Двете страни на една и съща монета: Саудитска Арабия и Иран в битка за влияние, пари и територии

Print Friendly

saudi-arabia-iran-sunni-shia-middle-eastКонфликтите в Сирия и Йемен са само част от поредицата войни, които разбиват последователно Близкия изток от няколко десетилетия насам. Но един епизод от историята на този хаос, предлага особен поглед към събитията в тази част на света. Недоверие, прераснало в отправяне на заплахи, подмолни действия и подкрепа на въоръжени групи, които да дестабилизират противника.

Саудитска Арабия и Иран водят борба за надмощие, която в голяма степен се простира върху територията на целия Близък изток и дори извън него – в Северна Африка и Югоизточна Азия. Предпочитайки да не влизат в директен конфликт, те използват всякакви други способи, засилващи най-тежките проблеми на региона – диктаторски режими, въоръжени сблъсъци и религиозен екстремизъм.

Историята на тяхната скрита война може да послужи за част от обяснението за разбиването на големи части от обществата в Близкия изток, особено що се отнася до вековния и изкуствено засилван конфликт между двете основни крила сред мюсюлманите – сунити и шиити.

Този сблъсък направи възможно да се представи пред света религиозното напрежение в Близкия изток като нещо нормално, нещо изконно и дори нормално. Войната, водена заради икономически интереси и политическо влияние, и заради това избягвана десетилетия наред, доведе до опростеното обяснение, че „всичко е заради религиозното напрежение“, че „сунитите мразят шиитите“ и „в основата на трагедията в Близкия изток седи религията“. Всяко от тези твърдения фактологически не е вярно, но заради съперничеството между две от големите местни сили, обясненията придобиват все по-опростен вид, за да се избегне споменаването на конкретните причини за това противопоставяне.

Да, религията играе роля, но както историята показва, става дума за политика и икономика.

Войните в Африка могат да бъдат съпоставени с тези в Близкия изток, ако вземе предвид конфликтите, продължили близо 20 години (като в Централноафриканската република) и погубили над 5 милиона души. Но в Близкия изток вероятно тепърва започва.

През 30-те години на XX век, младата все още Саудитска Арабия изгражда своята легитимност на основата на религията. Уахабитските проповедници, чието движение се появява през 18 век по земите на днешната саудитска държава, получават възможност за повече видимост и възможност, когато династията Ал Сауд им предлага да им осигури подкрепа срещу религиозната легитимация пред населението. Този съюз е нужен за управляващите, които току-що са успели да постигнат обединение на враждуващите кланове в Хиджаз и Наджд. Този съюз, както ще се види от историята десетилетия по-късно, седи в основата на противоречивата политика на Саудитска Арабия, установяването на радикални закони за контрол на населението и в крайна изпадане в зависимост на самото кралско семейство от духовенството.

Местните управляващи винаги са печелили от търговията през Арабския полуостров. Промотирането им като защитни на свещените градове Мека и Медина им е осигурявало нужното уважение, което да улеснява упражняването на политическа власт и икономическо влияние, което пък осигурявало на династията Ал Сауд оставането им на трона.

Революцията в Иран през 1979 заплашва тази легитимност. Иранците свалят авторитарното си правителство, водени от желанието за повече свободи и по-добре осигурен живот. На власт идват ислямистки, които твърдят, че представляват „революцията за целия ислямски свят“.

Водените от живелия в изгнание в Париж аятолах Хомейни революционери насърчават всички мюсюлмани, както и саудитците, да свалят водачите си. Това, че Иран е предимно шиитски от 1500 година насам, прави възможно покълването на тези идеи предимно сред шиитската маса, която вижда в Техеран защитник на интересите си.

Някои от саудитските шиити, които са около 10% от общото население, започват протести в солидарност с ислямската революция и дори установяват офиси в Техеран. Това предизвиква страхове в саудитското кралско семейство, че може да започне вътрешен бунт и сепаратизъм.

Това е момент, в който и двете страни – Саудитска Арабия и Иран – ще започнат да използват религията като инструмент за предизвикване на трусове с цел взаимно предотвратяване на влияние.

Саудитските интереси виждат възможност на следващата година. През 1980 година иракският лидер Саддам Хюсеин навлиза в Иран, надявайки се завземе богатите на петрол гранични зони. Тогава Рияд подкрепя Багдад, защото се надяват така устремът на революционерите в Техеран да бъде спрян.

Войната между Ирак и Иран продължава повече от 8 години. Конфликт, в който широко се използват химически оръжия, издълбават се окопи, минират се цели райони, а военните действия водят до смъртта на близо един милион души. Това е и първата „прокси война“ между Иран и Саудитска Арабия, наблюдавани зорко от САЩ и Русия, които винаги са имали апетит към петролните и газови залежи, стоящи между двете страни.

Заради войната, устремът на ислямистите в Иран наистина е спрян и те не могат да продължат за момент с изнасянето на революционен плам навън. Но конфликтът дава нова цел на Техеран – премахването на подкрепения от САЩ и воден от Саудитска Арабия регионален ред, който Иран вижда като основна заплаха. Това чувство за несигурност и параноя сред иранските политици по-късно ще доведе до явна намеса на иранските сили извън границите на страната.

Нужната пауза за прегрупиране и на двете регионални сили дават 90-те години на XX век, но те също и позволяват създаването на бомби с часовников механизъм, които ще избухнат по-късно.

Саудитска Арабия опитва да блокира иранското влияние като затвърди разцеплението между сунитите и шиитите. Правителствените програми насърчават анти-шиитската реторика в училищата, университетите и медиите. Тези политики посяват страхове и създават насилие, а по-късно засилва реториката на групировки като Ал Кайда и Ислямска държава, възползващи се от ширещата се бедност в Близкия изток, както и от конфликтите в Ирак и Афганистан.

През 1990 година, идва нов епизод. Саддам Хюсеин нарежда войските му да навлязат в Кувейт, който е съюзник на Саудитска Арабия. САЩ се намесват и изтласкват иракчаните, установявайки военни бази в региона. Това допълнително накланя баланса срещу Иран, които разглеждат Щатите като заплаха.

Унизителното поражение на Ирак предизвиква надигането на групи, потискани от режима на Баас – шиитите и кюрдите. Като отговор, Саддам започва репресии, но и нещо друго – създава правителствени програми за ре-ислямизация, които засилват религиозното съперничество. Тези действия са особено подкрепени в редиците на иракската армия, която помни провалът в Иран, а по-късно и в Кувейт. Войниците намират подкрепа в религията, а правителството прави всичко възможно посланията да достигнат дори и сред висшите чинове. В резултат се създава религиозна вълна в Ирак, чиито продукт са някои от най-видните лидери на Ал Кайда в Ирак, а по-късно и на Ислямска държава. Известният „халиф“ Абу Бакр ал Багдади е именно офицер от иракските сили, който засилва религиозното си чувство по времето на управлението на Саддам.

Засилването на сунитския фундаментализъм, подкрепен с държавни средства от Багдад и Рияд, увеличава и страховете на Иран, който започва създаването на паравоенни организации сред шиитското население. По-късно тези бригади стават водеща сила в гражданската война след 2003, установявайки атмосфера на страх и недоверие чрез масови убийства и отвличания, а днес са основна част от офанзивата срещу държания от Ислямска държава град Мосул.

Въпреки че тогава не се вижда, Ирак се превръща в буре с барут, което избухва няколко години по-късно при свалянето на правителството на Саддам Хюсеин.

През 2003 година САЩ създава коалиция срещу доскорошния си съюзник срещу Иран, Саддам Хюсеин. По това време Багдад е враждебен както към Саудитска Арабия, така и срещу Иран.

Техеран е убеден, че Вашингтон и Рияд ще установят иракско правителство в съответствие с техните интереси и се притеснява от следвоенния вакуум. Това, че шиитите са най-голямата група в Ирак, позволява на Иран да действа свободно и да повлияе на политиката на Багдад.

Едно от първите неща, които предприема Иран е засилването на вече съществуващите от няколко години паравоенни организации. Те се включват в сраженията срещу коалиционните сили в Ирак с цел да подкопаят доверието в тях.

Но тяхната намеса предизвиква и граждански конфликт, в който основен участник междувременно е станал и Ал Кайда. Радикалите са получили неочакван свеж контингент от бивши членове на правителството на Саддам, както и военни, уволнени от временната администрация, установена от САЩ. Недоволството им засилва Ал Кайда, а племенните кланове, които са получавали свобода при Саддам, си затварят очите. Градове като Мосул и Рамади падат почти без съпротива в ръцете на Ал Кайда, а сирийското правителство, което за разлика от 1990 година, сега е враждебно на САЩ, подпомага изпращането на бойци в Ирак.

През 2004 година Ал Кайда успява да завземе големи части от Ирак и специално провинциите Ниневия и Анбар. Същото ще се случи десет години по-късно, когато Ислямска държава влиза в Мосул почти без съпротива на местните полицейски и военни сили. Грешките, направени след 2003, се отразяват цяло десетилетие. Междувременно, иракските шиитски милиции, които са се сражавали срещу американците – като Катаиб Хизбулла, Асаиб Ахл ал Хак, Бадр и Армията на Махди – са станали партньори на правителството в Багдад, въпреки многото доказателства за участието им в масови убийства, отвличания, изнасилвания и прогонване на местно население. През 2016 година именно тези групи стават и основен партньор в офанзивата срещу Мосул.

В периода след 2003 година, за Саудитска Арабия най-големият проблем е, че не намира истински съюзници в Ирак. Заради потъпкването на правата им у дома, иракските шиити са меко казано враждебни, а сунитските военни групи се обръщат малко по малко към джихадизма, който призовава за атаки по Саудитска Арабия. Засилването на религиозното напрежение има обратен ефект за Рияд.

В този момент, Ливан придобива отново статут на бойно поле за Иран и Саудитска Арабия. Малката арабска държава, разположена в съседство на Сирия по крайбрежието на Средиземно море, предлага нови възможности: крехка демокрация, сложно възстановяване след дълга гражданска война с политически сили, организирани най-вече по религиозен признак.

Иран и Саудитска Арабия се намесват директно в Ливан, установявайки нов етап в своята „прокси война“, която се води за сметка на отслабване на институциите.

Техеран поддържа Хизбулла – шиитска милиция, създадена в хаоса на гражданската война в Ливан през 80-те години на XX век и сянката на израелското нахлуване в страната. Рияд, от своя страна, праща пари на политическите си съюзници като сунитския премиер на Ливан, Рафик Харири.

В резултат, ливанската политика е белязана от различия и кризи, които се отразяват до днес. Политическите партии изпадат в зависимост от парите отвън и се противопоставят една на друга по призмата „про-Иран“ или „про-Саудитска Арабия“. Ливан дори няма силна собствена армия – военните са подкрепени от Саудитска Арабия, но Хизбулла е единствената реална военизирана структура в страната.

Насилието избухва скоро. През 2005 година Рафик Харири е убит при атентат. Малко по-рано той е призовал сирийската армия, подкрепена от Иран, да се изтегли от Ливан. Убийството предизвиква масови протести, които в крайна сметка довеждат до изтеглянето на Сирия. През 2008 година идва нова политическа криза, при която Хизбулла успява да завземе големи части от столицата Бейрут.

Истинският взрив идва няколко години по-късно.

Когато започват бунтовете срещу авторитарните правителства из Близкия изток, много от тях саудитски съюзници, Рияд се притеснява, че Иран може да заеме позиции в настъпилия хаос. Саудитските лидери обещават милиарди на Йордания, Йемен, Египет и други, призовавайки за смазване на общественото недоволство.

След като протестите достигат и Бахрейн – един от най-близките саудитски съюзници, чиито емир управлява мнозинство от шиити – Саудитска Арабия изпраща военни сили.

В Египет, саудитската държава подкрепя военния преврат на Абдел Фатах ал Сиси срещу представителя на Мюсюлмански братя, Мохаммад Мурси, който е избран преди това с избори. В Либия, която се тресе от гражданска война, саудитите застават зад някогашния приятел и по-късен враг на Муамар Кадафи, генерал Халифа Хафтар. Неговите сили се сражават от Бенгази както срещу противниковото правителство в Триполи, така и срещу джихадистите в Сирт и Дерна.

В Сирия се показва същия модел. Като съюзник на Иран, Башар ал Асад използва противопоставянето между двете регионални сили. Техеран изпраща хиляди войници и съветници в Дамаск, подкрепя паравоенни организации и предоставя доброволци от Афганистан. От своя страна, Саудитска Арабия подкрепя бунтовнически групи, които се сражават срещу сирийското правителство. Така и Техеран, и Рияд, се възползват от сирийския конфликт, който предлага нова възможност за засилване на влиянието на едната или друга страна.

И междувременно, докато САЩ опитват да успокоят сунитските държави в Персийския залив, заради ядрената сделка с Иран, в Йемен противоречията след падането на Али Абдулла Салех, избиват в граждански конфликт.

Рияд разглежда Йемен като своя „заден двор“ и всяка намеса на Иран ще срещне силна съпротива. А Техеран не остава встрани – ирански доставки на оръжия достигат до йеменския бряг в подкрепа на бунтовническите сили на хутите, които са близки като виждания до Хизбулла в Ливан. Саудитска Арабия създава военна коалиция в подкрепа на правителството на президента Абд Раббу Мансур Хади, което губи дори столицата Сана.

Прокси войната продължава и днес. Обществата в Близкия изток се реорганизират по религиозни линии, за разлика от националистическата символика десет години по-рано. Кризата между Саудитска Арабия и Иран до такава степен се отразява на Близкия изток с използването на „трети играчи“, че някои промени може би нямат връщане назад.

Иран де факто контролира политиката в Ирак към момента. Същият модел се вижда в Йемен, в Сирия, Ливан…А още не сме видели саудитския отговор. Наистина не всичко може да се обясни с регионалната съперничество. Има специфики във всяка една страна в Близкия изток, за които вина носят местните политически елити. Влиянието на „Великите сили“, като Русия и САЩ, наистина го има в миналото. Днес, обаче, регионалните играчи имат много по-засилващо се влияние и самостоятелност.

Въпреки всички факти, регионалният сблъсък и новата роля на държави като Иран и Саудитска Арабия, е силно подценяван от външните наблюдатели, а това създава пропуски в процеса на взимане на решения и заемане на позиции.

Текстът е публикуван първоначално в Actualno.com