В сянката на своите съседи*

Print Friendly

Една от най-забележителните характеристики на арабската политика през последните години е явният недостиг на политическо лидерство. Ерата на автократични режими, властващи над големи площи от арабския свят от 1950-те години, особено военните диктатури, доведе до сухият политически пейзаж, лишен от функциониращи политически институции, обезсилване на традиционни политически елити, задушаване на гражданското общество и спиране на икономическото развитие.

Наследството на тези владетели са редицата национални катастрофи и граждански размирици в Ирак, Либия, Сирия, Судан и Йемен, социалната, икономическа и политическа стагнация в Египет, Йордания и Тунис. Съветът за сътрудничество в Персийския залив, чиито членове са Саудитска Арабия, Кувейт, ОАЕ, Катар, Бахрейн и Оман – не бе разклатен така, както други части от арабския свят, благодарение на постоянно наливане на пари в силите за сигурност, както и икономическите подаръци за населението. За Бахрейн не се говори – той е извън breaking news поради спазването на политическата линия на Саудитска Арабия, в чиито територии гражданско общество е невъзможно да бъде създадено поради абсолютно затворената вътрешната политика на репресии.

Степента на този спад в лидерството на арабските страни може да се види и в международен план, особено що се отнася до отношения със съседи – липса на реакция срещу все по-засилващата се колонизация на Голан и Западния бряг от страна на Израел, утвърждаване на Иран, който хвърля дебела сянка върху арабските държави в Персийския залив и силно участие във вътрешния живот на Ливан, Ирак и в някои части на Сирия, възходяща Турция, която прилага своята амбициозна политическа, икономическа и културна мисия да възвърне някогашното си име на регионална сила.

Днес Египет е много далеч от някогашната си сила, преминавайки през несигурен преход след Хосни Мубарак. Саудитска Арабия е във все по-лоши отношения със САЩ заради противоречия около Иран, Палестина и египетската революция. Ирак все още се опитва да се лекува от своите дълбоки рани, въпреки крехката политическа система, която е силно податлива на външно влияние, особено от Вашингтон и Техеран. А в Сирия властта води безмилостна война, за да остане начело на държавата. Дори арабските въстания да се развият в правилна посока, за да достигнат и страните, в които все още е спокойно, държави като Ирак, Сирия и Ирак ще трябва да измиват още път, за да върнат силите си.

В продължение на десетилетия Саудитска Арабия и Египет са двете умерени арабски държави, на които САЩ разчита, за да задържа иранското влияние и мирът с Израел. При управлението на Мубарак Египет се стопи и мантията на голяма държава в очите на арабското общество бе свалена.  По време на мандата на Джордж Буш съюзите на Вашингтон с Кайро и Рияд допълнително подкопа регионалното състояние на двете страни. Липсата на интерес на Буш към разрешаването на израелско-арабският конфликт, подкрепата за Израел във войните през 2006 и 2008 година срещу Ливан и Ивицата Газа, нашествието в Ирак и “войната срещу терора”, поставиха Египет и Саудитска Арабия в трудно положение да избират. Без възможност да влияе на събитията, Кайро стана съучастник в блокадата на Газа, а падането на Саддам Хюсеин разруши крехкия баланс между С. Арабия и Иран. Това бе моментът, в който Техеран спечели важна тактическа победа.

От всички арабски държави, които са в състояние да запазят лидерство, Саудитска Арабия единствено се опитва да влияе в традиционната си сфера на влияние – на Арабския полуостров. Стратези в Рияд обмислят как да изглежда Йемен след управлението на Али Абдула Салех. Преди година пък саудитски сили се намесиха в северен Йемен, за да потушат въстанието на Хутите – шиитско малцинство, разположено в граничните райони на Йемен и Саудитска Арабия. В средата на март 2011 година Рияд изпрати военна техника и близо 1 000 войници в помощ на кралското семейство в Бахрейн, изправено пред опасността от масов бунт, подстрекаван от мнозинството шиити в страната. Което не би се вързало с идеологията на Саудитска Арабия да въздейства срещу надигане на шиизма, респективно на Иран.

Въпреки това, саудитската дипломация остава възпрепятствана от собствената си система – бавна и тромава, решенията се взимат след дълго обмисляне, което стопява възможността политиката на Рияд да бъде пъргава – нещо задължително в днешните условия на международните отношения. За сметка на това по-малките й съседи реагират в пъти по-добре – Катар и ОАЕ са лидери по гъвкава политика в района.

И ако говорим за автократичните кралства в Арабския полуостров, то е все по-трудно да се определи какво следва в доста по-атрактивния и динамичен “арабски север” – земите на Йордания, Сирия, Ливан и Палестина. През 1965 година Патрик Сийл, “модерният биограф на Сирия и Хафез Асад”, публикува класическия си труд “Борбата за Сирия” – пионерски анализ, описващ в детайли динамиката на арабската студена война, неуморимият Хашемитски Ирак, балансирането между Египет и Саудитска Арабия. Конкурентите Кайро и Багдад вярват, че Дамаск е ключът към голямото влияние в съдбините на Близкия изток. Който контролира Сирия или се радва на подкрепата й, ще доведе арабския свят под своето крило.

Този свят, описван от Сийл, вече го няма. Днес на преден план в борбата за надмощие в арабския свят, излизат не-арабски държави – Турция и Иран, конкуриращи се в Сирия по всякакъв възможен начин. Момент, изпълнен с ирония. Не само, че Сирия е връхна точка на това съперничество, но също и Ирак – старата цитадела на арабските лидери. Египет, смълчан, гледа отдалеч. В Ирак, Турция се опитва да неутрализира влиянието на Иран в изграждането на икономически и политически мостове в Иракски Кюрдистан. Турската дипломация желае да ограничи влиянието от Техеран посредством създаване на сунитски блок. И за това желание са хвърляни милиарди.

Сирия е ключът за появата на Иран по бреговете на Средиземноморието от години насам. Може би най-силното влияние от гръко-персийските войни в Античността. Спонсорирането на Хизбулла в Ливан от Иран и подкрепата за Хамас в Ивицата Газа се осъществяват единствено и благодарение на специалните отношения със Сирия. Именно Иран предоставя на властта в Дамаск финансова, техническа и политическа подкрепа, за да бъдат използвани те в потушаването на бунта в страната.

За Турция Сирия е също толкова важна. Дамаск се явява портата за турските инвестиции и икономическо влияние за целия арабски свят, като Сирия е основен търговски партньор на Анкара в подписаното през 2010 година икономически споразумение между Турция, Сирия, Ливан и Йордания. Турският премиер Реджеп Ердоган хвърля големи усилия в района на Балканите, Леванта и Кавказ, където са традиционните турски интереси. Разбира се, толкова хвалената политика на “нулеви проблеми със съседите на Турция”, в момента е сериозно застрашена, като се има предвид, че Асад отказва да чуе съветите на Анкара по отношение на въстанието в Сирия. Големите инвестиции на Ердоган в арабската страна трябва да бъдат оправдани и Турция не може да си позволи просто да изостави целите си.

Наред с икономическите инвестиции и продукти, които наводниха арабските пазари, Турция използва и по-меки средства за съблазняване. От няколко години десетки милиони араби, най-вече по време на месеца Рамадан, седят и гледат добре направените турски сериали, дублирани на арабски. Гладът, който се появява за турска култура говори, че има нещо не наред във вътрешността на арабското общество, което традиционно е силно във възгледите и културата си. Това, че влиянието на Ердоган се засилва и бива възприеман като герой от арабските младежи по площадите, показва пропуска на арабските лидери спрямо собствените им народи.

Гледайки конвулсиите, въстанията, гражданските войни и други болестни симптоми, свързани с несигурния преход в много арабски страни, стремежът за влияние на Иран, Израел и по-специално Турция, човек може да заключи, че арабите, особено тези в Близкия изток, са осъдени да живеят в близкото бъдеще в сенките на техните съседи. Освен, ако не вземат нещата в свои ръце и не се отърсят от десетилетното забвение.

 

* По материали на Хишам Мелхем, шеф на бюрото на Al Arabiya във Вашингтон.

 

Author: Ruslan Trad

Руслан Трад е създател на блога Intidar. Публикува анализи и коментари, свързани с Близкия изток и Северна Африка. Автор е в Global Voices Online и съосновател на Global Voices България. Негови статии са намерили място във в-к "Капитал", в-к "Пари", Foreign Policy България, Goethe Institut. Негови лекции са провеждани в Червената къща, Софийски университет и Дипломатически институт. Свържете се с него на ruslantrad[at]gmail[dot]com.

4 thoughts on “В сянката на своите съседи*”

  1. Отлично написана статия, която поставя интересни въпроси. Ще си позволя да задам един о тях на автора, тъй като ми е интересно мнението му – Господин Трад, как могат арабите да вземат нещата в свои ръце?

    1. Хехе, Сашо – като се обръщаш така с “господин Трад” ми е странно, още повече, че пишем заедно блога:)

      Авторът на статията е в голяма степен Хишам Мелхем, чиито материали ми помогнаха. Мнението ми е, че още няма рецепта за това как арабските държави да напреднат в политическо отношение. Може би трябва да видят силите в себе си, а не да разчитат на Иран или Турция да им оправят проблемите. Вярвам, че имат тези сили – до 70-те години един Египет е символ на арабите, а днес е всяка чужда страна. Имат икономическите възможности, ресурси също, но нямат вяра в силите. Този момент е много важен. Политиците са за съжаление продукт на ера, която продължи прекалено дълго. Именно ерата на режимите вкара модерните арабски страни в тази дупка.

      1. Мислиш ли, че укрепването на Арабската лига и превръщането и в “ЕС-подобна” структура може да се окаже търсения “лек” и до колко подобно развитие въобще е възможно?

Comments are closed.