Близкия Изток в контекста на Френската политика – опит за резюме

Print Friendly

Може би г-н Саркози наистина иска да се изявява като нова доминанта в района на Северна Африка и Близкия изток, но силно се надявам, че сирийският бунт няма да бъде използван за нова коалиция на държави, желаещи да пуснат бомбите си над Дамаск.

Понеже обичам да дебатирам и вярвам че в дебата с други се ражда истината, си позволявам да отправя една реплика-допълнение към статията на колегата Трад по повод френската инициатива. Тя има общ характер и цели да маркира основните постулати на френските интереси в източното Средиземноморие.

Франция е традиционна средиземноморска сила от началото на XVIв., когато по времето на Франсоа I се създава френски средиземноморски флот, целящ, чрез съдействие с османските армади, да контрира испанското превъзходство и да не позволи на Мадрид да превърне Средиземноморието в Mare Noster (от латински “Нашето море”, термин използван от римляните, които след 31г. пр. Хр. превръщат Средиземно море във вътрешно “езеро” на своята империя). Усилията им дават своите плодове и в крайна сметка ситуацията в Средиземноморието остава сложна и неразрешена. век по-късно, амбициозният френски министър Ришельо си поставя да засили както океанския, така и поотслабналия Средиземноморски флот на Франция. За целта корабостроителниците в Марсилия сглобяват галери и платноходни кораби, които да защитават френските интереси и търговски ескадри както от испанците, така и от алжирските пирати. През втората половина на XVIIIв., във връзка с войните на Луи XIV, баща и син Лювоа (военни министри на Луи, бел. авт.) засилват френския средиземноморски флот още веднъж. Стига се до там, че Франция придобива надмощие над своите основни опоненти – Испанците, а след 1700г. двете сили се намират в постоянен съюз, който засилва френските позиции. След като Англия завзема Гибралтар през 1706г., тя също започва да се намесва активно в Средиземноморието, което налага активизиране на френската политика. До 1815г. двете сили многократно се борят помежду си, но след Виенската конференция от 1815г., Великобритания си извоюва солидно предимство чрез завземането на Малта и Кефалония. едва след 1848г., новият френски император Наполеон III решава че е дошъл момента да оотвърне на удъра. Мащабната програма по превъоръжаване на френските морски сили води до формирането на сериозен флот, който още след победата над турците при Наварино през 1827г. доказва способността си да влияе на политиката в региона. Паралелно с това се появяват и френските сухопътни претенции. Още през 1798г. Наполеон лично повежда експедиционен корпус в Египет с цел да сложи ръка над Суец и от там да изгради морска база в Червено Море, която да служи като отправна точка за френски експедиции в Индия. Въпреки провала на инициативата, интересите на Франция остават трайни. В средата на 1830-те години, Франция започва да се намесва все по-активно във вътрешните дела на Османската империя в опит да контрира разклатените руски позиции. Това й се отдава особено добре, след като руския опит за отваряне на Проливите за кораби на Петербург влиза в действие след 1833г.  Ситуацията ескалира постепенно и към 1853г. Англия и Франция се съюзяват за да смажат веднъж за винаги руските домогвания в Близкия Изток. Последвалата кримска война демонстрира не особено впечатляващите способности на трите Велики сили да воюват на големи разстояния и в крайна сметка облагодетелства Османската империя. Русия е основния губещ, след като загубената война я поставя в дипломатически амок за следващите 14 години. Наполеон III получава своя шанс и не го изпуска. Паралелно с френските интервенции в Мексико и Индокитай, Франция се намесва активно и в Ливан, като през 1860-те тази територия е на практика окупирана от французите. Френско-пруската война от 1869-70г. нанася сериозен шамар на френските амбиции, но тежестта на понесения удар е често надценявана. Въпреки това до началото на 20ти век Франция ще се концентрира над вътрешните си проблеми, като се изключи развитието на Суецкия канал, където французи и англичани си оспорват притежанието на мажоритарния пакет акции. в крайна сметка, Дизраели, благодарение на британската икономическа мощ и френските разходи по репарациите на Германия, успява да закупи мажоритарния дял и да циментира британските позиции. След 1890г., когато Франция активизира политиката си в Африка и търси съюзници в Европа, в Париж започват да гледат отново на Изток. Сближаването с Русия сериозно застрашава британското военно превъзходство не само в Средиземно море, но и в световен мащаб. Поредица от военноморски инциденти на няколко пъти заплашват с война между Великобритания и Франция и Русия. Въпреки това, след 1905г. действията на Германия в Мароко и загубата на Русия във войната с Япония накланят везните в другата посока. Трите сили постигат съгласие, което води до формиране на т.нар. Антанта. Същевременно, Османската империя все по-сериозно преминава в германската сфера на влияние и във връзка с младотурската идеология се изтегля от лагера на Франция и Англия, които са свързани с упадъка и икономическата зависимост на Полумесеца. Година след началото на Първата Световна война (1914-1919г.) Франция, Англия и Русия излизат с първото тайно споразумение за делене на Османската империя, в което се предвижда създаването на зони на директно подчинение и зони на влияние. Съгласно тези схеми Франция получава Ливан, Сирия и части от днешна Югоизточна Турция. след края на войната, с подписването на Севърския мир, тези схеми се налагат, като в следствие на Гръцко-Турската война (1922-23г.), Франция се отказва от претенциите си към турските територии и запазва позициите си в Сирия и Ливан. Без да навлизаме в детайли на френския мандат в Сирия, можем спокойно да кажем, че Франция създава свои тайни интереси, както икономически, така и стратегически, тъй като Сирия е своеобразна буферна зона между Британските Арабски доминиони, Турция и Иран. Втората Световна война слага край на по-дълготрайните френски позиции. Разгрома на Третата Република под нацисткия напор води до децентрализиране на колониите, които в последствие поемат по своя път на отцепване. Въпреки че Ливан и Сирия получават своята независимост, Франция не се отказва от интересите си, още повече, че Париж има своя позиция в Студената война, която не винаги е в синхрон с Великобритания и САЩ. Политиката на”Трети Лагер” на Дьо Гол предвижда задържане на френските интереси в Близкия изток, още повече че войните между Израел и арабските страни сериозно дестабилизират региона. Множеството явни и скрити конфликти отварят широко оръжейния пазар за непрекъснато развиващата се френска оръжейна индустрия, която и до днес е един от основните снабдители в региона. Оръжейния бизнес е доста сериозно перо в приходите на Великите сили и неговото значение не бива да се пренебрегва. Така до 1989г. Франция остава тясно обвързана и икономически и като дилър на оръжие с Ливан и Сирия.

Какво може да иска Франция сега?

След 2001г. САЩ започна активно да налага интересите си в Близкия Изток, измествайки Великобритания, Франция и Германия от оръжейния пазар в региона. След началото на войната в Ирак, срещу която Франция зае своята позиция, Париж и Берлин започнаха постепенно сближаване, насочено към контриране на абсолютното американско присъствие, усилие, активно подкрепяно от Москва и Пекин, които защитават собствените си оръжейни интереси. Паралено с това, икономическата криза създаде доста сериозно социално напрежение във Франция, подобно на това, което се наблюдава до 1848г. с избухването на поредната революция в контекста на Пролетта на Народите. За никого не е тайна, че Наполеон III използва външната политика за да отклони вниманието на обществото от вътрешните проблеми. Подобна е и политиката на Саркози. С цел да се позабравят проблемите с алжирските емигранти, здравната система и финансовата криза, Саркози се опитва да си играе на Наполеон III. Първата му инициатива за създаване на общоевропейска армия беше посрещната доста скептично от страните -членки. Последвалия Лисабонски договор също получи сериозен отпор. След като в Европа нещата не се получиха, “Сарко” реши да пробва другаде. Кризата с българските медици даде нужния шанс и Париж решително натисна Либия в полза на най-новата членка на европейското семейство. Изминалата година предложи нови опции, като ескалирането на конфликта в Либия се оказа златна мина за активна френска външна политика. Военната и икономическа намеса дадоха резултат и сега Триполи се управлява от нестабилна комбинация от местни сили, които за сега се разбират, особено след като ЕС размрази авоарите на покойния Кадафи. Положението в Египет беше строго наблюдавано от САЩ, което не позволи френска интервенция. Сега идва ред на Сирия. САЩ предпочитат да не се опълчват на своя основен кредитор – Китай, а и на Русия. Междувременно Франция има нужда от нов отдушник, тъй като пакта Меркози не успя да донесе така необходимата стабилност в Еврозоната. Сирия, обаче, не е Либия – армията й е по-силна и по-добре въоръжена, а частичните реформи на Асад му спечелиха известна подкрепа сред обществото, която все още не се е стопила. Да не забравяме и Иран, които няма да се откажат от своя алеуитски съюзник туку така. Съдбата на Сирия остава една голяма въпросителна, но ситуацията е горщ въглен, който рискува да изпепели ръцете, които се опитат да го стиснат….

Author: Alexander Stoyanov

Александър Стоянов завършва Националната гимназия за древни езици и култура “Константин Кирил Философ”. Следва История в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Завършил магистратура “История на европейската експанзия и глобализация” в университета в Лайден, Холандия.