Релакс и нереласкични изводи през прозореца на влака

През последните дни имах нужда да пътувам, да изляза от София и да сменя въздуха. С приятели решихме да вземем влака и да прекараме един уикенд в апартамента в Монтана.

Нуждата от почивка беше много силна и наложително трябваше да изляза. Да подишам чист въздух, без да усещам остатъци от пропан в гърдите си. Винаги съм свързвал Монтана с хубави емоции, с детството ми. Като пристигнахме, веднага направих чай, за да се стоплим. Тишина и спокойствие. по сателитния канал даваха приятни картини от някакъв луксозен комплекс във Виетнам. Уау!

Като се прибрахме и стъпихме на родна софийска почва (за наше съжаление, тъй като не ни се тръгваше), обсъдихме пътуването. На отиване имаше брутална гледка – в последнот купе нямаше никой, освен трима роми- една жена, която се беше разпростряла на няколко седалки, двама отсреща, които слушаха музика. Не искам да говоря за миризмата, тъй като тя изпълваше цялата тази част на влака и очевидно предизвикваше реакции у останалите пътници.

Наистина неприятно, без да искам да обидя някой. Тук говорим за елементарна хигиена. Как може да заемеш цяло купе, когато във влака има и правостоящи? Без да те е грижа, че внасяш смут и очевидно нещо не е наред. Такъв нихилизъм не бях виждал скоро.

Прикачихме се на теснолинейката за Монтана и адът свърши. Наистина е жалко за мен да изписвам тези думи, но реалността е такава. БДЖ издъхва, надявам се, че скоро това ще се промени, защото обожавам този тип транспорт, никога не съм се оплаквал от хората в държавната железница. Но влаковете…еми трябва да се подменят. Едва ли има човек, който да не го смята.

Големият шок не дойде от БДЖ, а от гледката, която се открива след Искърското дефиле. Първите селища след прекрасните скали, могат да донесат дори депресия. Някога чисти и спретнати, сега са тъжна гледка. На фона на прекрасна природа на Стара планина, се редят изоставени кооперации, порутени къщи и мизерни гари. Някога вероятно станцията на с. Владо Тричков е била приятна, прясно измазана, но днес това не е така.

Няма да крия, че да видиш необработена земя е тъжно. На мен поне не ми носи добри емоции. Аз лично знам как се обработва, защото като малък съм обръщал, засявал, вадил плодовете на труда и т.н. Знам, че за да бъде една земя обработена, трябват хора. А изглежда нашите зеселени места не са много заселени. Пустеят къщи, малко деца, училища затворени. Съжалявам, че звуча, като непоправим песимист, но това виждаха очите ми през прозореца на влака. Сгради с олющена мазилка, с прането на работницити към БДЖ, в ярък контраст на мъдрещия се встрани надпис “Прогрес АД”. Като някаква подигравка, предизвикваща неискрена усмивка. Защото не може да се усмихнеш, когато виждаш подочни гледки от държавата си.

Изобщо…толково постсоциализъм, примесен с неодемокрация видяха очите ми, че в главата ми се зародиха постепенно няколко тъмни страници от бъдещето на България. За всичко обвиняваме държавата, политиците, “онези” и т.н. В следващия момент виждам как лелка хвърля банановата кора, от плода, който е яла, на пода в Централна гара и не последва никаква реакция от минувачите. Защото това е нормално! Нещо подобно се е превърнало в норма!? За Бога, къде живеем, какво правим? За това не са виновни политиците, да ме извиняват мразещите. За това сме си виновни ние, които хвърляме и мажем навсякъде, а след това виним “Чистота”. Така не се прави.

Какво да ви кажа…извинете ме за тъмнината и гнусотията, която ви предложих. Пътуването ми си беше много приятно, въпреки тези “подробности”. Искам да съм оптимист, нужен ми е стимул.