Желанието за промяна в арабските страни пречи на външни интереси

Американската десница по всякакъв начин странеше от отразяването на бунтовете в Тунис- никакви вести, никакво внимание. Сега, десницата се опитва да се доближи по някакъв начин до събитията, разтресли Тунис. Такъв опит е статията на Робърт Каплан за “Ню Йорк Таймс”, озаглавена “Една малка революция”, съвсем дискретно. Известен със своята про-израелска позиция, журналистът дава мнението си, в което четем някои абсолютни абсурди.

Свалянето на режима на Бен Али бе видяно, като начало на “ефекта на доминото”, че действията на протестиращите ще се окажат вдъхновяващи за много млади араби и смущаващи за редица режими и управленски елити. Това не би могло да стане веднага, имайки предвид различните действителности в отделните арабски страни. Най-важното за този бунт бе, че нямаше политическа сила, застанала зад него. Нямаше самозвани лидери, които в желанието си да поемат контрол, разбунтуват населението срещу властта. И най-важното – този бунт няма религиозен отенък, а за това говори най-малкото липсата на лозунги от религиозен характер и призиви.

Каплан, обаче, отива много по-далеч в обяснението си за събитията в Тунис и разграничаването от други страни в района. Обяснявайки от гледната точка на своя голям опит, той прави меко казано смешни изказвания, които нямат нищо общо с всичко случващо се.

Така например, за пътя по който е тръгнало тунизийското общество, той вмъква, че това не е нещо арабско и определено не се дължи на днешното общество, а на привилегията да се случва на бивши римски земи (!?) : “Дори и днес, много пътища в страната, особено в северната част, са изградени от римляните”. Колко…интересно. Той продължава:

След като Сципион побеждава Ханибал през 202 г. пр. Хр. извън днешния Тунис, той изкопава граничен ров, или fossa regia, която да отбележи границите на цивилизованата територия… Град Сиди Бузид, откъдето започна бунтът, когато продавач на зеленчуци и плодове се запали, се намира недалеч от линията на Сципион.

Т.е., видите ли, този продавач не би започнал своя протест, ако не се беше родил в град Сиди Бузид, който е близо до римската линия на цивилизованата земя. Той би останал просто един продавач на зеленчуци, ако се бе родил на 5 км. на юг. И това е коментар от смятан за сериозен журналисти и анализатор, човек… Продължаваме:

Тунис е малка част от арабската Северна Африка, културен и демографски остров, граничещ с морето и пустинята, с големи европейски стремежи.

След това текстът му бива запълнен с постни аргументи, които целят да се представи страхът, че “има време тунизийската революция да отиде в грешната посока”. Следва убеждаване, че линията на демократичността няма да бъде следвана:

Имам много причини, за да смята, че не сме на прага на една демократична лавина. Иранската революция от 1979 г. започва като бунт срещу тиранията на шаха, но завършва с теократичен режим, което е още по-лошо. Влизането в Голямата джамия в Мека през същата година от ислямски радикали, можеше да донесе тирания далеч по-лоша от тази на Саудитска Арабия. Кедровата революция през 2005 г. си остана мъртвородено дете.

Накрая, Каплан завършва с “от гледна точка на американските интереси и регионалния мир, има много опасности за демокрацията” (макар да споменава главно интересите на Израел, не на САЩ):

Ануар Садат от Египет и кралят на Йордания Хюсеин не бяха демократи, а авторитарни лидери, но сключиха мир с Израел. Един тоталитарен лидер може да направи повече отстъпки, отколкото слабо избран лидер – свидетелство е правителството на Махмуд Абас в Западния бряг. И демокрация доведе на власт екстремистите от “Хамас”, които управляват днес Газа. Всъщност наистина ли искате сравнително просветен лидер като крал Абдула Йордански да бъде подкопан от улични протести? Трябва да внимаваме какво искаме за Близкия изток.

Прочетохте ли последното изречение? Свободата уж е универсално право на всеки човек на тази земя. Явно не, когато това пречи на американските и израелски интереси. А те не включват демократични и силни арабски страни.

Comments are closed.