Фрагментацията на Сирия е вече факт

Карта, показваща “зоните за деескалация”, които може да затвърдят фрагментацията на Сирия.

Шест години след началото на войната в Сирия, най-важната задача за Русия и Иран – оцеляването на режима на Башар Асад – е постигната. На фона на това, обаче, липсва идея как страната ще бъде обединена. Нещо повече: стратегията на режима за конфликта се влияе от фактори, които през 2011 – 2012 не съществуваха. В момента важни фактори са руските и иранските сили и интереси, както и съзвездието от малки и големи проправителствени милиции, които контролират части от територията на страната.

Нещата се промениха от миналата година, когато всичко изглеждаше загубено за бунтовническите сили с падането на град Алепо. Те бяха изтласкани от най-големите градски центрове, което доведе до заключението, че с опозиционните части е напълно свършено. Шест месеца по-късно, тези бунтовнически сили са все още на терен и имат сериозно присъствие в провинция Идлиб, райони от Латакия, Хама, Алепо и Южна Сирия.

През изминалата седмица бунтовниците от Южния фронт и части в Югоизточна Сирия получиха за първи път явна подкрепа от водената от САЩ коалиция, когато самолети поразиха конвой на проправителствени сили. Макар американските и британски специални части да присъстват не от вчера в южните райони на страната, това беше първият път, когато те подкрепиха арабските си съюзници в сирийската гражданска война. Досега това беше запазена привилегия единствено за кюрдските сили в Северна Сирия.

На изток, войната срещу Ислямска държава се води от подкрепения от САЩ алианс на кюрди и араби Сирийски демократични сили, където основна роля имат свързаните с ПКК бойци на YPG. Тези части сега се намират в предградията на Ар Ракка – градът, смятан за „столица“ на Ислямска държава и единственият провинциален център, напълно контролиран от отстъпващите джихадистки сили в Източна Сирия.

На фона на всички тези фактори, може ли сирийският режим да обедини държавата, както обещава Башар Асад вече три години или фрагментацията на Сирия се превръща в необратим процес? Ако разговаряте с лица, участващи в администрацията на Сирия и военни, ще забележите съществуващата пропаст между желанията на режима и стъпките, които ще трябва да се направят.

За нуждите на целите си, сирийското правителство създаде Министерство на помирението, което се ръководи в момента от Али Хайдар –повече бизнесмен, отколкото политик, централна фигура в плана за връщане на територията на Сирия под управлението на сирийската армия и институциите на сирийското правителство. „Помирението“ е процес, при който проправителствените сили предлагат „сигурни зони“ за бунтовниците и техните поддръжници в Северна Сирия (Идлиб или Джараблус, например) в замяна на вдигане на продължилите вече четири години обсади от сирийския режим върху бунтовни квартали, селища и градове. Последното подобно споразумение за „помирение“ се случи в Забадани и Мадая – две градчета, разположени на запад от столицата Дамаск – от където местните жители бяха натоварени на държавни автобуси към далечната северна провинция Идлиб, контролирана в момента от бунтовници и ислямистки фракции. Същият сценарий беше приложен в Алепо, Хомс и Дамаск под наименованието „евакуации“. В действителност това е явна форма на принудително разселване.

По данни на Министерството на помирението, към май 2017 над сто селища и градове са постигнали „помирение“. Според плана на правителството, три милиона сирийци са включени в този процес или около 40% от засегнатите от войната жители.

Това, което сирийските власи не споменават, не е малко. На първо време, последните споразумения бяха постигнати с посредничеството на Катар, който подкрепя определени фракции сред бунтовническите сили. Голяма част от „помирителните актове“ всъщност създават анклави, които в бъдеще трябва да послужат за обособяване на сигурна територия, контролирана от режима. Терминът „помирение“, е за заблуда, разбира се. Властите в Сирия имат интерес да принудят бунтовниците да прекратят активността си, а не да се договарят с тях. На фона на бавните резултати, разликата между желания и действителност става още по-голяма.

При задаването на въпроса какво е нужно на стратегията на режима да спечели и да обедини държавата, отговорите липсват. Според виждането на Дамаск, чуждите държави трябва да спрат подкрепата си за бунтовнически фракции. Но в момента няма изглед за това и сирийското правителство трябва да ги принуди да го направят – инструменти, с които официален Дамаск не разполага.

Други поддръжници на сирийското правителство казват, че целта на „международния план е разделяне на Сирия, за да бъде страната слаба в полза на ционистката държава (Израел)“. Но и тук официалните лица не споменават, че подобни тенденции за фрагментация не съществуваха преди бунтът да прерасне в гражданска война и да бъде нарушен суверенитетът на Сирия с идването по заявка на режима на военните сили на Русия и Иран в началото, а по-късно на Турция и САЩ.

В момента, Сирия реално е разделена на седем части: територии, контролирани от режима, три райони на бунтовническите сили, два кюрдски кантона и зоните на Ислямска държава. Тази фрагментация, макар и да не е официална, е вече задвижен процес. В изявленията си, обаче, официалните лица от сирийското правителство виждат единствено конспирация и вярват, че положението е временно.

Няма доказателства за конспирация, план или нещо такова, което да подели Сирия. Разделението е резултат на неспособността на някоя от враждуващите страни във войната, да надделее над останалите.

Проблемът на властите в Сирия при взимането на решения е че те не се взимат от тях. Както показаха сраженията в Източно Алепо миналата година, сирийската армия напредна едва, когато руските сили се притичаха на помощ, заедно с подкрепени, финансирани и тренирани от Иран милиции. Реално погледнато, най-големите успехи на сирийския режим са постигнати благодарение или на милиции, финансирани от местни бизнесмени като „Тигрите“ и „Ястребите“ в провинция Хомс и Хама, или от чуждестранни бойци от Ирак и Ливан, и афганистанската бригада Фатемаюн. Ако Москва не се беше намесила през 2015, каза на пресконференция в края на 2016 руският външен министър Сергей Лавров, опозиционните части вероятно щяха да са вече в Дамаск.

Всичко това идва с определена цена и в този случай това е суверенитетът. Сирийската лира – местната валута, един от най-значимите фактори за наличие на суверенитет – от няколко години се печата в Москва. Базите на руската армия от една станаха четири. Преди три месеца руското Министерство на отбраната публикува данни за тестването на над двеста нови модели оръжия в Сирия, които ще бъдат обновени и подобрени, благодарение на получените резултати. В тези операции сирийската армия е повече наблюдател, отколкото участник. В някои от военните операции в провинциите Идлиб, Алепо и Хомс, сирийските градове бяха оставени напълно на съдбата, отредена им от руските самолети.

Всичко това означава накратко, че какъвто и план да има за бъдещето на Сирия, и каквито и мирни преговори да бъдат насрочени, това няма да мине без участието на Русия. Най-явното доказателство е последният кръг от преговори в Астана, Казахстан, където споразумението за създаване на „сигурни зони“ в Сирия, беше подписано от Турция, Русия и Иран. Нямаше нито един сирийски подпис под документа.

Въпреки това, Москва също има своите притеснения. Един пореден опит за спиране на бунтовническата дейност означава допълнителни ресурси – както в жива сила, така и във финансови средства. Съвсем възможно е руснаците да се озоват в „сирийско блато“, от което да не се измъкнат с години. Създаването на т.нар. „сигурни зони“ са именно опит на Москва да замрази конфликта със създаването на политически процес за неговото решаване. Тук идват два проблема за руските интереси – на първо място, наличието на силно иранско присъствие, което буквално е наводнило сирийските държавни институции и на второ място, все по-видимата роля на САЩ, които получиха „зелена светлина“ след собственото навлизане на Русия в Сирия през 2015 година.

С превръщането на бунтовниците и режима в клиенти на играчи, които още нямат идея за спиране на конфликта, дипломацията ще се свежда предимно до осигуряване на нови споразумения за „помирение“, още „евакуации“ и други действия, които ще спомогнат за фрагментацията на Сирия. Този процес ще продължи и след изтласкването на силите на Ислямска държава. Ако няма промяна, можем да кажем, че вътрешните граници на различните анклави ще стават все по-видими и населението, станало апатично след шест години на война, ще започне да свиква с тях: правителствени зони на запад, бунтовнически територии на северозапад и югозапад, подсигурени от Турция зони на север, управляван от кюрди североизток и смесена арабско-кюрдска територия в Източна Сирия. На картата може да има обща държава, но на терен границите вече се показват и те ще засегнат няколко поколения хора, които си спомнят как започна конфликтът.

С други думи – има реална възможност страната, която днес наричаме Сирия, неофициално да престане да съществува.