Векът, нацията и Джубран

“Векът и нацията” е част от един сборник, който в момента препрочитам. Всъщност аз го правя постоянно, мога да кажа, че това е книгата, която нося винаги със/в себе си – когато пътувам, когато съм извън дома си – навсякъде. “Завръщането на Пророка” от Джубран Халил Джубран съдържа в себе си текстове, които звучат актуално и днес, макар написани в началото на XX век. Когато ми е тъжно и ме тормозят хиляди въпроси, чета Джубран, защото намирам мъдрост, нужна ми в подобни моменти. П

Преводът е на Мая Ценова.

 

В подножието на Ливанските планини, край поточе, избликнало между скалите като сребърни нишки, седеше пастирка, наобиколена от стадо измършавели овце, които пасяха изсъхналата трева сред свежо зелените тръни – една девойка, която гледаше към далечния хоризонт, сякаш четеше вестите за бъдното върху страниците на въздуха, а сълзите украсяваха очите й както росата – цветовете на нарциса, и горестта бе разтворила устните й, като че искаше да похити сърцето й с една единствена въздишка.

Щом дойде вечерта и хълмовете взеха да се загръщат в наметалото на мрака, неочаквано пред девойката се изправи старец с бяла коса, разпиляна по раменете и гърдите му; в дясната си ръка той носеше блестящ сърп и изрече с глас, напомнящ прибоя на вълните:

– Мир на теб, Сирия*!

Девойката стана изплашена и отвърна с глас, пресекващ от страх и примесен с тъга:

– Какво искаш от мен сега, о, Век?

Посочи към овцете си и добави:

– Това остана от стадото, което изпълваше долините. Ето какво ми остави ти с твоята алчност, нима си дошъл да вземеш и него?

Това са полята – безплодни, след като ти ги изпотъпка, а преди това в тях избуяваха жита. Моите овце пасяха билки и даваха обилно и сладко мляко, а ето ги сега измършавели, глозгат тръните и корените на дърветата, за да не умрат от глад.

Побой се от Бога, о, век, и си върви; споменът за твоята тирания ме накара да презра живота, а жестокостта на твоя сърп ме накара да пожелая смъртта.

Остави ме самотна да преглъщам сълзите си като питие, да вдишвам горестта си като зефир; върви на запад, о, век, където хората празнуват сватбата на живота, и ме остави да плача по погребенията, причинени от теб.

Старецът я погледна бащински, а диплите на дрехата му скриха сърпа и той рече:

– Взех от теб, Сирия, само част от онова, което ти дадох, и никога не съм бил крадец – аз съм длъжник, който връща дължимото, който почтено се издължава. Знай, че и твоите сестри – нациите имат право да се насладят на славата, която беше твоя робиня, и да облекат дрехата, която принадлежеше на теб. Аз и справедливостта сме две лица на една същност и единствено достойно за мен е да даря сестрите ти с това, с което дарих теб; мога само да ви изравня в любовта си, защото любовта се дели само поравно. Ти, Сирия, приличаш на твоите съседки – Египет, Персия, Гърция – всяка от тях има стадо, подобно на твоето, и ливади досущ като твоите. Онова, което ти, Сирия, наричаш падение, аз наричам необходим сън, след който следва действие и труд; цветето се връща към живота само чрез смъртта, любовта става велика само след разлъка.

Старецът се приближи към девойката и протегна ръка:

– Стисни ръката ми, дъще на пророците.

Тя пое ръката му, гледайки го през сълзи:

– Сбогом, Век, сбогом!

– Довиждане, Сирия, довиждане.

И старецът изчезна, както изчезва светкавицата, а девойката събра овцете и си тръгна, повтаряйки:

– Мигар ще има такава среща, мигар ще има?


* Исторически до налагането на мандатната система на Лигата на нациите топонимът Сирия обозначава земите на днешните Сирия, Ливан и Палестина. Б. пр.

 

2 Replies to “Векът, нацията и Джубран”

  1. Преди няколко дни ми подариха Пророкът на Джубран; още не съм я прочела, но ако ми хареса ще споделя отзиви в блога

Comments are closed.