По нелегалния път към България

Print Friendly

135232_130350583787180_1694496407_oПолучих този текст от Мазен Джамил Дакка. Човек, който не познавах до скоро. Но неговата история ме грабна. Този текст е важен – обяснява как сирийци, бягащи от войната в тяхната страна, преминават границата с България. В нашата страна вече има няколко хиляди бежанци – още толкова се очакват през 2014 година. Този текст служи като свидетелство за трудностите, през които преминават бежанците. 

Писател и преподавател в университета Ал Баас преди, днес Дакка е бежанец. Неговият разказ беше публикуван първо на английски – а сега го пускам и на български, благодарение на превода на Лилия Костова. 

И за секунда през живота си не съм помислял, че някой ден ще вляза в България нелегално, че ще трябва да преживея това. В Сирия със семейството ми имахме добре уреден живот, аз работех в сферата на образованието, бях успял да публикувам няколко статии за театър и история. Съпругата ми е инженер, тя също имаше добра работа. Живеехме с сладкото си малко бебе на шест месеца в малък апартамент и бяхме доволни.

Но заради въоръжения конфликт, чийто край не се вижда и от страх за детето ни,  което се роди в толкова смутно време, решихме да изоставим всичко и да избягаме далеч; това стана след като кварталът, в който живеехме в Хомс беше бомбардиран – тогава се преместихме в друг квартал. Но и той се оказа също толкова опасен, защото от две години насилието, екстремизмът и омразата към различните се разпространява и вече е ежедневие във всички сирийски градове и села.

Преминахме границата с Турция нелегално, защото паспортите ни бяха откраднати при едно по-ранно нахлуване вкъщи, а нямахме възможност, нито време да ги подновим, особено след като сирийските власти наложиха редица ограничения в това отношение.

Вече бяхме чули за няколко сирийски семейства, които са успели да влязат нелегално в България, след като са преминали през гъста гора. Нямахме идея колко е трудно това и аз се свързах с един от контрабандистите. Той ни увери, че прекосяването на границата няма да отнеме повече от половин час, ако вървим в правилната посока и че той ще организира преминаването ни, ако му платим 400 долара. Обмислихме това със съпругата ми и решихме, че ще го направим.

След двудневно мъчително пътуване с автобус стигнахме до Одрин, където срещнахме същия контрабандист и започна пазарлък за цената. Той искаше от нас 1200 долара (по 400 за всеки). Казах му, че сделката ни по телефона е за общо 400 долара и че не мога да му дам повече пари. Той погледна ръцете на жена ми, посочи пръстена на ръката й и каза: „Имаш това”. За мен това беше кощунство! „Това е сватбеният ни пръстен и няма да ти го дам!”. Тогава той ни заряза с думите: „Тогава няма да минете в България”, а аз извиках зад гърба му: „Ще кажа на всички, че си мошеник и никой да търси услугите ти!”

За нас беше много неочаквано, че той просто ни остави на улицата. Бяхме много уморени и не знаехме какво да правим, затова решихме да намерим хотел, да се погрижим за бебето и да решим какво ще правим оттук нататък. Но в нито един хотел не ни приеха, защото нямахме паспорти. Седнахме в градината на една джамия, където жена ми накърми бебето и след един час почивка решихме да се върнем в Истанбул. Докато чакахме такси, контрабандистът се обади отново. Извини се за поведението си и каза, че за 400 долара ще ни помогне да влезем в България.

Може би се обади, защото се стресна от заплахата ми, че ще кажа на всички сирийци как ни е измамил и колко лошо се е държал с нас, особено на тези, които искат да преминат границата с България нелегално, и че вече никой няма да търси услугите му и той ще е пълен неудачник; защото е ясно, че няма по-добри клиенти за такива хора от моите сънародници, които бягат от войната. Нямахме голям избор. В Турция нямаше къде да останем, нямаше как да се върнем в Сирия, затова приех предложението му, макар че вече му нямах никакво доверие. Той каза, че ще дойде да ни вземе от джамията и ще ни заведе в къща в покрайнините на града, където да останем до вечерта, когато ще тръгнем за границата. От опита си с хотелите в Одрин знаехме, че е най-добре да направим както той казва.

В тази къща си починахме, погрижихме се за бебето, хапнахме и в девет часа вечерта една кола ни закара до границата. Дадохме на контрабандиста 400 долара, преди да се качим в нея, а вътре имаше и един млад мароканец, който също искаше да взеле в България; той беше дал на контрабандиста 800 долара – за него и за шофьора на колата (?). Пътуването до българо-турската граница не отне повече от половин час.

Шофьорът спря колата между дърветата близо до черен път. Слязохме заедно с мароканеца и контрабандистът с неговия приятел Шофьора ни поведоха между дърветата по криволичещ, неравен път около час; в тъмнината не виждахме земята, по която стъпваме, беше полунощ, нямаше луна, а водачът ни предупреди да не използваме никаква светлина, за да не ни видят от турската гранична полиция и да ни арестуват. Моят най-голям страх беше да не се спъна по неравния път и да не изпусна бебето, което носех на ръце; ако нещо се случеше, нямахме никакъв шанс за помощ отникъде на това място, отдалечено от всичко.

За щастие страховете ни не се сбъднаха и бебето спа кротко през цялото време, докато ние вървяхме след контрабандиста по трудния път. След като бяхме вървели около час, чухме звук от автомобилен двигател, видяхме светлина от тази посока и се уплашихме, че ще има проблем, особено след като водачът ни каза да спрем на място и да пазим пълно мълчание, а после да побегнем в посоката, от която бяхме дошли, за да не ни арестуват. Той ни каза, че това е кола на турската гранична полиция и че те може да ни хванат и че не можем да продължим да вървим към границата преди зазоряване, освен ако не сме сигурни, че са си тръгнали.

Като бягахме с контрабандиста и Шофьора и младия мароканец по неравния път, между дърветата, които ни приличаха на духове, жена ми пред мен, а аз със спящото дете на ръце, се върнахме на половината разстояние, откъдето бяхме тръгнали, достатъчно далеч от колата на полицията, която вече изобщо не чувахме, нито виждахме светлини от фаровете им; тогава аз поисках от контрабандиста да спрем и да прекараме нощта на това място; така и направихме.

Беше ужасно студена нощ, душите ни бяха пълни със страх, а умовете ни – с неясни мисли какво ще се случи сега. Бяхме на самотно място с трима души, които видяхме за пръв път само преди няколко часа, аз вече се бях скарал с единия, който като приятеля си беше криминален тип, щом вършеха тази работа, затова не вярвахме на никого от тях; мислехме си, че ако решат да ни убият, никой никога няма да разбере за престъплението им, че ако решат да ни ограбят и да ни оставят в гората няма как да им попречим; наистина, тези черни мисли се въртяха в главите ни на това студено и пусто място и със съпругата ми нямахме и миг спокойствие. Само бебето си спеше сладко, след като съпругата ми го нахрани няколко пъти.

В четири сутринта, малко преди зазоряване, контрабандистът каза да тръгнем отново в същата посока, в която бяхме вървели през нощта. Когато стигнахме на мястото, където видяхме граничарите, вече се развиделяваше и водачът ни каза да спрем, огледа се във всички посоки, и понеже не видя нищо подозрително, продължихме напред по пътеката.

Но само след десет минути той поиска от нас да спрем отново и започна да говори със Шофьора на турски, така че не ги разбирахме нито двамата с жена ми, нито мароканецът. После водачът ни каза да направим почивка и докато търсехме къде да седнем, двамата с шофьора избягаха между дърветата, като ни оставиха изпълнени с подозрения и страхове.

 Времето минаваше, а страховете ни растяха. Мислехме, че водачът ни и неговият приятел са си тръгнали и няма да се върнат, бяха ужасни минути! Нямахме идея къде сме или в каква посока да вървим, гората беше гъста, а нашите души – натежали от мрачни предчувстия и мисли. Аз отново си спомних за скарването с контрабандиста и се упрекнах за постъпката си, защото мислех, че така той си отмъщава, задето не съм му дал парите, които иска и че съм направил голяма грешка.

Мина час, през който загубихме всякаква надежда, че те ще се върнат и тогава чухме шум от стъпки и те все пак се върнаха! Помня, че си поех дълбоко дъх и погледнах към жена си, за да я уверя, че сега всичко ще бъде наред и ще преминем границата без повече проблеми.

И досега не знам какво се случи, защо тези двамата ни оставиха за повече от час на това място и защо се върнаха отново. Не намирам никакво разумно обяснение, но понякога мисля, че те са решили да се върнат в Одрин, след като са си получили парите – 400 долара от нас и 800 от младия мароканец, защото са се уплашили да не ги хванат турските граничари. Че след това по една или друга причина са променили решението си, може би са почувствали угризения, че са ни оставили с бебето на толкова отдалечено място, а контрабандистът знаеше много добре, че нямаме никаква идея накъде да тръгнем. Каквато и да е била причината, за нас завръщането им беше облекчение след този ужасен час на изоставеност в нищото.

Не ги попитахме нищо и те не казаха нищо, но послушахме контрабандиста да вървим след него и час по-късно стигнахме на черен път, където той отново нареди да спрем и ни каза, че като прекосим този път, ще сме на българска територия и че от този момент нататък двамата с Шофьора няма как да продължат напред с нас и че трябва да се върнат в Одрин, след като той ни е довел до българо-турската граница, както сме се уговорили. После ни показа посоката, в която да вървим през гората на българска територия и да сме бързи и се сбогувахме. Тримата с младия мароканец и бебето прекосихме пътя бързо и влязохме в гъстата гора, а водачът и приятеля му забързаха в обратната посока.

Озовахме се на плашещо място, пълно с конски мухи и всякакви насекоми и когато се огледахме, не можехме да видим нищо освен гъстата гора, счупени клони, храсталаци и бодли, които стърчаха навсякъде. Не знаехме как да продължим, да вървим през тази гора ни се виждаше трудно, почти невъзможно, особено и с бебето. Спомням си вика на младия мароиканец: „Какво е това? Изгубени сме, ще умрем, ако влезем навътре в това ужасно място! Никога! Не мога да направя това, тази гора ще ме изяде!”

Бях напълно съгласен с него, че това грозно място ще ни погълне, но какво можехме да направим? Как да се върнем обратно, без контрабандиста и Шофьора, та ние не помним пътя? Ако се върнем на селския път и там също никой не ни намери? Нямахме храна и вода, затова нямаше как да рискуваме да поемем дългия обратен път. А дори да се върнехме в Одрин, какво щяхме да правим после? А бяхме чули, че много семейства са прекосили границата успешно, затова решихме да послушаме онова, което каза водачът ни и да се опитаме да прекосим страшната гора.

Започнахме да убеждаваме нашия спътник да продължим заедно пътя, въпреки че изглежда страшно и невъзможно; накрая той се съгласи. Така продължихме самотното си пътешествие и аз внимавах да не изгубим посоката, която контрабандистът ни показа, защото не исках да се загубим на това грозно място; земята беше много неравна, трябваше постоянно да отместваме от пътя си клони и бодли, за да продължим напред. Бях уморен да нося бебето на ръце и чанта на гръб. Жена ми, също с багаж на гърба, беше не по-малко уморена от мен.

След четвърт час бебето внезапоно започна да плаче. То беше гладно и също уморено от пътуването, освен това насекомите го хапеха по лицето, а аз се опитвах да ги отпъждам, невинаги съвсем успешно. Затова решихме да си починем малко и да го нахраним. Питахме мароканеца и той се съгласи. Бебето спря да плаче, щом започна да суче, а аз ги гледах тъжно и си мислех, че сме избягали от опасностите на войната в Сирия, за да се изложим на опасността да се изгубим и да умрем на това ужасно място, че съм направил голяма грешка да доведа семейството си тук… но си казах, че вече е късно и няма смисъл да мисля за това, че трябва да събера цялата сила и смелост, които са ми останали, за да ги изведа от това ужасно място някъде, където ще сме в безопасност.

Станахме до продължим пътя си, но не бяхме сигурни за посоката; дърветата навсякъде бяха еднакво гъсти. Мароканецът и жена ми искаха да продължим в посока различна от тази, която аз смятах за правилна и след кратка дискусия решихме да тръгнем в избраната от тях, със съмнения, изпълващи сърцата ни с ужас.

Но само след няколко метра чухме мъжки глас да ни вика и като погледнахме в посоката, от която идваше, видяхме да се приближава граничен патрул и да ни сочи с ръка да спрем където сме. Не знаехме какво ще стане, но се надявахме, че този човек е от българска гранична полиция и че ще сложи край на мъките ни в гората. Той се приближи, видя в какво окаяно състояние сме, погледа малко бебето ни, после попита от каква националност сме. Каза ни да го последваме и след десет минути пак бяхме на черния път, където ни чакаха останалите граничари, качиха ни в колата си и ни закараха в бежанския лагер в Пъстрогор. Там чухме ужасни истории за семейства, които са прекарали в гората повече от четири дни и са били на косъм от смъртта от глад и и жажда и умора.

Сега сме в България от три месеца и всеки ден мислим какво ни се случи през този необикновен ден и какво се случва с всички сирийски семейства, принудени да напуснат Сирия заради войната, да дойдат нелегално в България. Мислим за страданието си тук в България, за надеждите за по-добро бъдеще за нас и за децата ни… Наистина, ние вярваме, че светът не бива да позволява това да се случва на сирийския народ, да оставя престъпниците да убиват гражданите в Сирия! И се надяваме някой ден да се върнем обратно при своите роднини и приятели и мирът отново да дойде в нашия дом…

4 thoughts on “По нелегалния път към България”

  1. Да, мошенници се свързват с други мошенници-контрабандисти….Такава е историята на ” горките бежанци”-сирийци и сирийцо-мароканци….

  2. За да не мислиш за “страданието си в България” , вземи се омети от държавата ми , Мàзен! Колкото по- бърже , толкоз по-добре! И не ми се прави на страдалец…..

  3. Със сълзи на очите прочетох историята. Искрено съчувствам на всички бежанци. А за горните два коментара – нямам думи. Толкова ли е трудно да се поставиш на мястото на другия и то какъв друг – напуснал дома си?! И като майка, и като нравствен човек съчувствам на всеки, преживял ужаса да се страхува за живота на семейството си.

    1. На Айшето сега така му изнася, да се прави на нравствен човек says:

      Да не е напускал дома си , ма , Айшо, да е седял и да се е бил за държавата си! Ама хленчотенето е лесна и печаливша работа, не е като да се биеш за Родината си!

Comments are closed.