На египетската армия с любов

Мария Петкова от Кайро, специално за Intidar.

Битката за площад „Тахрир“ на 28-ми януари започна малко след петъчната молитва на обяд и продължи целия ден. Огромна тълпа напираше на моста Каср ел-Нил откъм Гиза, и две по-малки откъм Рамсис и улиците „Талат Харб“ и „Тахрир“. Около шест или седем часа вечерта , полицията и силите на „Централна сигурност” (Амн ел-Маркази) се изтеглиха изведнъж. Натискът на протестиращите наистина беше голям, но беше ясно, че системното изтегляне на полицията е по нечия заповед.  В следващите няколко часа се решаваше съдбата на Египет: армията щеше или да нападне площада и да стреля на месо (както се получи в последствие в Либия и Сирия), или да реши да не стреля.

Когато първите няколко бронирани машини се появиха и прекосиха площада, блъскайки протестиращите, които се опитваха да ги спрат, очаквахме най-лошото. Един час по-късно армията обяви, че се „присъединява към народа.” Тълпата на „Тахрир“ избухна: „Народът и армията са едно!” И така започна египетската хунта, която продължава до днес.

Съществуват няколко слуха за това кой и защо взе решението армията да обърне гръб на Мубарак. Някои казват, че в последните години Мубарак, който, както Гамал Абд ел-Наср и Ануар Садат, се издигна на власт чрез армията, я е загърбил в полза на новото поколение бизнесмени около синовете му Ала и Гамал, които плячкосаха държавните и приватизираните предприятия в Египет.  На 28-ми военните просто решили да се възползват от възможността и да се отърват от него.

Друг слух твърди, че Мубарак се готвел да освободи от длъжност фелдмаршал Мохамед Тантауи, за да има пълен контрол над армията и да нападне протестиращите. Бившият президент бил изпратил оставката му на националната телевизия, за да се обяви, но от там се обадили на Тантауи и го предупредили. Той веднага решил да си го върне на Мубарак.

Каквито и да са били главните герои и решенията им за кулисите, в крайна сметка Египет в момента е под военен контрол и е доста далеч от първите стъпки по пътя на демокрацията. Известният египетски журналист Самир Фарид наскоро публикува във вестник „Ел-Масри ел-Юм” една доста кратка, но много уместна уводна статия, напомняйки ни за десетте искания на революцията преди падането на Мубарак от власт. На 10 февруари, един ден преди Мубарак да си подаде оставката, армията заяви в изявление по националната телевизия, че подкрепя всички тези искания на революцията и че те са легитимни. Ето и по-важните:

– Мубарак да се махне от власт и да бъде подведен под отговорност за престъпленията, които е извършил по времето на режима си.

– Председателят на конституционния съд да поеме длъжността на временен президент на Египет и да се сформира национален съвет за подготовката на нова конституция.

– Армията да поеме охраняването на държавна собственост.

– Военната полиция да поеме от националната полиция отговорността по поддържането на сигурността в Египет.

– Да се освободят от длъжност началствата на полицията и агенциите за национална сигурност (амн ел-даула) и централна сигурност.

– Да се ограничат длъжностни лица от предишното управление, да им се наложи забрана да напускат страната и да се подведат под отговорност в съда.

От тях, нито едно не е изпълнено или поне не напълно. Мубарак все още не е в затвора, а се излежава в 5-звездна болница в курорта Шарм ел-Шейх (по време на писането на статията, той все още беше в съзнание, но преди ден изпадна в кома). Полицията и двете агенции за сплашване и контрол над населението продължават да работят усилено (след като унищожиха повечето документи, които ги уличаваха в ежедневно мъчение, изнасилване и убиване на невинни цивилни). Освен министъра на вътрешните работи, страшният Хабиб ел-Адли, бизнесменът и бивш секретар по организационни въпроси на НДП, Ахмед Ез, и двамата сина на Мубарак, нито едно друго главно длъжностно лице от режима на Мубарак не е в затвора. Не само това, ами съдът започна да ги оправдава и освобождава. По същият начин вървят и съдебните дела срещу полицаи, участвали в убиването на протестиращи (които египтяните наричат „мъченици”).

В същото време армията вместо да охранява и поддържа реда, управлява. Въпреки че никой не им е дал мандат да поеме управлението на държавата, генералите от Висшия военен съвет са пълни господари в Египет и явно се мислят за легитимни такива. Миналата седмица в отговор на протестите срещу тях, на прес конференция те заявиха, че не искат до управляват, но народът сам ги бил помолил. Грандомания и самозабравата са заразили и генералите, но не трябва да се изненадваме, защото тези две качества (да, качества, не състояния!) гнетят Египет още от военния преврат срещу краля през 1952.

В началото египтяните имаха надеждата, че армията наистина ги подкрепя по пътя към демокрация, но единственото нещо, от което тя се интересува, е да не спре поточето пари от не толкова демократично настроеното американско правителство. Странното е, че египтяните наистина забравят, че армията им, подобно на тази в САЩ, е държава в държавата. Мубарак, Садат и Абд ел-Наср ѝ дадоха пълна автономия и бюджет, който може да нахрани цяла Африка. Официалното число е 5.8 милиарда долара, 1.3 от които са подарък от Америка. Неофициално, военният индустриален комплекс с всичките мини-индустрии в него контролира 10-15% от икономиката на Египет, според Пол Съливан, професор в Университета за национална отбрана,  САЩ. Това, според мен, е също доста консервативна оценка. Още преди революцията един колега журналист ми разказваше за огромните парцели първокласна земя, които са раздадени на висши офицери. Те са „задкулисните” милиардери в Египет, които печелят на едро не само от военната индустрия в страната, но и от големите сделки с оръжия от САЩ, Франция, Обединеното кралство, Русия и Китай.

Проблемът обаче не е само, че армията си гони интереса. Проблемът в момента е, че генералите във военния съвет се виждат като недосегаеми патриарси-богове, които със здрава ръка дисциплинират  непослушните си деца – египетския народ. Моделът на насилие, което армията упражнява над населението, е този на раздразнен агресивен татко, който отвреме-навреме понабива детето, за да си знае да не прави пакости.

Въпреки че повечето наблюдатели биха определили 9ти март като първата проява на насилие над цивилни от страна на армията, такова имаше от самото начало. След като полицията се оттегли на 28ми януари, армията и военната полиция поеха нещата.

Колкото и да не вярват египтяните, много от 800те загинали през тези 18 дни бяха убити от военните. Аз бях арестувана, като много чужденци, на 3ти февруари вечерта. Цяла нощ докарваха нови групи арестувани във военния пункт. В стаичката, където ни държаха, една от стените беше боядисана в кръв. За да покажат на чужденката колко са мъже, офицерите накараха група мъже да коленичат с лице към стената и започнаха брутално да ги бият. На сутринта ни предадоха в ръцете на държавна сигурност (ето защо никога не я разпуснаха тази агенция!).

Два месеца след оставката на Мубарак, вече беше ясно, че нещата не отиват натам, накъдето египтяните се надяваха. Активисти излязоха пак на Тахрир на протест срещу липсата на промяна. Генералите се раздразниха и пратиха военната полиция и наемници („балтагея” – любимото оръжие на ел-Адли срещу демонстрации) да разчистят площада. Над 100 души бяха арестувани, бити, изтезавани, а жените измежду тях бяха подложени на унизителни тестове за девственост. Странното е, че когато пуснаха част от тях, на международните медии им отне 2 месеца, за да съобщят за това. Най-накрая един генерал реши да обясни изтезанието и сексуалния тормоз над активистките пред чуждестранните медии и организации за правата на човека; умопомрачителните обяснения бяха 2: а) „проверихме дали са девствени, за да ги предпазим от изнасилване;” б)  „проверихме дали са девствени, за да не могат да твърдят после, че ние сме ги изнасилили.”

В момента, в който военните решиха, че не им пука дали по телевизията ги показват как бият цивилни или не, вече беше ясно, че хунтата ще прави, каквото иска. Военните дела дойдоха на мода. Не само обикновени хора, хванати на площада отиват на военен съд, а и журналисти и активисти, които критикуват армията прекалено открито. На главните медии в страната им бяха изпратени писма, в които им се забраняваше да критикуват открито армията. Временното правителство беше принудено да гласува закон, който забранява протестите, под каквато и да е форма.

След инцидента от 9ти март, последва още един такъв през април. Протестите за малко стихнаха, но преди две седмици се възобновиха след като пуснаха полицаи и министри, които бяха обвинени съответно в насилие срещу протестиращите и в корупция. Това разяри египтяните и те се върнаха обратно на Тахрир и по централните площади на Александрия, Суез, Порт Саид, Исмалия, Танта, Асют и т.н. Досега армията се сдържа да напада Тахрир, защото има прекалено много хора, но в провинцията, особено в Суез, Танта и Гарбия всеки ден по-либералните вестници съобщават, че военната полиция бие протестиращите и ги арестува.

И така, Египет се озова насред една разцъфтяваща хунта, която няма намерение да предаде властта в ръцете на народа. Въпреки че военният съвет говори за избори през есента, когото и да изберат ще трябва да се съобразява с тях. Вече се говори и за „политическата роля” на армията, която ще бъде вписана в новата конституция.

Как египтяните стигнаха до тук? „Но все пак, ако трябва да си кажем истината, ако търсим виновните, само трябва да погледнем в огледало” – любимият ми цитат от филма „В като Вендета.” Голяма част от вината за случващото се в момента е на самите египтяни. Мнозина от тях подкрепят армията и я виждат като единствената институция, която може да управлява Египет в момента. Дългите години на системно инфантилизиране на египетския народ от страна на режима на Мубарак дават резултати. Много египтяни не вярват, че сами могат да вървяат по пътя на демокрацията и след като се отърваха от един тираничен патриарх,  си търсят втори. В разговори с приятели и близки винаги давам дългия лист с примери за преходи без армия – цяла Източна Европа, Индия, Филипините, Индонезия, Аржентина, Чили, Уругвай и т.н. Отговорът винаги е един и същ – единствено армията може да ни защити от враговете ни – някаква луда комбинация от Иран, Израел, Америка, Хизбола и Хамас, продукт на системното промиване на мозъци от медиите по времето на Мубарак и след него. Всичките тези врагове искат да саботират революцията и да завземат Египет.

Но египетската революция я саботират единствено самите египтяни.

One Reply to “На египетската армия с любов”

  1. Mubarak izpadna v koma samo spored advokata mu. Ot bolnicata oprovergaha tvardeniata vednaga. Toi e zdrav i chitav kato vseki dalgogodishen diktator i she prejivee, kakto bat’ Toshko, daje i sudebnite procesi.

Comments are closed.