Ирак и Сирия, 2030 година (Джамал Хашегджи)

By Tjeerd Royaards
By Tjeerd Royaards

Превод на статия, публикувана в арабското издание Al Hayat на 25 юни 2016. Авторът, Джамал Хашегджи е сред най-известните в момента арабски журналисти и колумнисти. Хашегджи е отговорен редактор на телевизионния канал Al Arab. Авторът е известен със реформистките си и либерални статии в изданието Al Watan, подкрепящи промяна на статуквото в Саудитска Арабия.

Какво ще бъде положението на Ирак и Сирия през 2030? Лошо – няма нищо на хоризонта, което да предизвиква ентусиазъм, защото ние- арабите –  умеем да скачаме във войни и хаос, но не умеем  да излизаме от тях!

Лошото положение на Ирак не започна с падането на Мосул в ръцете на “Ислямска държава” (ИД) преди две години. Ситуацията там е зле още от 2003 година, от времето на американската операция. Макар да има вложени огромни ресурси от труд, финанси, петрол, Ирак влизаше от криза в криза.

Кризата в Сирия влезе в шестата си година, а няма надежда за скорошното й решаване. Да си припомним гражданската война в Ливан, която продължи 15 години. Кой си спомня кога Сомалия се разпадна? Това беше преди 25 години. Затова не е сериозно да бъдем оптимисти и да се надяваме да има по-скорошен безопасен изход от хаоса без наличието на сериозен план за намеса и спирането на разрухата.

2030 – годината, която Саудитска Арабия, Египет, Катар и Абу Даби са избрали за постигане на подем, който ще пренесе тези държави в света на бъдещето, е много близка дата. Това ще ги накара да бъдат повече заети във връщането на стабилността в Ирак и Сирия ако успеят да се разберат за общ план за действие. Ирак и Сирия представляват голяма част от Арабския изток и не могат да бъдат пренебрегвани – както и съседите им не могат да живеят в мир без тях.

Войната може да свърши за няколко дни, а след това да започне възстановяването, което ще даде резултати чак след десетилетие. Това се случи в Босна през 1994 година, която се стабилизира и привлече чужди инвестиции и от Залива. За да се случи това, беше нужна добра воля, с каквато международната общност днес не разполага. По-конкретно, главният играч (САЩ), които макар да присъстват физически в Близкия изток днес, фактически ги няма – в това число в Ирак и в Сирия.

Много грешно е да се залага на коренна промяна на американската политика при встъпване на нов президент в длъжност. Няма никаква гаранция, че такава промяна ще настъпи, както показва и предишният ни опит. Иракските държавни сили и нейните милиции ще победят  във Фалуджа и може би ще възвърнат и Мосул, където те ще получат неповторима подкрепа, както от американците, така и от Иран (колко и да е странно!).

Америка и международната общност си затварят очите за издевателствата на тези милиции срещу цивилните. Това няма да върне стабилността, която създаде Саддам (единна държава под управлението на безмилостна Държавна сигурност), но ще бъде нов цикъл на хаоса и ще се роди друга организация и бунт, но под друго название (не ИД), който може да бъде по-възвишен или по-грозен, но ще е бунт, който ще изрони още от останалото от иракската държава.

Така ще се създаде още един грозен конфликт, подобен на другите, които са отражение и последствие на арабския държавен провал. И когато конфликтът стане неконтролируем, тогава ще видим как американският президент оттегля войската си и ще съобщи неофициално от някой американски вестник (омръзна ми от Близкия изток – тези араби и мюсюлмани обичат войните) и ще замине надалеч с детска невинност.

Защо това се случва в нашия свят? Защо да не можем да станем като Европа, която успя бързо да се възстанови след  Втората световна война, или като Корея – дори като Виетнам?

Това не става както заради външната намеса, така и заради отсъствието на общо съгласие за общ проект, който да направлява в посока на напредък. В региона имаме два различни лагера, като и двата се намесват в конфликти в Арабския изток, а също така и в двата лагера дори участващите съюзници нямат обща визия помежду си.

Руснаците и иранците са съгласни да действат срещу сирийската революция, но всеки един от тях има различно виждане за бъдещето и собствени причини да се намеси в конфликта. Руснаците искат да повторят опита си от Чечня и да създадат  един диктаторски режим под тяхната опека, а така да подсигурят своето влияние в Близкия изток. Но иранците имат митологичен религиозен проект, който не е по вкуса на светска Русия. Двете визии непременно ще се сблъскат.

В другия лагер имаме саудитските интереси, турците, катарците, американците и французите. Те са съгласни помежду си единствено, че режимът на Асад (който загуби законността си)  трябва да падне.

Това твърдение се повтаря от 5 години.

Но за всичко друго имат различия. Например: кои революционери да получат тяхната подкрепа и срещу кого първо да се води война – ИД или режимът;  видът на оръжията, които могат да се дават на опозицията; програмата за започване на преговорите. Това породи много съмнения в техните цели и специално на американските. Тези различия бяха покрити с думи и изявления.

През изминалите 2 години, Саудитска Арабия, Катар и Турция, успяха да синхронизират действията си и имаше резултати на място (северният фронт в Сирия през изминалата година), но все още са без обща визия за бъдещето. Русия успя да сложи край на напредъка на фронтовата линия като се намеси пряко в боевете.

Тези различия предсказват, че конфликтът ще се удължи, тъй като нито една страна няма да може да победи.

Миналата седмица пак имаше раздвижване на северния фронт около Алепо с подкрепата на тройката. Хизбулла и бойци на иранските милиции понесоха големи загуби. Но няма гаранции, че това е краят и че това няма да бъде поредният цикъл в този конфликт.

Няма да е странно ако Иран се намеси пряко с по-голяма сила и изпрати хиляди бойци в Сирия, подтикнат от успехите си в Ирак и от добрите си отношения с американците, които във Фалуджа са негови съюзници. Ако това се случи саудитците няма да се предадат, защото стратегическата им цел е да не позволят на Иран да победи в Сирия, и ще се противопоставят на иранските ходове.

И като резултат, тези цикли на насилие, чиято цена плаща сирийският народ заедно с целия регион, ще се повторят. Например последната атака срещу граничен пост на йорданските сили на границата с Сирия миналата седмица, резултатът от който беше убийството на шестима войници от йорданската армия.

Цикълът на насилието ще се повтори в Мосул. Нито Анкара, нито иракските кюрдите искат този град да премине в ръцете на Багдад и Техеран.

Също в Манбидж и Ар Ракка , които Турция разглежда като слаби места в своята национална сигурност. Турция е против разширението на враждебна кюрдска партия ПКК в този регион. Тя не можа да промени становището на САЩ по този въпрос и загуби по-ранните възможности да се намеси в Сирия пряко. Сега без американското съгласие няма да може да влезе.

Турция добре знае, че военна победа и превземането на градове няма да донесат стабилност без регионално и международно съгласие. Но може да попречи на другата страна да спечели, като се възползва от недоволството на местното население.

На хоризонта се очаква промяна в американското поведение – специално след декларацията на 51 американски дипломати, които протестират срещу политиката на Обама в Сирия. Този протест нямаше да бъде важен ако беше останал в кулоарите на външното министерство, но той почна да дава ефект във Вашингтон с подкрепата на саудитското становище, макар да няма синхрон между тях, но имат абсолютно еднаква цел. В декларацията се настоява да се продължат преговорите, както и да има американски военен натиск срещу Асад, какъвто Обама не оказа и отстъпи назад няколко пъти, макар да имаше шансове.

Джон Кери се срещна с тези дипломати, като преди това беше на среща с наследника на краля на Саудитска Арабия –  Мохаммад бин Салман. Сега, макар постепенно американските изявления да стават с по-остър тон и да критикуват руската роля в Сирия, те спряха до там.

Ще е много наивно ако регионалните сили оставят своите независими цели и чакат Вашингтон да промени своята гледна точка в последните 5 минути от управлението на Обама.

Накратко, ако Рияд, Анкара и Доха не развият общата си работа в цялостен регионален проект, независим от Вашингтон, то хаосът и разрухата ще продължават и след 2030. Тогава няма да имаме никакви опции, освен да се молим за безопасността, когато искрите на конфликта достигат до нас от Полумесеца (Сирия и Ирак), който би трябвало да е плодороден и пълен с живот.

Превод на статия, публикувана в арабското издание Al Hayat на 25 юни 2016. Авторът, Джамал Хашегджи е сред най-известните в момента арабски журналисти и колумнисти. Хашегджи е отговорен редактор на телевизионния канал Al Arab. Авторът е известен със реформистките си и либерални статии в изданието Al Watan, подкрепящи промяна на статуквото в Саудитска Арабия.