свят, свързано с поредицата военни преврати прави подобно фактическо обединение трудно постижимо. Все пак, от 1945г. действа и т.нар. Арабска Лига, която поне формално обединява арабските държави в една обща организация. Края на Студената война и засилването на натиска на САЩ в региона активизираха Арабската лига и сега тя се опитва доста по-активно да коригира политиката на отделните си членки. Разделението, както на идейно-религиозно, така и на социално-политическо ниво продължава да действа като пречка пред арабското единство и сериозно намалява възможностите на Арабската лига да прокарва единна линия на арабската политика спрямо останалия свят.

След като накратко разгледахме основните елементи ще продължа с общите разсъждения по проблема за новата роля на Интернет в правенето на съвременна политика. Както вече споменахме, военните режими в арабският свят сложиха ръка на медиите и поставиха потока от информация под свой контрол. С настъпването на 21-ви век, обаче, Интернет се превърна в неразделна част о човешкото общество. Режимите, които искаха да създадат впечатлението за демократична и законова система, нямаше как да спрат разпространението на Интернет и масовото му потребление от страна на обикновените хора. И ако по-възрастното поколение се нуждае от повече време за да усвои начините за употреба на Глобалната електронна мрежа, то младежите, родени след 1985г. нямат особени проблеми да се нагодят към новите технологии и бързо осъзнаха каква невероятна свобода дава Интернет, когато става дума за обмяна на идеи и информация като цяло. Тази нова свобода се комбинира и с масовия пренос на население от страна на по-младите поколения – екскурзии, обучение, обмен, работа и посещения по цял свят дават шанс на младите да опознаят света и да въдят как се живее извън родната им страна. Тези младежи и най-вече студентите, са именно хората които стоят зад протестите. Но защо? Защото са видели какви биха могли да са държавите им, ако правителството промени политиката си. Защото са разбрали че 5$ на ден е мизерно възнаграждение за човек с няколко висши образования. Защото са разбрали, че в свят на високите технологии, мизерията, глада и безработицата не са неразделна част от живота, а проблеми, с които може да се пребориш. Подобно на нас българите през 1989г. и 197г. и младите араби искат по-добър живот, лична свобода, шанс да живеят и работят в собствените си страни и свободата да не се страхуват от посещение от тайните служби след някой политически виц. Ние българите лесно можем да разберем защо тези хора излизат на улиците и защо не желаят да правят компромиси с хора, които ги управляват от 40-50 години. Ние сме били там, видели сме го и знаем че не го искаме повече. Те също го разбраха.

Но да се върнем на Интернет. След като студентите решиха че положението не може да остане същото, дойде време да се организира протест. Но как? Властта контролира медиите. Властта следи за плакати, призиви и листовки. Остава Интернет. Сайтовете базирани на т.нар. Социална мрежа предлагат безплатен и неограничен шанс да споделите всичко което искате със всеки който поискате. Освен това, примера вече беше даден. Може би малцина се сещат че година по-рано, в Иран студенти и опозиционери използваха „Туитър” и „Фейсбук” за да разкажат на света за репресиите по улиците, за изборната измама и за борбата срещу поредния режим. Тогава арабската младеж следеше отблизо тези процеси, а мнозина взеха участие в разпространяването на информацията по цял свят. Сега същите тези араби, които съдействаха на иранците, на свой ред използват системата от Социални мрежи за да организират собствената си борба и протести. И точно тук политическите режими се пропукаха. Ока за се че всички налични методи за контрол на населението, изпробвани и активни десетилетия наред, са безсилни да спрат група ентусиазиране младежи, които благодарение на икономическите интереси на няколко компании, успяха безпрепятствено да разпространят идеите си и да отприщят вятъра на промяната.

След събитията в Иран и Арабския свят, няма да е чудно ако демокрациите, монархиите и всички режими по света започнат да търсят начин за справяне със Социалните мрежи и налагане на контрол. Подобен ответен удар е логичен и всеки, който се заблуждава относно вероятността от подобна реакция е сляп. Въпрос на време е „Гугъл”, „Туитър” и „Фейсбук” да се срещнат с упорит държавен отпор под формата на закони, ограничения и съдебни дела. Адвокатите на преуспяващите частни Интернет инициативи им предстои доста труд из съдебните зали в различните части на света. Но поне за сега, изглежда че държавите губят борбата за контрол над информационният поток и поне в близко бъдеще хората ще могат да се организират на протести без да могат да бъдат проследени или прихванати от властите.

Но какво е бъдещето на тези протести? Какво ще стане в Арабският свят? Истината е, че никой не може да предвиди какво и как ще се промени. Неопитния, но решителен народ иска промени и ще ги постигне но дали за добро или за лошо само времето ще покаже.  Историята рядко дава втори шанс и една политическа грешка сега може да се окаже фатална за правата и свободите на арабите. Хората трябва да помислят добре, да преглътнат емоциите и с трезв ум да решат своето бъдеще. Защото от техния избор сега, зависи бъдещето на идните две поколения.


[1] Тук правя реверанс към знаменитата ‚Пролет на Народите‘ от 1848г., когато поредица от революции заплашва старите монархически режими в Европа. Революциите обхащат Франция, Германия, Италия и Австрия. Вълнения има и в Испания и Полша. Намесата на Русия и неразбирателството сред  различните крила на революциите води до техния разгром. За разлика от Европейските империи, арабските държави днес надали имат потенциала да се справят с масовото движение на своите граждани. За повече размисли по темата, вижте „Зимата на Арабите“ на адрес http://ruslantrad.com/2012/01/16/otnaftalinazimatanaarabite/

[2] Още разсъждения за Исляма и Глобализацията може да намерите на адрес http://ruslantrad.com/2012/01/17/iztupanootnaftalinaislamandglobalization/

[3] Освен в Северна Корея, разбира се. Иначе отделни държави се опитаха да спрат достъпа до интернет, но подобна мярка е възможна само в рамките на няколко дни. Проблемът е че самите служби за сигурност, медиите както и редица държавни институции, се нуждаят от Интернет за да функционират правилно.

[4] Както например  през 2010г., когато „Гуугъл” успя да пречупи дори Китай и Пекин трябваше да преговаря за да възстанови ползването на сайта на своя територия.

[5] За повече разсъждения по темата вижте статията „Месианският комплекс и Българското Общество 1997 – 2010г” ето тук http://bullshittalker.wordpress.com/policyandothershit/messiah/

[6] Двете арабски империи, които се простират от Испания до Индия и от Кавказ до Етиопия.

Author: Alexander Stoyanov

Александър Стоянов завършва Националната гимназия за древни езици и култура “Константин Кирил Философ”. Следва История в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Завършил магистратура “История на европейската експанзия и глобализация” в университета в Лайден, Холандия.

2 thoughts on “Изтупано от нафталина 3 – Интернет и Зимата на арабите”

  1. Една вметка от мен 🙂

    “Това, което хората в арабският свят искат е най-после, за първи път в историята си, да вземат отговорността в свои ръце и да направят своя избор.”

    От гледна точка на фактологията, трябва да се посочи, че по време на епохата на т.нар. “Праведни халифи” и до началото на управлението на Умаядите в арабския халифат, арабското общество има стройна структура за вземане на решения посредством референдуми. Тази практика се губи поради историческите неволи в района от Средновековието до днес, но се завръща в лицето на диуаните в Кувейт – нещо като събрания на обществото, вземащи решения, касаещи определено обществото. Тяхното влияние се засилва дотолкова, че стават фактор в политиката на Кувейт и идеята се прехвърля в съседни страни. В Сирия тази идея взема връх през 2000-2001 година – времето на т.нар. Клубове за дискусии.

    1. Според мен ситуацията в Египет би благоприятствала формиране на подобни народни съвети, които да консолидират желанието за промени на обикновените хора и да се противопоставят на откровеното нежелание на армията да предаде властта.

Comments are closed.