Развалината Рейчъл Кори срещу преуспяващата журналистка Юлия Латинина

Мая Ценова

Тези дни като че ли и българското общество наравно с т.нар. световна общественост се оказа привлечено от нещо, стоящо определено по-далеч от носа му – „чак” в Близкия изток… И българското виртуално пространство се видя принудено да откликне на този спонтанен интерес. Но и в него – напълно логично и естествено – мигновено се яви и призив за възстановяване на поразклатеното равновесие: „Нека разгледаме и другата страна на монетата, преди да заемем позиция.” Като че ли досегашният явен превес на едната страна се възприема априори за константата равновесие, а отнемането от този превес в резултат на действията на самата тази страна – за нарушаване на тази константа…

И тъй, появи се сносно преведена на приличен български език статията „Пиар-тероризъм”(линк към оригинала на руски) на „името емблема на политически ангажиран журналист” Юлия Латинина (Era Books). Посрещната с подобаващ интерес и събудила съразмерен отзвук. На финалните акорди на опита на международната солидарност да стигне до бедстващите палестинци в Ивицата Газа, блокирана от три години от страна на Израел.

„Развалината „Рейчъл Кори”… Блестящо встъпление на емоционален женски текст. Който като че ли цели да създаде от самото начало негативно подигравателно отношение към обекта на статията. Колко всъщност са хората тук, в България, които са чували за самата Рейчъл Кори? Една 24-годишна руса американка, член на Международното движение за солидарност, загинала на 16 март 2003 под веригите на булдозер на израелската окупационна армия, опитвайки се да спре разрушаването на дом на палестинско семейство в Ивицата Газа. Смазана под веригите на тежката машина. Сляла се с палестинската пръст. И с развалините от разрушени палестински домове. Няма спор – булдозерът, управляван от израелския войник, превърна физически Рейчъл Кори в развалина… Всъщност предстои ми да преведа 80-минутен документален филм за Рейчъл. На палестинския режисьор Яхия Баракат. Ще се радвам да ви поканя и още повече – да дойдете да го видите. За да се убедите, че в палестинската памет Рейчъл Кори не е развалина. И че всички ние по света, които твърдим, че се придържаме към някакви елементарни морални ценности, също трябва да се присъединим към усилията Рейчъл да не бъде забравена – да попречим на истинското й превръщане в развалина.

Тъкмо това се опитаха активистите на международната солидарност, назовавайки на нейно име последния от флотилията кораби, отправили се към Газа. Е, „Флотилията на мира”, битуваща в текста на Латинина, всъщност беше наречена от активистите „Флотилия на свободата” – защото мир в Близкия изток няма как да има, без да бъдат освободени от окупация териториите, на които следва да се създаде палестинската държава – окупираните през 1967 г. Западен бряг на р. Йордан и Ивица Газа. Но това е дребна подробност – толкова дребна, че едва ли може да бъде отчетена от автор, който, призовавайки „да припомним предшестващите събития”, се връща назад само към… 31 май 2010! Защото какво го интересуват него няколко десетилетия въоръжен конфликт, предшестван от други десетилетия на напрежение, сблъсъци, машинации, сделки и много много човешки животи, потънали в статистиките за жертви на конфликта.

Но да прескочим и това. Да си затворим очите и за многократно повтореното от политически ангажираната журналистка, че „това не е ясно, онова не е ясно” – когато на един журналист нещо не му е ясно, той полага усилия да запълни дупката в морето от информация. И научава – в случай, че не е знаел – че палестинските деца изпитват остра нужда от арматурата и цимента, натоварени на борда на корабите, защото вече втора година много от тях – децата на 15 000 семейства – живеят в палатки, защото домовете им са били разрушени напълно вследствие на обстрела, на който бе подложена Газа още по време на агресията в началото на 2009, а Израел продължава да налага и досега абсолютна забрана за внос на всякакви строителни материали с аргумента, че циментът и арматурното желязо се използвали от „Хамас”, за да строи укрепления – т.е. да се готви за бъдеща война срещу  Израел.  Когато хората някъде строят укрепления, не мислите ли, че те се готвят не да нападат, а да се отбраняват? От кого ли? („Що за социален строй цари в ивицата Газа, щом дори не може да уреди производството на цимент” ли? – социален строй на общество, подложено на 62-годишна окупация, от които през последните 3 – и на блокада.)

И освен всичко останало живеем в началото на 21 век и едно семейство би искало да даде на децата си малко повече от парче сух хляб (в Газа дори той невинаги стига). А според Член 25.1 на Всеобщата декларация за правата на човека „Всеки човек има право на жизнено равнище, включително прехрана, облекло, жилище, медицинско обслужване и необходимите социални грижи, което е необходимо за поддържане на неговото и на семейството му здраве и благосъстояние.” Сравнете съдържанието на този текст със забранителния списък, който израелската окупация прилага спрямо Ивицата Газа вече повече от три години под наслов „блокада, законна от гледна точна на международното право” (Алекс Алексиев в „Панорама” по БНТ на 4 юни 2010). Не се ли убедихте, че държавата окупатор Израел е наложила забрана върху всичко, с което цивилното население в Ивицата Газа би трябвало да разполага в светлината на Всеобщата декларация за правата на човека?

Така че в ивицата Газа не само гладуват, а бедстват милион и половина човешки същества. И е естествено Флотилията на свободата да се опита да отговори на разнообразните първостепенни нужди на населението, подложено на колективно наказание (забранено съгласно Женевските конвенции…). В Газа има например 600 случая на пълна инвалидност вследствие на военните действия на Израел в Ивицата в края на декември 2008-януари 2009. Затова на борда си корабите носят между другото и 500 инвалидни колички. В Израел се боят от инвалидни колички на палестинци – затова стреляха с ракета по шейх Ахмед Ясин в инвалидната му количка. Но това беше отдавна. Пък и той беше духовен баща на „Хамас” – хак му е (според мнозина политически ангажирани журналисти). Не знам дали на корабите е имало кориандър и тоалетна хартия – г-жа Хилари Клинтън по време на едно от първите си посещения в Газа се изненадала от чакащи с дни и недопускани на територията на ивицата камиони и на въпрос защо не ги допускат, получила отговор, че камионите са натоварени със стоки с възможна двойна употреба. За беда тя настояла да види. В камионите имало тоалетна хартия. Тук няма да коментирам възможната двойна употреба. Ако ставаше дума за България, можеше част от нея да отиде за производството на кренвирши. В Газа обаче тя е включена в забранителния списък, защото била лукс – там нямали нужда от нея. Така, де, нали са на диета! Така и така няма какво да ядат.

Е, затова пък разнообразният обхват на забранителния списък дава възможности за използването му в най-неочаквани посоки:

„Израел е готов да приложи британския план за разхлабване на блокадата на Ивицата Газа, ако Западът приеме разследването на инцидента с атаката на хуманитарния конвой миналата седмица, когато бяха убити 9 пропалестински активисти, да бъде проведено повърхностно, писа в. “Дейли телеграф”, като се позова на западни източници. Тел Авив отрича да се води подобен пазарлък, но западен дипломат посочи, че става дума за очевидна сделка.”

“24 часа”, 9 юни 2010 г.

И така, към Газа ще потекат „сода, сокове, мармалад, подправки, крем за бръснене, чипс, бисквити и бонбони”, а Израел ще продължи да твърди, че блокадата е законна. Но отново тъкмо в този забранителен режим е отговорът на  добросърдечното учудване на Латинина защо хуманитарната помощ не била  разтоварена ни в Ашдод, ни в Египет – защото и в Ашдод, и през Египет, където товарите биха стигнали до пункта Рафах, пълният контрол върху всичко, което се допуска в Газа, е в ръцете на Израел, а той отказа да даде гаранции, че помощите ще бъдат доставени на получателите си. Между другото, съществуват информации, че „Мави Мармара” е взет на абордаж, след като е обявил, че се отправя към египетски териториални води. Май командосите и тяхното командване са се побояли да не им се изплъзне, поради което са щурмували в открито море, без да дочакат да навлезе в териториалните води на Газа, където все пак биха могли да използват клишето за „законната блокада”.

Колкото до това, защо толкова хора пътуват, за да съпровождат помощите – ами защото „пробивът на блокадата” е символичен акт на международната общественост, която демонстрира своето отношение към подобни действия на държава окупатор – пълен анахронизъм в 21 век… Някой да си спомня пробивите на блокадата, наложена на Ирак по времето на Саддам? И от оная блокада не страдаха Саддам и приближените му – страдаха обикновените иракчани заедно с децата си. И международната общественост организира няколко полета на самолети до Багдад за символичен пробив на блокадата, а с тях пътуваха помощи и много много хора – активисти на международната солидарност. Е, за техен късмет там блокадата беше наложена от САЩ, не от Израел, и САЩ не си позволиха да стрелят по самолетите. Пътувах с един от тях.

Пропускам не съвсем свързаните приказки за това как точно били облечени, какво точно били говорели и пеели хората на борда на корабите – лично за мен странните израелски клипове остават и досега неубедителни в опитите си да ни накарат да съчувстваме на израелските командоси, които завземат кораб на абордаж в международни води.

Слава Богу, че заявлението на шейх Раад Салах – противно на твърдението на Латинина – изобщо не прилича на операция „Лято олово”. Ако това, което стана на „Мави Мармара”, трябваше да прилича на „Лято олово”, всичките активисти нямаше да стигнат за запълване на вакантните места за жертви. А пък активистите бяха все пак от 40-тина държави…

Да си дойдем на думата обаче – „вербовчици на джихадисти” „пътуват към терористичната организация Хамас.” Пълният набор от експресивни епитети и смели квалификации, търсени и сполучливо намерени от политически ангажираната журналистка („баламурници, полезни идиоти, тъпи гяури, които са годни само за огрев” – поздравления към преводача, аз самата съм професионален преводач…), са предназначени да предизвикат не просто критика, а първосигнална погнуса. От „планираната касапница”. Само че каруцата е поставена елегантно пред коня – планиралите касапницата, които пристигат по въздуха в пълно бойно снаряжение на елитни части, са представени като жертви – нищо ново в израелските пи-ар- и медийни методи – от самото си създаване Държавата Израел се представя в ролята на жертва, на застрашена, и за да се защити, тя трябва не просто да има армия – тя трябва да притежава ядрен арсенал, за който никой не говори, а всички знаят, но се правят, че не знаят за него.

И авторката също – тя предпочита да прави постановки на батални сцени. „Девет на сто се нахвърлят върху войниците.” На всяка цена трябва да се покаже, че „това е армията на Израел.” „Така трябва да е устроена армията.”Ами то е ясно – не й е за пръв път да действа брутално срещу цивилни. Напротив, тъкмо това упражнява тази армия ежедневно на окупираните от нея територии.

Как ви изглежда обаче „спаруженият брой на убитите” – от 19 на 9 (и подхвърлянето, че това било, защото от „Хамас” не били успели да подправят цифрите с „Фотошоп”), в сравнение с безконечното тръбене за пленения войник от израелската окупационна армия Гилад Шалит? Един войник, пленен в танка си, в състава на армия, осъществяваща операция на окупирана от нея чужда територия. Третиран като военнопленник и държан някъде жив. За разлика от спаружилите се трупове на деветте жертви от „Мави Мармара”. И за сравнение с 11 хиляди палестинци, държани към момента в израелските затвори, в това число деца под 14 години, бременни и майки на новородени, за които политически ангажираната журналистка не си прави труда да се информира.

Но тя се вглежда в състава на пътниците на „Мави Мармара”: „един круизен кораб, 100 боеца и 600 баламурника…” За да намери „ключа към замисъла. Какво се е планирало? Касапница.”  Кой я е планирал – „стотина провокатори, скрити сред няколкостотин мишени.” (позволявам си да поправя превода, отдавайки тази и някои други неточности и нелогичности на нуждата от светкавична публикация за възстановяване на равновесието…). И провокацията се „доказвала убедително” от това, че няколко дни по-късно „развалината „Рейчъл Кори” претърпяла „мирен арест”. Т.е. нейните пасажери явно нямали намерение да провокират, та просто се предали. И оттук – фундаменталният извод, че „в Палестина светът си има работа с нов вид тероризъм… Новото поколение терористи се опитва да увеличи броя на жертвите сред своите с надеждата да спечели световното обществено мнение.”

Безспорен факт е, че в Палестина светът си има работа с нов вид тероризъм. Същия, който премина с веригите на булдозера си през тялото на Рейчъл Кори. Разностранния държавен тероризъм на окупатора. Уникално явление в света от началото на 21 век. Потвърждава го – може би неволно – дори статията: „Професионално да се бориш за мир днес е възможно само на страната на Палестина… Израел се бори за мир с помощта на израелската армия.”

При това положение не се ли оказва, че политически ангажираната журналистка Юлия Латинина всъщност е ангажирана с пиар-държавния тероризъм на Израел? (А и как иначе би получила наградата „Голда Меир” (1997)?

Остава отворен обаче още един въпрос: при толкова много „ангажираност” кое продиктува избора на българското виртуално пространство, декларирайки намерение да „даде думата на един автор, който има забележки по методите на палестинската борба”, да избере и да поднесе на публиката си тъкмо тази статия? Която за пореден път се опитва да ни убеди, че командосите са жертвите. И дори постига частичен успех – успява да внуши на отделни коментатори в родните български блогове, че Израел „води нашата война”. Чия война води Израел? Аз не воювам, не желая да воювам и няма защо да воювам срещу палестинците. А вие? За какво воювате/бихте воювали срещу тях?

Comments are closed.