Въпреки, че ги делят континенти, борбите на кюрдите и сапатистите споделят сходна цел: да се противопоставят на капитализма, да освободят жените и да изградят автономия.
Властта в хората може да бъде приложена на практика, единствено когато властта, упражнявана от социалните елити, премине в народа. ― Мъри Букчин, Post-Scarcity Anarchism
Само преди шест месеца, съвсем малко хора бяха чували за Кобани. Но когато Ислямска държава (ИД) започна безсмислената си атака над града през септември 2014 г., малката кюрдска крепост бързо стана важна точка в борбата срещу религиозния екстремизъм. В месеците, които последваха, Кобани се превърна в интернационален символ на съпротива, сравняван както с Барселона, така и със Сталинград заради тяхната роля като бастиони срещу фашизма.
Смелата борба на Народните и Женски части за защита (YPG and YPJ) бе похвалена от голям спектър от групи и хора, от анархисти, левичари и либерали до десни консерватори, които изразяваха симпатии и възторг от мъжете и жените на Кобани и тяхната историческа битка срещу силите на ИД.
В резултат на това мейнстрийм медиите бяха принудени да прекъснат мълчанието си за положието на кюрдите в Северен Кюрдистан, които обявиха автономия през лятото на 2012 г. Многобройни статии и новини изобразиха „издръжливостта” и решителността на кюрдските бойци, често с доза романтизъм. Въпреки това, медийното внимание често беше подбрано и непълно. Самата същност на политическия проект в Рожава (Западен Кюрдистан) не беше разяснен и западните журналисти обикновено предпочитаха да представят борбата в Кобани като необяснимо изключение от предполагаемото варварство в Близкия Изток.
Не е учудващо, че развяваното победоносно знаме с червена звезда на YPG/YPJ не беше приятна картина в очите на Западните сили. Автономните кантони на Рожава представят доморасло решение на конфликтите в Близкия Изток, фокусиращо се върху равнопоставеност на половете, екологична устойчивост и хоризонтално демократични процеси, включващи всички различни етнически и социални групи, които едновременно се борят срещу терора на ИД и отхвърлят както либералната демокрация, така и капиталистическата модерност.
Въпреки, че мнозина на Запад предпочетоха да мълчат по темата, кюрдският активист и академик Дилар Дирик с право претендира, че идеологическите основи на кюрдското движение за демократична автономия са ключ към разбирането на духа, който е вдъхновил съпротивата в Кобани.
Достатъчно!
Както битката за всяка улица и ъгъл на града вдъхновява, така Кобани успя да улови въображението на глобалната левица (особено на левите либертариански групи) като символ на съпротива. Не без причина турската марксистко-ленинистка група MLKP, която се присъедини на бойното поле към YPG/YPJ, издигна флага на Испанската република върху руините на града, в деня на своето освобождение, като призова за формирането на интернационални бригади, следвайки примера на Испанската революция.
Не просто битката за Кобани сама по себе си, а либертарната същност на кантоните на Рожава, осъществяването на пряка демокрация отдолу и участието на жените в автономното правителство дадоха основание за тези исторически сравнения. Но Рожава не е сравнявана само с революционна Каталония. Друго забележително сходство е борбата на сапатистите за автономия в южната част на Мексико, което всъщност може да е ключа за разбиране на парадигмата на революцията в Кюрдистан, както и значението ѝ за тези, които вярват, че един друг свят е възможен.
Откакто се появи за първи път на сцената, в началото на 90-те години, сапатисткото движение вероятно е един от най-символичните и влиятелни елементи на революционното въображение по целия свят. Сутринта на 1 януари 1994 г. неизвестни партизански отряди, съставени от местните маи, превземат главните градове в Чиапас, най-бедния мексикански щат. Военната операция е извършена със стратегическа брилянтност и съчетана с иновативно използване на интернет отеква по целия свят и вдъхновява международна солидарност и появявата на Международното движение за справедливост.
Сапатистите възстават, както срещу неолиберализма, така и срещу социалния и културен геноцид върху местното население на Мексико. Ya Basta! или „Enough is Enough!“ е бойният вик на въстанието, което е „продукт на 500-годишно потисничество”, както посочва Първата декларация на Лакандонската джунгла. Сапатистите се надигат с оръжие в ръце тогава, когато глобалният капитал празнува предпологаемия край на историята и идеята на социална революция изглежда като романтичен анахорнизъм, който принадлежи на миналото. Скоро Сапатистката армия за народно освобождение (EZLN) бива изтласкана от градовете след интензивни битки с федералната армия, които продължават двайнасет дни. Въпреки това се оказа, че дълбоката хоризонтална организация на местните общности не може да бъде изкоренени от държавния терор или военни акции.
Маскираният говорител на бунтовническата армия, Субкоманданте Маркос, оспорва идеята за исторически авангард, като ѝ противопоставя тази за „революция отдолу”. Тази форма на социална борба няма за цел да поеме държавната власт, а по-скоро се стреми да я премахне. Тази концептуализация на автономията и пряката демокрация става централна за много от най-масовите анти-капиталистически движения, които сме виждали – от протестите в Сиатъл и Генуа до окупациите на Синтагма, Пуерта дел Сол и Зукоти парк.
Обща историческа траектория
Корените на борбата за демократична автономия в Рожава могат да бъдат намерени в историята на Кюрдската работническа партия (ПКК) – организацията, която е от основно значение за кюрдското освободително движение, още от създаването си през 1987 г. ПКК е създадена като марксистко-лениниска партизанска група в Северен Кюрдистан (Югоизточна Турция), която комбинира форма на кюрдски национализъм с борбата за социално освобождение. Под ръководството на Абдула Йоджалан, тя прераства в съществена партизанска сила, която издържа на атаките на втората по големите НАТО-вска армия в конфликта, който отне живота на повече от 40 000 души в рамките на 30 години.
Турската държава разсели стотици хиляди, като се съобщава, че е използвала мъчения, убийства и изнасилвания срещу цивилното население. И все пак, това не успява да пречупи кюрдската съпротива. От самото си основаване, ПКК е разширила влиянието си както в Турция, така и в други части на Кюрдистан. Водещата политическа сила на революцията в Рожава, Партията на демократичния съюз (ПДС), е създадена като дъщерна организация на ПКК в Сирия, след като е била забранена в края на 90-те години. В момента двете организации са свързани чрез Кюрдския общностен съюз (КОС) – организация чадър, която обхваща различни революционни и политически групи, споделящи идеите на ПКК.
Идеологията, обединяваща различните граждански и революционни групи в КОС се нарича демократичен конфедерализъм и е базирана върху идеите на американския анархист Мъри Букчин, защитава идеята за нейерархично общество, базирано на социална екология, либертарен мунисипализъм и пряка демокрация. След като Йоджалан е пленен от турската държава през 1999 г. и е осъден на доживотен затвор, той отхвърля марксистко-ленинисткото минало на ПКК. Вместо това той се обръща към Букчин, воден от убеждението, че местната и регионалната автономия в действителност е най-уместното решение за кюрдските общности.
Въпреки че сапатистите са известни с тяхното автономно самоуправление и отхвърлят идеята за историческия авангард, корените на Сапатистката армия за национално освобождение са с подобна марксистко-ленинистка природа. Точно както ПКК, сапатистките идеи на самоуправление и революция отдолу са продукт на дълга историческа революция.
EZLN е създадена през 1983 г. от група градски партизани, които решават да създадат революционно ядро сред местното население в Чиапас, да организират военна сила и в крайна сметка да вземат държавната власт чрез партизанска война. Скоро обаче те осъзнават, че тяхната авангардна идеологическа догма не е приложима в културните реалности на местните общности и започват да се учат от традициите на местното население в общностното самоуправление. По този начин е роден сапатизмът, като сливането между западния марксизъм и опита и знанието на коренното американско население, което се съпротивлява срещу колониалната испанска държава и федералната мексиканска държава в продължение на пет века.
Тази споделена идеологическа треактория на две партизански организации показва историческия обрат в съвременните разбирания за революционния процес. Сапатисткото въстание и изграждането на автономия в Чиапас бележи скъсването с традиоционната стратегия на фокоизма, вдъхновен предимно от кубинската революция.
Отхвърлянето на авангардизма е направено в писмо на Субкоманданте Маркос до Баското освободително движение ЕТА, където той ясно заявява: „Сера на целия революционен авангард на тази планета.
В Чиапас не авангард води хората, а самите хора изграждат революцията отдолу и я подкрепят като такава. Това е и логиката на ПКК, към която тя се измести в последното десетилетие под влиянието на Мъри Букчин, демонстрирайки своята трансформация от движение за в движение на хората.
Кантони и караколи
Вероятно най-важната прилика между революциите в Рожава и Чиапас е социалната и политическа реорганизация, която се провежда в двата региона, базирани на либертарния социалистически мироглед на ПКК и EZLN.
Сапатистката съпротива за автономия произхожда от провала на мирните преговори с мексиканското правителствно след въстанието през 1994 г. По това време бунтовниците искат правителството да се придържа към споразуменията на Сан Андрес, които дават право на местните хора на по-голямо образователно, правносъдно и политическо самоопределяне, базирано на техните традиции, както и общински контрол върху земята и ресурсите.
Тези споразумения никога не са прилагани от правителството и през 2001 г. президентът Фокс подкрепя редактирана версия, която е приета в Конгреса, но това не отговаря на исканията на сапатистите и другите групи на местната съпротива. Две години по-късно EZLN създава пет бунтовни зони или „караколес“ („охлюви“), които служат като администривни центрове. Името „караколес“ представя специфичната революционна реалност на сапатистите: „Правим го сами, учим се в процеса и напредваме. Бавно, но напредваме.”
Караколите включват три нива на автономно управление: общността, общината и Съвета за добро управление. Първите две са базирани на асамблеи отдолу нагоре; Съветите за добро управление се избират, но с намерението повече хора да имат възможност да участват в съветите през годините чрез принципа на ротацията. Караколите имат собствено образование, здравеопазване и правосъдие, както и кооперативи за производство на кафе, за занаяти и за отглеждане на добитък и т.н.
По някакъв начин кантоните в Рожава наподобяват караколите. Те са обявени от Движението за демократично общество (ТЕВ–ДЕМ) през 2014 г. и функционират чрез новосъздадените народни събрания и съвети. Жените са равнопоставени в процесите на вземане на решения и са представени във всички изборни длъжности, които винаги се споделят от мъж и жена.
Всички етнически групи са представени в различните съвети и институции. Здравеопазването и образованието също са гарантирани от системата на демократичния конфедерализъм. Неотдавна първият университет в Рожава, Месопотамската социална академия на науките, отвори врати с планове да оспори йерархичната структура на образованието и да предостави различен подход на обучение.
Точно както в случая със сапатистите, революцията в Рожава вижда себе си като възможно решение на проблемите на страната и региона като цяло. Това не е просто израз на сепаратистки тенденции. Неотдавна делегация от учени от Европа и Северна Америка посетиха Рожава и заявиха, че тази истинска демократична система посочва едно различно бъдеще за Близкия Изток – бъдеще, базирано на широко обществено участие, освобождение на жените и мир между различните етнически групи.
Революция на жените
Равенството между половете винаги е било централно в сапатистката революция. Преди разпространението на автономните форми на организация и възприемането на женското освобождение като ценатрално за борбата, позицията на жените е белязана от експлоатация, маргинализация, принудително омъжване, физическо насилие и дискриминация.
Ето защо Субкоманданте Маркос заявява, че въстанието не започва през 1994 г., а една година по-рано с приемането на Революционния закон за жените през 1993 г. Той определя рамката за равнопоставеност и справедливост между половете, гарантира правата на личната автономия, еманципация и достойнство на жените във въстаническата територия. Днес жените участват във всички нива на управлението и организират собствени кооперативи и икономически структури, за да се гарантира икономическата им независимост.
Жените все още формират голяма част от редиците на Сапатистките партизански сили и взимат високи позиции във военното командване. Превземането на Сан Кристобъл де лас Касас, най-важния град за EZLN, превзет във въстанието през 1994 г., е оглавен от Команданте Рамона, която бе също и първия сапатист изпратен в Мексико Сити, за да представлява движението в преговорите с правителството.
Масовото участие на местните жени в политическия проект на сапатистите е лесно сравнимо с участието на жените в защитата на Кобани и в Женските защитни части (YPJ) като цяло. Смелостта и решителността на кюрдките във войната срещу ИД е продукт на дълга традиция на женско участие във въоръжената борба за социална свобода в Кюрдистан. Те играят важна роля в ПКК и половото освобождение дълго заема централно място в кюрдската съпротива.
Революцията в Рожава силно подчертава еманципацията на жените като необходимост за освобождението на обществото като цяло. Теоретичната рамка, която поставя премахването на патриархата в центъра на борбата, е посочена като „jineology” (jînозначва жена на кюрдски). Приложението на тази концепция е довело до безпрецедентно овластяване на жените – забележително постижение не само в контекста на Близкия Изток, но също и в сравнение със западния либерален феминизъм.
Женските събрания, кооперативни структури и милиции са туптящото сърце на революцията в Рожава, което се разглежда като незавършено, докато не се унищожи патриархалната структура, на която се базира капиталистическото общество. Както Джанет Биел написа след неотдавашното си посещение на Рожава, в тази революция жените изпълняват ролята, която (мъжкият) пролетаратиат е изпълнявал в революциите на 20-ти век.
Пътят към автономията
Екологията на свободата е може би най-важното произведение на Букчин, а концепцията за социална екология разработена в него, е възприета от революционерите в Рожава. Букчин е бил убеден, че „самата идея за доминация на човека върху природата произтича от съвсем реалната доминация от човек над човека.” Чрез връзката между капитализъм, патриархат и унищожение на природата, той открива тяхното общо премахване като единственият път към по-справедливо общество.
Подобен цялостен подход е застъпен и изпълнен като цяло от сапатистите. Устойчивостта е важна отправна точка в Чиапас, особено след създаването на караколите през 2003 г. Автономното правителство се опитва да възстанови знанието на предците относно устойчивото използване на земята и да го обедини с новите агро-екологични практики. Тази логика не е от значение само за подобряване на условията на живот в общностите и избягване използването на агрохимикали, но също съставлява отхвърляне на идеята, че мащабното експортно-ориентиарно индустриално селскостопанство е по-добро от „примитивния” начин, по който местните обработват земята.
Приликите между системата на демократичния конфедерализъм, който се развива в Западен Кюрдистан и автономията, конструирана в Чиапас, далеч надхвърлят няколкото точки, които очертах в тази статия. От лозунги като Ya Basta!, приспособен в кюрдския êdî bes e!, до развитието на демокрация отдолу нагоре, колективните икономически структури и участието на жените, сходните пътища на кюрдското движение и сапатистите заедно демонстрират решелно скъсване с авангардистката идея на марксизма-ленинизма и нов подход на революция, възникваща отдолу и имаща за цел освобождението на обществото и неговата реорганизация в нейерархична посока.
Въпреки че движенията получават някои остри критики от по-сектански елементи в ляво, самият факт, че големите и успешни експерименти в революционната социална промяна произлизат не от Запад, а от маргинализирани и колонизирани групи, следва да се счита като шамар в лицето на белите и привилигировани догматични „революционери” на световния Север. Те едва ли са постигнали успех срещу предизвикателното подтисничество в собствените им страни, но все още вярват, че те решават как изглежда революцията.
В действителност борбите в Рожава и Чиапас са силни световни примери, демонстриращи големия потенциал на самоорганизацията отдолу нагоре и важността на общностните връзки за противопоставяне на социалната атомизация, предизвикана от капитализма. Нещо повече, те принуждават много западните леви, включително някои анархисти, да преразгледат колониалното си мислене и идеологически догматизъм.
Свят без капитализъм, йерархия, господство и унищожение на природата или, както сапатистите биха казали, свят, в който много светове са възможни, често бива изобразяван като „утопичен” или „нереалистичен”. Все пак, този свят не е някакъв бъдещ мираж, който идва от книгите: той вече е построен от сапатистите и кюрдите, позволявайки ни отново да си представим как изглежда радикалната социална промяна, както и ни осигурява модел за нашите борби у дома. Червените звезди, които греят над Чиапас и Рожава хвърлят светлина върху пътя на освобождението. Ако трябва да обобщя с една дума това, което носят тези две борби заедно, то определено ще бъде „автономия“.
Петър Станчев завършва специалност “Латиноамерикански изследвания и човешки права” в университета в Есекс. Преди това той е живял и учил в Мексико и е участвал в Сапатисткото движение за солидарност в продължение на четири години. Тази статия е публикувана в Kurdish Question и е рекдатирана и препубликувана с позволението на автора. Петър Станчев е също и автор в Интидар.
Превод: Светлин Тачев
Текстът на български е публикуван първо в Life After Capitalism. Публикуван в Интидар с позволение.