Има за какво да празнувам на 25 януари

Print Friendly
25 януари 2011 година; Снимка: личен архив на Мария Петкова

Докато се разменяха снимки от Тахрир и остроумни скандирания, много египтяни по социалните мрежи подчертаваха, че не празнуват днес а отбелязват годишнина и протестират. Аз обаче днес празнувам и то не защото мисля, че революцията е победила и всичко е свършило. Египтяните имат още дълго да се борят. Аз празнувам днес рожденния ден на този невероятен дух, който за първи път в живота си видях на 25ти януари миналата година на площада “Тахрир” и, който победи завинаги нихилистичните ми срахове, че моето поколение, затънало в консуматорство, интелектуална ограниченост и безмозъчна летаргия, няма да постигне нищо. Аз празнувам днес защото този дух не бе победен нито от времето, нито от пропагандата, заплахите, арестите, сълзотворния газ, куршумите, танковете, сексуалното насилие и тестовете за девственост.

Празнувам, защото си спомням какъв беше Египет преди 25ти януари 2011, когато ходех по конференции в 5-звездни хотели, за да слушам вечните фараони от египетското правителство, които ни обясняваха как масите не са готови за демокрация; как трябва да се върви „стъпка по стъпка;” как икономиката е най-важна; как са сключили още няколко сделки с големи западни компании, които да използват „евтиния труд” в страната, т.е. още фабрики с рабски условия и заплащане; а относно арестите, насилието и фалшифицираните избори – пфу, такова нещо няма.

Празнувам, защото помня дрипавите работници от провинцията, които със седмици нощуваха пред парламента в протест срещу жълтите пиастри, които им плащаха и, които разчитаха на милостиви хора да минат да им дадат хляб, за да не умрат от глад. Малкото политически протести, които се надигаха се озоваваха в море от полицаи и наборници от Централна сигурност, а улиците на Кайро и Александрия отвреме-навреме се окрасяваха от постери в подкрепа на „Гамел Мубарак за президент”. Ходех по разни срещи и конференции за правата на жената с надеждата, че поне там има напредък. Уви, те бяха окупирани от богати възрастни жени с тежки бижута, които говореха, че проблеми имат само бедните необразовани жени, които са прости и затова раждат много деца и не пращат момиченцата си на училище.

Празнувам, защото помня в каква безнадежност, осъзната или не,  живееха египтяните. Сядах в час да преподавам английски на по-бедни студенти, които не можеха да си позволят курсове, и ги питах: какво искате от живота? Отговорите бяха убийствени: искам да работя в банка и да получавам 3,000 паунда (750 лв). Срещах се с богатите, привилигировани студенти в Американския университет; техните цели бяха: ще отида да пробвам новото заведение за cupcakes в Замалек и после отивам на вилата на ел-Сахил (Средиземно море). Прекарвах останалото си време с приятели, които бяха обременени или от консервативното им семейство или от нетолерантното общество или от отчаяния страх, че революцията, за която мечтаят, никога няма да се състои.

Празнувам, защотото помня хората, които срещнах на 25ти януари миналата година на площада “Тахрир”. Те бяха щастливи, защото бяха току-що победили летаргията, егоизма, страха, чувството за отговорност към семейство и рабското примирение. Празнувам, защото египтяните вече са спечелили най-важната и жестока битка: тази срещу себе си. Оттук нататък, дали ще са военните, дали ще е нов диктатор или чужда сила, вече няма значение. Египтяните ще останат на улицата, защото революцията продължава.

 !Революцията продължава -الثورة مستمرة!

Author: Mariya Petkova

Twitter: @mkpetkova