Някои точки, които Западът не разбра в преговорите с Иран

Print Friendly

Публикувано във Foreign Policy.

Задава ли се война в Персийския залив? Ще бъде ли ударен Иран? Въпроси, които биват задавани постоянно през последните три месеца. Докато Западът засилва санкциите срещу режима в Техеран, сякаш някои характеристики на отношенията и преговорите с Иран остават неразбрани достатъчно.

1. По-тежките санкции в крайна сметка ще доведат режима до упадък.

Всъщност не. Тридесет и повече години на санкции не оказаха влияние върху Техеран. Просто не се случи. Режимът можеше и да изпадне, но не и след като изразходва всяка възможност и енергия, всеки инструмент, за да убеди хората, че ядрената програма е въпрос на национална гордост, че Западът иска да попречи на иранците да се възползват от технологичния напредък (никак не е далеч от истината) и, че техните страдания под удара на санкциите е за доброто на страната.

Доверието в режима вече пострада значително заради протестите на опозицията през 2009 и 2010 година. Но нищо повече. Какво могат да направят санкции, които дори опозицията определя като неоснователни?

2. Увеличаването на санкциите ще доведе до омраза на народа към режима и дори до въстание срещу аятоласите.  

Иранският народ може да обвини правителството за лошото икономическо състояние и управление, както и за злоупотреба с човешките права, но повечето от иранците няма да кажат нищо за действията на режима спрямо САЩ. Опозицията обвини Махмуд Ахмадинеджад за изострянето на вътрешните проблеми, както и за влошаване на отношенията с други страни, но нямаше реакция относно борбата на Ахмадинеджад срещу ембаргото, включващо забрана за закупуване на самолетни части, с които да се сменят застаряващите компоненти на все по-често падащите ирански пътнически самолети.

Когато една нация е нападната, или подложена на силен натиск отвън, тя обикновено обвинява външните врагове, а не собствените си лидери. В Сирия случаят е идентичен. Ако мистериозни експлозии причиняват убийства по улиците на Техеран, санкциите и заплахите могат да направят живота нещастен за много иранци, но е малко вероятно да ги накара да свалят управляващите ги.

3. Възпламенителна искра е всичко, което е нужно да иранския народ, за да се разразят протести и дори революция. Ние ще “застанем зад иранския народ”. 

Може би. И не, не става да е от САЩ. Но искрата не може да бъде чужда, т.е. отвън. Иранците никога, в тяхната 2 500 годишна история, не са били завземани от чужд нашественик – винаги е било отвътре. Дори арабите, които нахлуват в Персия и разпространяват исляма сред поданиците на халифата, не успяват да наложат нов модел на персийците. Арабите са сред най-омразните народи за Стара Персия, както и обратното.

Ако има промяна в Иран, тя няма да бъде предизвикана от чужденци. Може би от заможни иранци в изгнание, но никой друг, заради една проста истина – повечето иранци не смятат, че Вашингтон се грижи за тях или, че стои с тях. Всеки в Иран помни дългото приятелство на шаха със САЩ и изводите от него. За разлика от други народи в Близкия изток, иранците не се отличават с наивност.

Също така, трябва да се обърне внимание на факта, че отстрани (а защо не и по принцип) САЩ като че ли не защитават правото на свобода на хората в Близкия изток. Американската демокрация застана зад Хосни Мубарак, остана и със Саудитска Арабия (макар и някои търкания между двете съюзни държави) – въпреки репресиите на кралството спрямо собствените си хора и тези в Бахрейн, когато прати войски да потушат вълненията на малката островна държава. Иран обгради с ореол протестиращите в Бахрейн, дом на Пети американски флот, демонстрациите бяха предавани много повече, отколкото Зеленото движение се появи по страниците на западните медии.

4. Иран не е в състояние да постигне споразумение със Запада заради ядрената си програма или подкрепата за тероризма, защото това ще застраши режима; Иран е твърде политически разделен по тези точки.

Много от анализаторите и експертите на Иран и Запада, ирански и американски, поддържат тази гледна точка. Някои претендират, че знаят какво мотивира Върховния лидер аятолах Али Хаменей. Любопитно, като се има предвид, че в Иран малко хора претендират за това – дори иранци, които комуникират с лидера.

Иран многократно е заявявал, че ще води преговорите добросъвестно – толкова дълго, колкото е нужно. Техернският подход към преговорите може да бъде различен, но това не означава, че не ги желаят. Те са далел по-методични и бавни. Тяхното маневриране се случва със закъснение, за да се извлече максимална полза от съперника. Но Хаменей е заявявал многократно, че той не иска да се противопоставя на отношенията със САЩ – те просто не могат да бъдат единствено от гледна точка на Вашингтон. Ако това се случеше, наистина режимът би се дискредитирал пред народа си.

Вътрешната опозиция в Иран не се противопоставя на разведряването на отношенията със САЩ. Това би могло да даде възможност на гражданското общество. Но иранците, включително опозицията, не искат диктуване на чужди условия. Що се отнася до разделението сред по-консервативните кръгове, включително Ахмадинеджад-Хаменей, върховният аятолах е този, който подканва към преговори със САЩ и не ги изключва като опция. Неговото мнение се тачи все още, което вкарва много от иранските политици в линията, която аятолахът предопредели.

5. Всички опции са на масата. 

Това звучи като шега вече. Не, не са всички опции на масата. Войната не се състои в само една възможност. Учудващо е, че всички политици и кандидат президенти в САЩ в момента говорят за война и бият нейните тъпани. Ако САЩ, едностранно или със съюзници, атакува Иран, те ще бъдат охулвани от почти всички иранци, да не говорим за редица други нации. Няма значение дали атаката ще е “хирургична” – т.е. предназначена, за да нанесе възможно най-малки щети. Всяка атака най-вероятно ще се разглежда от иранците като нападение върху суверенитета на страната.

И със сигурност ще последва отговор – който най-вероятно ще бъде силен. Техеран може изведнъж да реши, че трябва да постави развитието на ядрените оръжие за приоритет и всяка идея за реформа ще изчезне. Затова има само една възможност в момента: преговори и сделка, която да позволи на Иран да запази своето достойнство, докато се поощри премахването на оръжията за масово поразяване.

Не е трудно да се преговаря с иранците добросъвестно. Докато, обаче, санкциите продължават да се засилват, а учени биват убивани (макар САЩ да отричат участие в редицата атентати, иранците вярват, че Вашингтон е отговорен за това – не без основание), войната сякаш изглежда като единствена опция. Трябва да се погледне реалността, която ни показва, че превантивният удар трябва да бъде последно средство на дипломацията, а не първо. Емоциите в политиката носят единствено скръб и нещастие за двете страни.

 

Author: Ruslan Trad

Руслан Трад е създател на блога Intidar. Публикува анализи и коментари, свързани с Близкия изток и Северна Африка. Автор е в Global Voices Online и съосновател на Global Voices България. Негови статии са намерили място във в-к "Капитал", в-к "Пари", Foreign Policy България, Goethe Institut. Негови лекции са провеждани в Червената къща, Софийски университет и Дипломатически институт. Свържете се с него на ruslantrad[at]gmail[dot]com.