Незначителен живот

Print Friendly

“Изтече едва час, час и нещо и робът загина край стените на двореца. Никой обаче не вдигна трупа му. Но скоро образът му се вкопа в съзнанието на друг роб, който смирено се яви пред лицето на господаря си, за да получи и той разрешение да пожертва незначителния си живот за неговото спасяване. Робът разпалено обясняваше, че не притежава нищо на този свят, освен оскъдния си живот…”*

Залез над планините на Кара, 2008 година.
Залез над планините на Кара, 2008 година.

Виждал съм онези хълмове и планините само през лятото. Така се случваше – пътувахме юни, юли или август, зависи кога със сестра ми свършвахме училище и родителите ни взимаха отпуска, за да можем да потеглим. Всеки път заминаването беше свързано с големи емоции. Ставахме в 3 сутринта, а баща ни вече беше приготвил кафе и навсякъде ухаеше на топлата напитка. Оправяхме последни неща около багажа и в 4 сутринта тръгвахме. Винаги в 4 сутринта.

Пътуването за Сирия имаше своя ритуал и стриктен график. От София карахме през Истанбул, спирахме да починем за през нощта хиляда километра по-късно, в Аксарай, и на другата сутрин тръгвахме отново, за да видим следобед първите блокове на Халеб. След още няколко часа пристигахме и тогава идваше веселата част – цялото семейство ни посрещаше, а събиранията продължаваха поне два дни. Вечерите с баща ми пиехме чай и слушахме историите от града, които често бяха разказвани от моя братовчед Ахмад.

Ако не ме лъже паметта, той е на 18 години. Лицето му, винаги засмяно и шеговито, беше едно от първите неща, които виждахме, щом колата ни се покажеше на улицата и спирахме пред дома на чичо ми. Вратите се отваряха, ние слизаме, а от пред цялото семейство се е наредило и чака нас, идващи от 2000 км., прашни и уморени, но щастливи, че сме пристигнали. Но преди да ви споделя още няколко думи за братовчед ми Ахмад, ще ви разкажа за градчето, където израсна – Кара.

Ако отворите Wikipedia страницата за градчето, ще прочетете, че Кара е сирийски град в община Ан Набък, област Дамаск. Ще прочетете, че е разположен между планините Каламун и източните Ливански планини, на 95 км. северно от Дамаск по пътя за Хомс. Ще прочетете също, че според официалните данни населението на града е 12 508 към 2004 година (а най-вероятно към 2010 са над 20 000), а населението му е съставено от мюсюлмани сунити, гръко-православни християни и католици.

Ако продължите да четете, ще разберете, че средновековният историк и географ Абу ал Фида ал Хамауи посещава Кара през 1321 година и в своята “География” той записва, че “градът е най-голямото селище на половината път между Дамаск и Хомс”. Но в статията няма да научите, че жителите на Кара го наричаха “селото”, защото така е останало от “преди”, бяха влюбени в черешовите си градини и бадемови насаждения, обичаха хубавия силен черен чай, който пиеха след работа и имаха, подобно на много сирийци, силно чувство за хумор. Няма да разберете също, че край Кара има древен манастир, за който се грижеха всички, разположен в полите на планините и поставен под грижите на Ордена на кармелитите.

За разлика от други части на Сирия, в този район, наречен Каламун, зимите бяха тежки, а летата прохладни. Често можеха да се видят жителите на Кара в дворовете си, седнали всички на огромни маси, отрупани с плодове. Един на друг си сипват черен чай или кафе, а привечер ги заменят с мате.

Всъщност, едно от нещата, с които помня вечерите със семейството си в Кара, беше матето. Тази леко горчива латиноамериканска напитка е намерила нов дом в Сирия и там научих за първи път за нея. Наследниците на избягалите от Османската империя в началото на XX век сирийци, донесли от домовете си в Бразилия и Аржентина нови вкусове и традиции щом се върнали към Сирия. Така например, в района около Кара, в съседното селище Дейр Атия, имаше невероятен аржентински ресторант, а матето беше станало толкова традиционно, че никой не се сещал вече откъде е дошла. Питал съм много пъти и никой не успяваше да ми обясни – тази напитка просто беше част от живота им. Вечерите минаваха в разговори, в които се обсъждаха новините от деня.

Въпреки че хората не бяха богати, поне повечето, рядко се говореше за проблеми или че липсват пари. Ситуацията беше такава, че много момчета работеха от малки или с бащите си, или някъде из града и близките селища, за да може семейството да се издържа. Мнозина не успяваха да ходят едновременно с това и на училище, което с годините се превърна в голям проблем за Сирия като цяло. Онези, които искаха да напреднат в живота си, да учат, обикновено заминаваха към Залива, където имаше перспективи. Другият начин да оцелееш ако си млад, беше армията, но там изискванията да попаднеш на добро място, се определяха от други фактори като произход и принадлежност.

Някои неща не ги виждах като по-малък, защото това бяха чужди и далечни за мен теми. Затова и когато видях Ахмад да работи в месарница, въпреки младата си възраст, се бях учудил. Смятах първо, че просто помага на баща си, но това впечатление се промени бързо, когато започнах да разбирам някои неща за живота в Сирия в края на 1990-те и началото на 2000-те. При все това, Ахмад беше много весело, изпълнено с живот момче, което често разсмиваше всички с шегите си, щом се събираха вечерно време в стаите за гости. Досега не се сещам за момент, когато Ахмад е бил намусен, намръщен или да е показвал недоволство.

Да си месар в Кара е добре. Сигурна работа, тъй като винаги имаше поръчки, а не всеки ставаше за това. Но Ахмад го биваше. Гледах как обезкостява, обработва месото, как почиства и обръща внимание на клиентите. Така беше научен да работи. На 15 години можеше да приема поръчки и да обработва месото без помощта на по-възрастните майстори. Имаше желание да работи в месарницата, знаех и, че иска да я разшири с баща си.

За обикновените семейства мечтите изглеждаха по-различно – те бяха именно мечти, неща, които по-скоро не се сбъдват и затова не трябва да си губиш времето с празни мисли. За младите, които тепърва усещаха свободата на интернет, светът имаше и други цветове освен черното и бялото. Сирия късно навлезе в онлайн епохата, но младежите бяха гладни за промяна в живота им. Искаха да обиколят света, да видят нещо ново. Често разговорите минаваха в разкази за Европа, за футбол и “Шампионска лига”, за различния свят, който седеше някъде там далеч и недостижим. Да пътуваш означаваше да имаш достатъчно пари, за да можеш да го направиш, но за момчетата от малките градове, “светът” изглеждаше като нещо ефимерно, нещо недостижимо.

През 2010 година, когато за последно посетихме цялото семейство Сирия, разговорите вече бяха променени. От ежедневни ставаха все по-политически. Никой, разбира се, не обсъждаше директно недоволството си. Тогава и на никой не му минаваше мисълта, че може да има война, че ще загинат 300 000 души, че Кара ще е полуразрушен град, а манастирът ще се превърне във военен пост. Мнозина просто казваха, че нещата “не са добре”, парите са малко и “трябва нещо да се случи”. До края на 2011, дори след началото на протестите, малцина смятаха, че правителството трябва да бъде свалено.

Никой не си представяше мащаба на хаоса и кръвопролитията, които предстояха.  През 2011 година за първи път излязоха на светло думи като “муарада” (опозиция) и “низам” (режим). Онези, които най-много желаеха промяна бяха момчетата, младежите, недоволни от ниски заплати, липса на перспективи и фактът, че ако не си с късмет, можеш никога да не постигнеш нещо. Вероятно на някои в Европа би им звучало наивно, но картинката беше такава. Ако по-късно политиците започнаха да използват този младежки плам за своите цели в разгара на гражданската война, то това се случи заради хаоса. Убийствата се умножаваха, обстрелите станаха по-силни, демонстрациите бяха нападани. Не след дълго войната започна и приятели ставаха врагове, а често семейства се разделяха по политически пристрастия. Няма да забравя онзи кадър от началото на войната, който показваше баща, погребващ двамата си сина – единият с правителственото знаме, а другият с революционното. Това остава завинаги като символ колко ужасен може да е вътрешният, гражданският конфликт. Онова, което бомбите и спиралата на насилието не успяха да свършат, апатията и огорчението го довършиха – обществото вече никога няма да е същото. За Сирия често се говори в статистически данни, брой на бежанци, кой е прав и кой крив, кой е виновен и кой не е. Но Сирия е нещо повече от това. Хиляди лични истории няма да бъдат разказани, след време ще се забравят и жертвите. Онова, което за някои е статистика, за други е лична трагедия.

През 2010 година видях за последно братовчед си Ахмад. Усмихнат, весел. Отново споделяше плановете си как ще разшири месарницата, с кого говорел, кой какво разказал в града, как следващата година посевите ще са добри. Пиехме чай с по-възрастните насред черешовите градини – може би един от най-хубавите ми спомени.

Ахмад загина през март месец 2014. Тази година трябваше да навърши 20 години.

Разбрах новината от сестра ми, която ми каза, че е бил убит при престрелка в близост до района на Кара. Тогава се намирах в Тайланд, където отразявах проблемите на бежанците, бягащи от друга гражданска война – тази в Бирма, неспираща от 1948 насам. Не успях да реагирам. Не знаех дали съм разбрал правилно, дали съм прочел нещо друго, за някой друг човек. В местните сайтове беше съобщено, че “мъченикът Ахмад Трад от Кара беше убит от армията на сирийския режим, да почива в мир.” Баща ми се обадил в Сирия да разбере какво е станало. Ахмад тръгнал със свои приятели, също между 16 и 18 години, да се сражават срещу армията, да пазели домовете си. Оставили семействата си в бежанските лагери в Ливан и се включили в местните отряди на Свободната сирийска армия. Сблъсъците продължили кратко, всички момчета загинали. Няколко номера в статистиката.

Семейството му описва Ахмад като мъченик, така и го описали на баща ми по телефона. Под гръмките думи колко била горда с него майка му, че е загинал за справедливост, се показваха сълзи и лица, застинали в тъга. Разговорите бяха кратки, тягостни. Никога не успях да го възприема като мъченик. Той беше едно от многото момчета, които днес носеха пред имената си символичната дума “мъченик” на некролозите си, загубили живота си преди да го изживеят – във война, разделила семейства, разрушила домове и прогонила милиони. За мен Ахмад оставаше усмихнатото, шеговито момче, които ни посрещаше щом колата ни се покажеше на улицата ни в Кара.

А Кара? Градът си седи там, където е седял и по времето на Абу ал Фида през 1321 година. Сградите му, макар и подложени на обстрел, не са сринати изцяло. Но са празни. Само за един ден през 2014 година 17 000 души напуснаха домовете си, за да се настанят в лагерите в Ливан, където посрещат поредна зима в палатки. Градините, които хората от Кара толкова обичат, са премазани от багери, за да не пречат на военните офанзиви. Полетата са пусти.

* Из “Незначителен живот”, Махмуд ал-Римауи