Мисли за Хама

Пръстът ми натиска копчето на дистанционното, за да се започне със следенето на поредните извънредни новини. Повечето са за Сирия, където вече над четири месеца политическата криза се задълбочава, а с нея и строховете, и разделението сред обществото.

Хама е един от любимите ми градове в Сирия. И със сигурност е един от най – хубавите, чиито вековни водни колела са отдавна символ на цяла Сирия. Днес, в един смисъл, градът също е символ – но за опозицията. От два дни насам световните агенции предават за действията на сирийската армия в град Хама, Дейр ез-Зор и някои по-малки селища. От началото на протестите, изискващи промени с политическо естество, това е най-голямата офанзива на армията с цел спиране на броженията, завладели страната. Според сирийски и чужди източници, загиналите само в Хама са над 100 души. Още 50 са жертвите в Дейр ез- Зор. Според сирийци, числото може да се окаже по-голямо, тъй като е невъзможно в момента да се уточни точния брой, заради атаките.

В това време, когато всички гледат какво се случва, трябва човек да има голяма фантазия, за да си представи какво чувства всеки един сириец или човек, свързан по някакъв начин с тази земя. Виждам, че по клубовете, където традиционно се събира арабската общност в София, единствените канали, който се гледат са новинарските, като според привържениците те са или Al Jazeera, или Al Arabiya, или Addounia TV (гледана главно от про-правителствено настроените сирийци). Ставащото в Хама е тема номер едно за всички приятели. Промените в Тунис или Египет останаха на заден план – всички погледи са насочени към Хама, Хомс и Дамаск.

Главното задължение на всяка армия е да защитава страната от чужда намеса – т.е. от инвазия, анексия, окупация. Значително по-рядко се намесват военните части, когато става дума за промяна в политическото статукво на държавния апарат. Тогава обикновено следва, както историята ни показва, а и Египет днес, опит за създаване на военна хунта, страната бива парализирана, а жертвите са значителни. Това, което виждаме днес в Сирия е неочаквано, дори за самите сирийци. Затова и повечето, които биват запитани за положението в страната, отговарят, че “всичко е наред, няма нищо там”. Може би чувство на невяра, смущение или срам? Нямам представа все още, но вярвам, че скоро ще разбера. При всички положения, независимо от опасностите, които едни протести могат да докарат на една власт в Близкия изток – например религиозна опозиция – онова, което става в Хама е недопустимо.

Впрочем, съществуването на религиозна опозиция срещу сирийските власти, е коз, който влиза в употреба. Когато посетих ливанския северен град Триполи, видях на самия център черните знамена на забранената екстремистка групировка Хизб ут – Тахрир (които заедно с “Мюсюлмански братя в Сирия” опитват да вземат властта от Хафез Асад през 1980-те години; тогава Хама отново е епицентър на репресии, но в значително по-големи мащаби). Именно от Триполи идва голямата опасност за умерената опозиция, онази, за която сирийският народ трябва да остане единен, независимо от възгледите и религията си. Когато между 25 и 27 юли беше саботиран пътнически влак, а ударена военна школа в Хомс и загинаха 20 войника, новините в Ливан посочиха, че е възможна връзка с Триполи, откъде се доставя оръжие за крайни фракции на територията на Сирия.

Оправдание ли е това за военна акция срещу невъоръжени протестиращи? Не и никога не трябва да е. В момента, в който стане, обществото трябва да се замисли какво става. Сигурен съм, че в самия държавен апарат сериозно премислят сегашните действия, които в едната си част са  лични решения на офицери в армията. Проблемът за липсата на координация и връзка между властта и армията се задълбочава. Лошото е, че заради подобни действия, може да се стигне до още по – сурови международни мерки (в момента Съветът за сигурност заседава, за да реши какво да предприеме срещу Сирия, което в никакъв случай не означава интервенция; Русия със сигурност ще гласува с вето при сценарии, включваш военна намеса).

В подобни времена, някои отговори на политическите въпроси могат да бъдат намерени на място, което често пренебрегваме – литературата. Има един разказ, писан по различно време, за различни събития, отново в Сирия и Ливан. “Развалените зъби” от Джубран, който той пише в началото на XX век, показва как трябва да бъдат направени реформите от властта:

“И в устата на човешкото общество има развалени зъби – болестта ги е разяла тъй, че е стигнала до костта на челюстта, ала човешкото общество не ги изважда, та да си отдъхне от болката, напротив – задоволява се да ги прочиства отвън и да запълва дупките им с лъскаво злато. 

Колко много са лекарите, които лекуват зъбите на човечеството с красива позлата и блестящи материали. И колко много са болните, които се предават на волята на тези лекари – реформатори, търпят болките, линеят и умират от болестта са измамени. 

Ала нацията, която се разболее и умре, не възкръсва отново, та да разкрие на обществото причините за духовните болести и същността на обществените недъзи, които водят нациите към отмиране, към изчезване.”

6 Replies to “Мисли за Хама”

  1. Авторът или е изгубил напълно чувството за реална преценка или е добре платен клакьор (на управляващата върхушка) или и двете заедно, щом може да пише за настоящите събития в Сирия без да спомене въобще името на президента Асад.

      1. Защото той е президент, лидер и близко до едноличен собственик или поне оглавява семейния бизнес, както ни разкрива и надписът на влизане в страната “you are welcomed to Assad’s Syria” http://www.flickr.com/photos/pipthepony/2256224960/sizes/o/in/photostream/ (бай Тошо сигурно се върти в гроба от завист)

        Няма как да не се говори за собственика на държавата и режимът, който в момент е обсадил Хама и не само. Два пъти повече хора вече са изколени в Сирия, отколкото във всички останали арабски протести взети заедно (с изключение на Либия и Йемен, разбира се). Колко още трябва да бъдат убити, за да чуем лоша дума за другаря Асад? Хора като Трифон (нека ме поправи ако греша) не разбират как можеш да си затваряш очите за неговите престъпления и открито да го подкрепяш, и едновременно с това да критикуваш Мубарак, Салех и бен Али (с право). Сирийските опозиционери биха нарекли това национално предателство. 🙂

        1. Първо – къде подкрепям?
          Второ – не ми пиши думи, които не съм написал сам
          Трето- пак не виждам защо трябва да му споменавам името, което вече хиляди пъти е споменавано, ако ще и Господ да е? Стига си се заяждал, като на пазара. Много добре знаеш ситуацията, за да мърсуваш по този начин и да искаш да ме злепоставяш. Дори това, което пиша е много – всичко отвъд има последици. Защо трябва да го обяснявам на всеки и всички, след като е ясно?

  2. Истина е ….не задължително да споменава името на президента….Мисли за Хама…..достатъчно е..

Comments are closed.