Те не могат

Максим Проданов

Днес думата „философия“ е придобила доста изкривено значение – тези, които смеят да се вгледат по-дълбоко в проблемите от живота често са обвинявани във „философстване“, откъснато от реалните проблеми на ежедневието. Все пак ще рискувам и ще се опитам да свържа някои от най-мъчителните проблеми на ежедневието ни с един прост, но добре забравен факт: „Ние сме продукт на околната си среда. Свободната воля е фантазия. Нито един от нас не е независим от влиянията на ставащото около нас.“

Защо пък забравен факт? След малко размисъл повечето от нас ще бъдат принципно съгласни! Никой не научава „майчиния език“ в майчината утроба, а поведението ни зависи от преживяното. Нищо ново… Но в колко житейски ситуации си спомняме за този малък факт? Колко често го забравяме и падаме до емоционални определения: „Този човек е зъл, тъпак, некадърник, безделник!“; „онзи е добър, велик, гений, легенда!“.

Трябва да си призная, че и аз често попадам в този капан. Дори докато пиша за него, в главата ми се въртят много образи, които самият аз считам за „добри“ и „лоши“; „свои“ и „чужди“.

Вълната от протести и революции, които наскоро заляха света показа в колко дълбока заблуда за „другите“ живеем, без да го разбираме. Оказа се, че в презрително наречения „трети свят“, подобно на „Пролетта на народите“ от 1848 г., милиони хора днес са излезли по улиците и под обстрел от собствената си държава се борят с армии и диктатори. „Мързеливите маси“, които всеки смяташе за обречени на избор между диктатура и теокрация, сега рискуват живота си за правото на народни избори. Изненада. А в развитите европейски демокрации (с изключение само на Исландия) против волята на народа, само по декрет на държавата, се приемат мерки за спасяване на частни банки с обществени средства. Буквално поробване на народа без да му се даде шанс да гласува. Още по-голяма изненада. Светът ли се е обърнал наопаки, или просто убежденията ни, че „едните могат, а другите не могат“ са били погрешни? Може би хората са просто хора: диктаторите, банкерите, бедняците по улиците, са просто хора, попаднали в капана на околната среда.

Какво да правим тогава? За хората, които днес са по улиците, за хората, които изобретяват нови технологии, правещи възможни революции, действието е най-добрият принос към промяната. Но за повечето от нас, които наблюдават нещата, затворени в грижите на собствения живот, не остава много. Но все пак остава нещо: можем да разберем, че и най-любимите ни хора, и най-омразните ни хора се подчиняват на законите на ставащото около тях. Може би сме свикнали да подценяваме едни и да надценяваме други; да не подозираме колко могат да се променят хората.

Американският режисьор Морган Спърлок показа в поредицата си „30 дни“, че само месец живот в чужда среда може да разчупи много предразсъдъци и коренно да промени представата на един човек за „другите“. Един американски шовинист може само за 30 дни живот в чуждо семейство да разбере колко общо има с хора, които преди е мразил без дори да е познавал: мюсюлмани, мексикански имигранти, хомосексуалисти. И обратното – колко може да се промени един „добър“ човек, поставен в затвор или в условия на власт над други хора (виж „Станфордския затворнически експеримент на д-р Филип Зимбардо“). И нашите предразсъдъци често се разчупват едва когато се сприятелим с някой „друг“. Но за повечето от нас околната среда не позволява срещи с „другите“. Това обаче се променя с масовите комуникации. Днес цял свят може да види колко много е подценявал стотици милиони хора, които преди е смятал за неспособни и обречени. Тези предразсъдъци далеч не се свеждат до различните народи – ако се замислим какво е отношението ни към циганите – ще разберем колко лесно е да видиш човек в капан на околната среда и да кажеш: „сигурно нещо му липсва“. „Ако бях на негово място, нямаше да се държа така“. Този начин на мислене става особено силен, когато се издигнем над другите, или някой падне по-ниско от нас. В САЩ например е популярен изразът: „Намери си работа, просяк!“ като обръщение на човек с добро образование и добре платена работа към някой беден, бездомен или зависим, помолил го за няколко стотинки.

Ако бях на твое място, с две ръце щях да счупя капана; с амбиция щях да стигна до върха!“

Но в редките случаи на масово отрезвяване, например след световна криза или вълна от неочаквана промяна, разбираме че понякога „те“ могат, а „ние“ – не.

Comments are closed.