Дългото пътуване на полските бежанци към Иран

През 1942 година, 120 000 бежанци от Полша потеглят към Иран от отдалечените райони на Съветския съюз. [AP]
Папагалът Таджи се движи свободно в апартамента в централната част на Техеран и от време на време издаваше някой крясък.

“Не ми харесва да го вкарвам в клетка”, казва Елена Стелмах, “Не харесвам лишаването от свобода.”

Преди близо осем десетилетия, Стелмах се сблъсква със собствените си уроци за лишаването от свобода, изгнанието и търсенето на убежище. През септември 1939 година, немски войници навлизат в Полша от запад, а СССР окупират източната част на страната.

Червената армия депортира повече от милион поляци в Сибир и семейството на Стелмах е едно от тях. Съветските войници арестуват баща й в Полша, докато 8-годишната Елена и нейната майка са принудени да напуснат дома си.

“Беше среднощ, когато дойдоха за нас”, казва Стелмах, “Първо ни изпратиха към църквата, а след това към Сибир. Всичко, което взехме с нас, беше куфар със старо одеяло, малко бижута и семейни снимки.”

В дневника й , публикуван на фарси пред 2009 година със заглавие “От Варшава до Техеран”, тя си припомня как полските бежански са умирали всеки ден в Сибир дали от студа, дали от болести и недохранване. Заради липсата на храна, зъбите им падали от устата докато говорели.

Кошмарът продължил две години, когато Германия атакува СССР, принуждавайки Сталин да промени позицията си към поляците. През 1942 година, той им дава избора да потеглят на юг към Иран и след това към Ливан и Палестина.

Десетки хиляди поляци пристигат в Близкия изток, търсещи убежище. Днес, въпреки това, Полша затвори вратата си за бежанци, идващи от другата страна.

Виж още:

Бежанците, които пресичаха Средиземно море в лодки, за да намерят убежище в Близкия изток

“Това е нещо, което политиците и хората не обсъждат и не споменават”, казва Наргис Харагани, ирански режисьор, който наскоро завърши документален филм за полските бежанци в Иран по време на Втората световна война. “Смятам, че има неизказан консенсус да се забрави тази тема. След края на Втората световна война, държавите победителки искат да коментират единствено престъпленията на Хитлер. В днешни дни, наблюдавайки как Запада се отнася към имигрантите, още по-малко има значение за тях да дискутират този проблем.”

***

През 1942 около 120 000 бежанци от Полша започват своя дълъг път към Иран от СССР. “Когато пристигнали в Иран, държавата била афектирана от политическа нестабилност и глад”, казва Реза Никпур, ирано-полски историк и член на Иранско-полската асоциация за приятелство. “Съветите и британците използват ресурсите на Иран за фронтовите линии в Европа. Всичко това се случва, въпреки факта, че Иран обявява своя неутралитет, когато избухва войната.”

Поляците влизат в Иран през пристанищния град Анзали по южното крайбрежие на Каспийско море. Съветските кораби акостират в Анзали, натоварени с гладуващи полски бежанци и те се оказват късметлии: много други умират по пътя от тиф и глад. Телата им са изхвърляни безцеремонно в морето.

Стелмах е достатъчно късметлийка, за да избегне болестите и глада. Нейната майка е медицинска сестра и в замяна на грижа за болния син на капитана по време на пътуването през Каспийско море, детето й получава храна. След два дни в открито море, те пристигат в новата страна, в която има остра нужда от храна и се тресе от бунтове в столицата.

Филм на иранския режисьор Хосров Синай от 1983 година, посветен на полските бежанци в Иран.

Няколко източници, включително горният филм, документират натоварването на полските бежанци на камиони от Анзали за Техеран, докато иранци хвърлят неща по тях. Първоначално поляците са стреснати, че по тях хвърлят камъни, но скоро осъзнават, че по тях мятат бисквити и сладки.

“Полските бежанци бяха подсилени повече от усмивките и гостоприемството на иранците, отколкото от храната, давана от британски и индийски войници”, отбелязва статия на Рашард Антолак, специалист по ирански и източноевропейска история, чиято майка е сред бежанците, пристигнали в Иран.

В Техеран бежанците са настанени в четири лагера – дори една от частните градини на иранския шах е трансформирана във временен лагер, а за бежанците е отделена специална болница.

“Полските бежанци получават добри грижи в Иран и се интегрират в приемащото общество, работейки като преводачи, секретари, готвачи, медицински работници и моряци”, казва Никпур. “Някои от тях се женят за иранци и остават в Иран завинаги.”

***

Полските бежанци стартират своя радио станция и публикуват вестници на родния си език. Те навлизат в иранската артистична среда и подобно на по-стари имигрантски общности, тяхната храна се превръща в част от менюто на приемащото ги общество. Пирожките са все още популярни в Иран.

Именно храната събира Стелмах и нейния съпруг, Мохаммад Али. Майката на Стелмах наема магазин в централната част на Техеран, където продава полски ястия. Али работи в съседния магазин, докато взима уроци по английски.

“Елен знаеше английски и немски”, припомня си Али с усмивка. “Попитах я дали може да ми помогне с английски и ето ни – половин век по-късно все още сме заедно.”

След пристигането на Стелмах и майка й, Иран се променя: Втората световна война свършва, идва ислямската революция, пада Желязната завеса, Полша става член на Европейския съюз – и през всичките тези години, Стелмах и майка и остават в Иран.

Те посещават родината си няколко пъти и дори получават Орден Бял Орел – един от най-престижните полски ордени. През 1983 година, майката на Стелмах умира и е погребана в същото гробище, където намират вечен покой починалите поляци през 1942 година. Днес, висока стена отделя гробището от множеството жилищни комплекси в един от най-старите квартали на Техеран.

***

“Има все още посетители, които идват до гробището”, казва Хамид Таджриши, който работи там. “Преди няколко дни, група от възрастни поляци, туристи, дойде…Понякога дори отделни чужденци идват, търсещи имената на техните баби и дядовци в нашия архив, и след това полагат букет цветя на гробовете им. След това си заминават.”

Оригиналната статия е публикувана в Al Jazeera от Ченгиз Варзи.