Сирийската опозиция пред избор: мирни протести или въоръжен бунт

Print Friendly

Статията е публикувана във Foreign Policy България.

Сега, когато наблюдаваме сблъсъците в Сирия, съпротивата и репресията, ни е трудно да се върнем към онзи момент, когато опозицията беше мирна и се виждаха единствено гората от ръце по площадите на Хомс, Хама, Дараа, Идлиб и много други сирийски градове. Днес е трудно да се видят хора по улиците денем, а какво остава за масови протести. Опозицията избра пътя на въоръжената съпротива, водена от мотиви, които биха хрумнали на всеки разумен, когато е нападан, но може да се окаже, че този ход е по-скоро лош.

Само до преди няколко месеца Белият дом засвидетелства недвусмислена подкрепа за мирните протести и заклеймяваше репресивните методи на сирийската власт. Днес виждаме, че Барак Обама поддържа напълно идеята за интервенция с цел “хуманитарна помощ”. Ръководителката на Yahoo News, Лора Розен дори предложи гледните точки на четирима експерти за Сирия. От тях нито един не защитава идеята за ненасилствена опозиция. А когато Жасмин Рамзи писа относно западния дебат за намеса в Сирия, мирната съпротива дори не беше спомената.

Разбира се, има причини за това. Никой няма да започне да пее революционни песни около Хомс, докато армията обстрелва града. Вярно е, че сирийците имат правото да се защитават от атакуващи сили. Международната намеса в Косово, Босна и може би Либия, спаси живота на мнозина, но и уби доста невинни. Имат ли право сирийците на право на защита? Не е ли мълчанието на ООН също толкова убийствено, колкото куршумите?

Право на защита: да. По принцип тази отговорност принадлежи на сирийското правителство. Международната общност не е длъжна да се намеси. Тя може да направи това при определени обстоятелства, когато правителството видимо не успява да защити населението си. Не се вижда възможност за открита намеса на САЩ, нито на Арабската лига, нито пък Турция ще направи каквото и да е без САЩ. Сирийското правителство не само не успя да защити, а в действителност дори атакува собствените си граждани – безропотно и яростно. Самощитата и намесата са оправдани. Въпросът е, дали те са възможно най – мъдрият избор, който може да бъде направен.

Свободната сирийска армия (ССА, или на английски FSA), която представлява неформална организация на бунтовници срещу режима, не е способна да защити населението. Би било добре да кажем друго, но реалността е такава – дезертьорите нямат шанс за победа срещу организирана и редовна армия. Още по – лошо: действията на ССА провокират правителството към още по – безпощадни действия срещу опозицията и демонстрантите. Много по – полезно би било действието на дезертиралите войници, ако те се специализират в отбранителни отряди, които да пазят протестиращите, както и в изкореняването на агенти провокатори, отколкото да опонират на по – добре въоръжени сили. Партизанската война може да действа до един момент, но нищо повече в полза на опозицията.

Отговорът с насилието също така намалява вероятността от бъдещи дезертирания от силите за сигурност, които биха могли да влеят свежи сили в ССА. В момента за сирийските войници дезертирането е единствената възможност да откажат да стрелят по беззащитни демонстранти. По друг начин седи въпросът, ако срещу войникът е изправен друг, който стреля по него. Дезертьорството е важно, много важно. В крайна сметка от него зависи колко ще са силни частите, подкрепящи режима. Но то няма да се случва толкова бързо, ако бунтовниците стрелят по войниците, които искат да преминат от другата страна.

Ако не може да се върви редом до протестиращите, тогава какво остава? Има редици опции, някои от които вече изпитани успешно. Струва ли ви се наивно пеенето на революционни песни или скандирането на лозунги посред нощ? Помислете пак. Някои от най – смразяващите клипове в Интернет са заснети през нощта, когато нищо не се вижда, а на фон се чуват възгласи и призиви за съпротива. В отговор силите за сигурност могат да отговорят единствено със стрелба във въздуха и множество запитвания за това кой скандира в момента. Ефектът е поразителен – насажда страх у властите, несигурност в позицията на подкрепящите режима, както и насърчава дезертьорството. Представете си, че сте войник, част от нощен патрул по улиците на размирния Хомс – няма ли да настръхнете от десетките гласове, призоваващи ви да хвърлите оръжието и, че съпротива ще има въпреки всичко? За много войници падането на нощта е трудно преживяване от началото на протестите през март 2011 година. Ако ви се струва все още наивно, вижте Триполи в Либия. Да, именно там, където властта на Муамар кадафи бе най – силна, всяка вечер от началото на бунта в Бенгази, хора скандираха от балконите си в нощта, а от празните джамии се пускаха записани на CD-та песни и лозунги срещу властта и подкана за съпротива. Писането на графити по стените, слагането на революционни символи по сградите, малките, но организирани едновременно протести в различни квартали на един и същи град – това е убийствена за властта тактика. Не на последно място – тайнствената, и в същото време явна съпротива, вреди на авторитета на управляващите и демонстрира широка подкрепа сред масите. Това е подигравка към иначе безгрешната и всемогъща десница на управлението. Онова, което крепи всички структури на един режим и страхът и когато има използвана сила, това дава повод на същия този режим да защити методите си и служителите в различните институции застават по правилото за самозащита зад дейността на властите.

Възможно ли е сирийците да се върнат към мирната съпротива след всичко, което се е случило? През дългото време, в което очакват външна намеса, отговорът е по – скоро, че няма такава вероятност. Опозицията би могла да съдейства за връщането на наблюдателите на Арабската лига, които затрудняват операциите на властта. Може би трябва да се направят и дипломатически стъпки. Но най – вероятно е късно за това… Ако насилието продължи, режимът ще спечели – той е по – добре организиран и въоръжен, а това има значение при конфликт. Сирийският бунт може да заприлича на иранските улични демонстрации през 2009 година, или кървавият шиитски бунт в Ирак през 1991 година, може би на потушеното въстание в Хама през 1982 година. При всички положения – кървав край.

Най – голямата сила, нещото, което гарантира легитимността на протестите и международната подкрепа сред обществото на различни страни за съпротивата е нейният ненасилствен характер. Само с тази си характеристика властта може да бъде накърнена най – много. Насилието, обаче, беляза много сирийци. Те, от своята гледна точка, са прави – за себе си. Отмъщението е на прима виста – то е чакано и желано. От гледна точка на съпротивата, като движение за справедливост, насилието може да нанесе голяма рана в сирийското общество и да се стигне до онова, от което се боим всички малко или много свързани със Сирия – безпощадна и кървава гражданска война.

Author: Ruslan Trad

Руслан Трад е създател на блога Intidar. Публикува анализи и коментари, свързани с Близкия изток и Северна Африка. Автор е в Global Voices Online и съосновател на Global Voices България. Негови статии са намерили място във в-к "Капитал", в-к "Пари", Foreign Policy България, Goethe Institut. Негови лекции са провеждани в Червената къща, Софийски университет и Дипломатически институт. Свържете се с него на ruslantrad[at]gmail[dot]com.