Махмуд Даруиш (“Една роза по-малко”, 1986)
Сбогом на това, с което ще настъпи времето
след малко… Сбогом.
Сбогом на това, с което ще настъпят
и пространствата…
На нощта прилича мойта нощ,
на пясък – моят пясък,
ала вече не принадлежи сърцето ми на всички.
Сбогом на оназ, която аз ще възприема за родина… и за гибел.
Аз ще зная как след малко ще мечтая,
или след година;
аз ще зная изхода от танца на кинжала с лилията
и от мен как маската ще смъкне маската.
Да грабна ли живота си, за да съм жив
за още няколко минути –
мигове между подземия и минаре –
и да съпреживея климата на възкресението
посред пира на жреците,
та да знам каквото знаех? Аз видях…
сбогуване видях.