“Стабилността” на арабската полицейска държава и носталгията по нея

Print Friendly
(c) FRANCOIS LENOIR
(c) FRANCOIS LENOIR

През последните няколко години, носталгията по арабските диктатури става все по-видима и в арабския, и в европейския политически дискурс. Не е трудно да се разбере защо. Оптимизмът, генериран от Арабската пролет е заменен с тъмен песимизъм. Ужасяващите граждански войни в Сирия и ирак, имплозията на либийската държава, постоянно влошаващата се ситуацията в опустошения от войната Йемен и  спиралата от терористично насилие и екстремни репресии от правителството в Египет, създадоха образа за пожар, поглъщащ целия район. В допълнение, бежанската криза и терористичните атаки в Париж и Брюксел уплашиха европейските политически лидери в обсъждането на антиимиграционни и антитерористични мерки, които биха били нещо нечувано само до преди няколко години.

Демокрацията е “опасна”

Все по-чест рефрен сред политици и анализатори днес е, че арабската демокрация ще трябва да почака. Твърди се, че силни лидери трябва да върнат стабилността, която арабските диктатори така умело предоставяха в миналото. Водовъртежът на регионалната нестабилност и хаос е резултат на войната в Ирак, агресивно водената политика от САЩ за смяна на режима и наивната подкрепа за хаотични и ислямистки народни бунтове срещу светските диктатори, които бяха – въпреки своите недостатъци – прозападни “силни съюзници” и “сила за стабилност и добруване в региона”. Примерите са в изобилие. Малко след военния преврат в Египет, Financial Times отбеляза, че:

…призивите за възстановяването на демокрацията в Египет вече са едновременни нереалистични и в краткосрочен план, опасни. […] За момента възстановяването на стабилността трябва да бъде с по-висок приоритет от връщането към урните. Политическите репресии и отричането на свободата са ужасна гледка. Но гражданската война е още по-лоша.

Две години по-късно, през септември 2015 година, известен американски журналист размишлява “как бежанската криза ни научи за стойността на Хосни Мубарак и Кадафи”.

Рехабилитация на “бясното куче”

Никой не повдига вежди вече, когато Доналд Тръмп реди слова за арабите и мюсюлманите, но необикновената му похвала за Кадафи дойде като изненада: “Ние можехме да сме много по-добре, ако Кадафи беше на власт точно сега”. По-стряскащото, обаче, е топлата прегръдка на други републикански кандидати за президент с покойния либийски диктатор. В края на краищата, републиканската икона, покойният президент на САЩ Роналд Рейгън, направи сериозни опити за убийството на диктатора, когото той наричаше “Бясното куче на Близкия изток”.

Носталгията към арабските автократи не е нещо ново. Копнежът по режима на Мубарак отдавна се вижда в Египет и особено това е видимо по време на втория процес срещу Мубарак през април 2013 година. Дори бруталната диктатура на Саддам Хюсеин предизвика някаква носталгия сред иракчаните, които страдат от липса на сигурност и държавни услуги. Въпреки че арабските коментатори предупреждават срещу “неуместната носталгия” към диктаторите в региона, това явление продължава, даващо сила на мантрата сред западните политици и анализатори за “стабилност, не демокрация”.

Стабилността, която не се случи и “добрите стари дни”

Сегашната носталгия по свалените от власт арабски диктатори издава известна степен на амнезия по отношение на “стабилността” на добрите стари дни. Много анализатори и политици изглежда са забравили за насилието в Близкия изток и Северна Африка, предизвикано от политиката в региона през последния половин век. Нека за момент да преразгледаме епохата преди Арабската пролет, обявена за “стабилна”. За улеснение ще определим стабилността по ниски нива на насилие и въоръжени конфликти. Обикновено вторичните ефекти на войната, като разселване, недостатъчно развитие и международен тероризъм, са склонни да бъдат на по-ниски нива, когато стабилността е висока. Важно е да се каже, че стабилността не трябва да се отъждествява с “приемственост на лидерството”.

  • Либия, Алжир и Мароко

Нека започнем с Либия на Кадафи. Под неговото променливо управление, страната участва в поредица от войни със своите съседи, като се започне с краткия граничен конфликт с Египет през 1977, серията от либийски интервенции в Чад между 1978 и 1987 година, както и няколко други военни авантюри. В средата на 1990-те режимът на Кадафи се изправи срещу ислямистки бунтовници в Източна Либия, използвайки брутални тактики. През юни 1996 година, силите за сигурност на Кадафи избиват 1200 затворници в затвора Абу Салим. Смята се, че режимът на Кадафи спонсорира свалянето на самолети на две западни авиокомпании – единият от случаите, в Локърби, все още остава най-голямата терористична атака на европейска земя след Втората световна война. Кадафи спонсорира широк кръг от бунтовнически групи и европейски терористични организации. През октомври 1986 година Либия изпраща 10 крилати ракети и един тон пластичен експлозив Семтекс на ИРА. Семтекст е далеч по-мощен и ефективен от традиционните домашно направени бомби. През 1980-те години, Либия е домакин на големи терористични тренировъчни лагери, където хиляди бунтовници получават обучение, пари и оръжия. Режимът на Кадафи допринася за регионалната бежанска криза, когато внезапно решава да експулсира десетки хиляди палестински работници в кратки срокове през септември 1995 година в знак на протест срещу споразумението в Осло. В средата на 2000-те, когато Кадафи все още е твърдо на власт, голям брой либийци пътуват към Ирак, за да се включат към джихадистките бунтовници.

Друг показателен пример за “стабилността, която не се случи”, е съседен Алжир. Страната беше разтърсена от широко разпространено недоволство, предизвикано от падането на цените на петрола през 1988 година, принуждавайки военната хунта да приеме демократични реформи. През 1991 година, когато ислямистката партия Ислямски фронт за спасение (FIS) изглежда, че ще победи на парламентарните избори, генералите взимат властта, отприщвайки продължителна и кървава гражданска война, която от началото на 2000-те, до голяма степен повлиява за последвалата поредица от терористични атаки и отвличания на чужденци. По време на гражданската война, около 150 000 са убити, а серия от терористични атаки заливат Европа през 1990-те, като пряк резултат от бунтовете в Алжир. Алжирската военна хунта е обвинена в толериране и съучастие на кланета, извършени от джихадистки бунтовници от Въоръжена ислямска група (GIA), очевидно в опит да се предотврати всеки възможен политически компромис с опозиционната Ислямски фронт за спасение и да накаже избирателните райони, гласували за тях. Насилствени политически вълнения продължават да къкрят сред берберското малцинство в Кибилия.

Дори и Кралство Мароко, западния любимец и давано за пример за “прозападни политики и стабилност”, преживява вътрешно насилие и външни войни. Продължителната война с Полисарио, партизанско движение в териториите на Западна Сахара, завършва с посредничеството на ООН през 1991 година, но отношенията продължават да бъдат обтегнати, особено с Алжир, който продължава да подслонява Полисарио и голям брой бежанци от Западна Сахара. Конфликтът генерира бежанска вълна, която е сред най-продължителните в света. Ерата на бившия крал Хасан (до 1999) е наричана “Années de plomb” (Годините на оловото), в която репресиите срещу политическите опоненти са особено тежки. Монархията беше изправена срещу повторни мащабни вълни от вълнения и бунтове, особено в големите градове – Казабланка, Фес, Рабат – които изискват демократични реформи. По време на бунта в района Риф в северната част на Мароко през 1958-1959, репресиите са особено безмилостни.

Въпреки това, през последните години мароканската монархия предприе сериозни мерки за справяне с грешките от миналото – безпрецедентно развитие в района. Също така, кралската власт състави по-общо правителство, като покани ислямистката опозиция като част от кабинета. Под мотото “стабилност чрез реформи”, Мароко се стреми да осигури алтернатива на арабския държавен модел, доминиран от военните и полицията. Все още има много работа по отношение на човешките права и ограничаването на репресии срещу противници на кралската власт.

  • Египет и Сирия

Друг про-западен съюзник, Египет, беше изправен през многократни вълни на продължителни насилствени бунтове, особено от войнстващи ислямистки групи. Като най-многолюдна арабска страна и в продължение на много години клиент на САЩ, Египет отдавна причинява сериозни опасение сред западните сили за сигурност поради опасения за възможни последици от “ислямска революция” от ирански стил. Египет беше разтърсен от продължителен конфликт в края на 1980-те, чиято кулминация е клането в Луксор, в което са избити 58 чуждестранни туристи. Друга нова вълна от терористични атаки настъпи в Синай в средата на 2000-те.

Трябва да се отбележи, че сегашната и досега най-кървава криза в Египет, ескалира след като новият диктатор, генерал Абдел Фатах ел-Сиси, взе властта с военен преврат в средата на 2013 година. Освен това, политическите вълнения и насилие в Египет, не са просто работа на джихадисти. През 1986 година десетки хиляди египетски наборници започват размирици като протест след слухове, че техният период за задължителна служба ще бъде удължен. 107 души са убити. През 1990-те има редица случаи на размирици след смъртни случаи в арести, причинени от полицейско насилие и изтезания.

На никой не е нужно да се припомня за днешната нестабилност в Сирия, където един арабски диктатор все още управлява след 5 години на гражданска война. Дълго преди Арабската пролет, страната е свидетел на продължителни периоди на тежки репресии и бунтове. В средата на 1960-те и между 1976 и 1982 година, страната е изправена пред сериозни политически сътресения. От 1976 насам, конфликтът вътре в страната постепенно ескалира в бунт, който е смазан брутално. През февруари 1982 година около 30 000 души са избити в град Хама, предимно от правителствените сили. Сирия се намесва и в съседен Ливан, допринасяйки за есалацията на ливанската гражданска война между 1975 и 1990 година. Сирия започва военната си намеса през 1976 година и политиката й се характеризира с постоянно балансиране на съюзи с цел постигане на сирийска хегемония в Ливан. Това включва политически убийства на опоненти. Силна експлозия с кола-бомба убива бившия ливански премиер Рафик Харири през 2005 година, зад който атентат се смята, че седят сирийските служби. Страната също така спонсорира редица бунтовнически групи, действащи срещу други държави, като Кюрдската работническа партия (ПКК), палестинската Хамас и редица други палестински организации, противопоставящи се на ООП. В средата и края на 2000-те, имаше редица терористични нападения във вътрешността на Сирия, някои от които не получават никаква гласност. По време на американската инвазия в Ирак, Сирия спонсорира прехвърлянето на чуждестранни бойци, които пътуват до Ирак, за да се включат в джихадистки организации.

  • Ирак, Йемен и Судан

Едва ли има друга арабска държава, която е преживяла по-насилствени времена, отколкото Ирак при управлението на Саддам Хюсеин. Малко след като взима властта, иракският диктатор започва брутална 8-годишна война с Иран, в която химическите оръжия са използвани постоянно и по времето на която, 700 000 или повече души умират. Неговата геноцидна война срещу кюрдските бунтовници и цивилни (кампанията Анфал) в края на 1980-те е виновна за убийството на над 180 000 души. Инвазията на Саддам Хюсеин през август 1990 в Кувейт, смазването на шиитското въстание в южните райони на Ирак и кюрдският бунт в северната част, причинява смъртта на десетки хиляди. Подобно на някои други арабски режими, иракският режим на партията Баас също води политика на подслоняване на терористични организации и бунтовнически групи (като например анти-иранската Муджахедин е-Халк) като инструмент за дестабилизиране на вражески държави.

Нестабилността в Йемен днес е безспорно лоша, но страната е може би един от най-лошите пример по отношение на ендемични граждански вълнения и отсъствие на правителствено присъствие извън столицата. Страната преживя поредица от граждански войни след обявяването на независимостта, след което държавата е разделена на две отделни страни до 1990 година. Йеменският дългогодишен диктатор Али Абдулла Салех, идва на власт през 1978 година и описва политиката на управление на Йемен “като да танцуваш върху главите на змии”, в която се играе от един противник срещу друг. Друга гражданска война избухва в средата на 1994 година, причинявайки хиляди жертви. Продължителният бунт на хутите, движение от шиитската секта на заидите, потискана от властите в Йемен, започва през 2004 година и продължава до днес.

И накрая, нека не забравяме Судан, страната с може би най-смъртоносните и дълготрайни граждански войни в Близкия изток. Първата суданска гражданска война (1955 – 1972) започва веднага след независимостта е последвана от нов конфликт, започнал през 1983 и продължава до разделянето на Судан през 2005 година. Конфликтът, един от най-продължителните в съвременната история, причинява над 1 милион жертви. Настоящият президент на Судан, Омар ал Башир, взима властта с военен преврат през 1989 година и налага еднопартийна диктатура. В началото и средата на 1990-те, суданският режим става известен с домакинството си на различни терористични групи, включително Осама бин Ладер и Ал Кайда. В отговор на бунта в Дарфур през 2003 година, правителството на Судан използва милициите Джанджауийд, които извършват редица репресии. Бруталността на тази война води до три обвинения срещу суданския президент за извършване на геноцид и военни престъпления.

Опасна заблуда

Списъкът на въоръжените конфликти, насилие, бунтове и размирици преди 2011, избухнали следствие на лошо управление, автократизъм и репресии, може да бъде много по-дълъг. Могат да бъдат включени кюрдските въстания в Сирия, Турция, Ирак и Иран от 1970-те насам, няколко шиитски бунтове в Саудитска Арабия, серия от туарегски бунтове в Сахел и балуджите в Иран.

Идеята, че арабските диктатори могат да помогнат за сигурността в дългосрочен план заради “провала” на Арабската пролет, е опасна заблуда. Държавите, управлявани от диктатори са по дефиниция нестабилни. Те са непредсказуеми актьори, без надзор от държавни институции, чиито прищевки, параноя и лудост причиняват вреди на милиони. За да подсигурят властта си, авторитарните лидери в Близкия изток винаги ухажват чужди донори и внимателно балансират между ролята на “пожарникар и подпалвач”, за да покажат колко незаменими партньори са за външния свят. Подобно на мафиотските босове, тяхната политика е да се създава търсене на техните услуги за защита.

Предположението, че правилата на играта са се променили по някакъв начин след Арабската пролет и възхода на “Ислямска държава”, и че арабските автократи сега са се превърнали изведнъж в най-добрия избор, е пренебрегване на уроците от историята.

Brynjar Lia/BBC/Jadaliyya/CSMonitor/Intidar