Сирия – а сега накъде?

Напоследък няма по-нервиращо нещо от дебатите между про- и анти-правителствени групи в сирийското общество. Дори в България се пренасят споровете, а понякога се стига и до размяна на юмруци и словесни атаки. За онези, които не искат да се намесват изцяло в полза на една от страните, остава възможността да гледат отстрани и да обсъждат, когато им се говори – защото темата “Сирия” в момента предизвиква голямо и тежко мълчание. В крайна сметка подобна криза изисква в един момент да заемеш позиция и мнозина се надяват той да не дойде много скоро. Опозицията планира протести и в България, а про-правителствено настроените хора от сирийската общност смятат, че е ненужно всичко това и обвиняват опозицията във връзки с фундаменталисти и престъпници. И все пак…

След близо шест месеца на непрекъснати военни действия срещу протестите, сирийското реформаторско движение обсъжда бъдещето си (много неясно към този момент), докато някои страни искат да манипулират опозиционните групи за свои цели.

След петъчната молитва на 26 август – наречен от демонстрантите “Ден на търпението и решителността”, 11 души са убити в същия ден в тълпа от над 2 000 души, искащи да предотвратят навлизането на полиция в джамия в Дамаск. Въпреки, че данните сочат над 30 000 души арестувани и повече от 2 000 убити, няма знаци, че бунтовете ще прекъснат. Те загубиха своята инерция, но това не означава, че ще замлъкнат. Според анализатори, войниците, на които властта разчита са едва 50 000 и това не е никак маловажно. Така например, ударите по Хомс, Дараа, Латакия, Джиср ал Шугур са извършени от най-елитните части в сирийската армия. По-голямата част от останалата войска е съставена главно от сунити, което очевидно е считано от властта за ненадеждно. Затова е нужна платената “войска” на шабиха (shabeeha). Името им няма точен превод на български език, но местните ги наричат “Децата на властта”. Именно те пребиха и големият сирийски карикатурист Али Ферзат. Но дори шабиха не са достатъчни, за да се спре протестната вълна. Точно в този момент революцията в Сирия, ако има такава, е в задънена улица – от една страна са хилядите протестиращи, рискуващи да бъдат убити или арестувани, а от друга е армията и тайната полиция. Ако решим, че тази вечер протестите спрат, можем да очакваме всичко, включително и масови репресии, каквито е имало в Хама през 1982 година, когато Хафез Асад нарежда потушаване на бунта на “Мюсюлмански братя” и в резултат са избити над 10 000 души.

И…масовите протести продължават с цел да спечелят повече поддръжници сред бастионите на режима, представителите на религиозните малцинства и традиционалистите. Разговорите ми с хора от двата лагера разкриват една напълно неясна картина за бъдещето на Сирия. Човек, когото ще нарека “Амер”, ми сподели в личен разговор следното:

“Винаги съм бил опозиционер и не съм съгласен с действията на властта. В първите два месеца на протестите дори участвах в демонстрациите. Но тогава се случи първият инцидент, който накара мнозина да се отдръпнат.”

Попитах го кое е това и какво смята, че ще стане напред:

” На една демонстрация в Дамаск всичко беше наред, докато не се появиха няколко души – личеше им, че са крайно религиозни и бяха нахъсани много. Полицията не направи нищо – нито, докато тълпата викаше срещу президента, нито когато започнаха да хвърлят камъни по полицейското управление. Обстановката се нажежи и хората крещяха все по-възбудено. На десетина метра от застиналите отпред полицаи, онези, за които казах, че дойдоха по-късно, поискаха да вземат автоматите на полицаите, като призоваваха за отмъщение. И тогава стана това, което никой не искаше – започна стрелба по протестиращите. Поне десет души паднаха мъртви, хаосът беше навсякъде около нас, един магазин беше запален. Сред убитите имаше от провокаторите, но имаше и  мирни протестиращи – повечето на не повече от 18 годишна възраст.”

Това, което Амер ми разказа е описание на един от протестите в Дамаск, които се провеждат още от април. Главно се организират в предградията на столицата, но от два месеца насам преливат и в централни квартали, като “Мидан” или по-богатия Кафар Сусе. Именно в Кафар Сусе на 26 август тайната полиция поиска да влезе в джамия и предизвика голям протест, на когото отново имаше убити. Ранен беше и местният имам. Кафар Сусе е квартал, в чиито предели се намира и Министерство на външните работи и това предполага, че ще има повече разположени сили за сигурност. Разказът на Амер, който е очевидец на протести в Дамаск, разкрива намесата на религиозни екстремисти, провокиращи протестиращите, но и запалващи фитил, който няма да угасне лесно. Но значително малка част от демонстрациите в Сирия са придружени от подобен род намеса отвън. Т.е. няма как да оправдаем действията на армията – да, армията, тъй като полицията в голямата си част е на страната на народа (тъй като повечето полицаи произлизат от ниските слоеве на обществото). Няма как да не обърнем внимание на случващото се в традиционно опозиционните градове Хама и Хомс. Там братовчед на мой приятел бе заколен, защото е алеуит. Но в същия град трима братя бяха убити на терасата си, докато пушат цигари, защото така се е харесало на някой от войниците. Как подобни случки ще бъдат забравени? Никак. Невъзможно е да се преглътне подобно нещо. Зад всеки от 2 000-те убити при протести, седят поне по двеста души от родовете. И тези хора ще искат отмъщение със сигурност.

Истории, като тази на Амер не са единствени. Той може би се е объркал дали да участва на следващи протести, но за мнозина други въпросът не седи по подобен начин. Новината за сформиране на революционен комитет, Временен съвет, подобен на този в Либия, бе посрещната със смесени чувства. Първо, защото е инициатива на сирийци в странство и има страхове, че този Съвет ще има свои цели, и второ, защото надеждите са оскъдни колко подобен орган ще помогне на протестите вътре в Сирия. Някои от най-яростните критици на Съвета казват, че вместо да хвърлят милиони за конференции в Турция и САЩ, опозиционните лидери могат да дадат тези пари в помощ на локалните комитети в Сирия.

Една от спецификите на новосъздаденият съвет е, че претендира, че в него ще участват представители на всички религиозни групи в Сирия. Исторически погледнато, базата на сирийската власт се формира от християнското малцинство и алеуитското население около Латакия, Тартус и Хомс – всичко около 12% до 20% от населението. Голяма част от администрацията също е заета от алеуити. Това пък дразни представителите на мнозинството мюсюлмани сунити.

Самите алеуити са малка част от сирийския народ. В миналото те са съставлявали на-вече селското население около Латакия, но през 60-те и 70-те години на XX век са привлечени от партията Баас да участват в армията и силите за сигурност, което е голяма крачка за цялата общност. Постепенно целият район на Латакия се променя след идването на власт на Хафез Асад през 1970 година. През годините на управление на Баас, партията е издържала немалко трудности – през войни с Израел, до натиск от страна на САЩ. И в голяма степен силата й се държи на това малцинство, което играе важна роля в модерната история на Сирия…

След жестокото поражение през 1967 година от Израел, сирийските сили поглеждат към Ливан, където назрява политическа криза. Дори през 1991 година САЩ “благославят” сирийското господство в Ливан, в замяна на подкрепа за нападението над Ирак (Войната в Залива през 1991 година). Но в същото време Дамаск е притискан от няколко страни – особено Израел и САЩ – както и заради икономическата си политика, която по това време (90-те години на миналия век) е все още затворена система. Падането на СССР е голям икономически и политически удар за Сирия. Едно десетилетие по-късно, през 2003 година, когато САЩ удрят Ирак, има идеи за свалянето на сирийския президент – това не е тайна, а идея, която тогава се лансира от президента Джордж Буш-Младши. Въпреки затрудненията на американските сили в Ирак, Сирия все още е затворена между Израел и най-силната армия на света. Допълнително положението се усложнява през 2005 година, когато под голям обществен натиск, сирийските сили се изтеглят от Ливан – голям удар за над 1 милион сирийци, работещи и живеещи в Ливан по това време. За да се адаптира към новите пазарни условия, Дамаск предприема “пазарни реформи” – отваряне на икономиката за чужди, частни капиталисти, които за кратко време успяват да заемат добри позиции пред властта. Икономиката, повлияна до момента от социализма на Баас, става капиталистически хибрид. Неравенството нараства с годините – създава се много богатата олигархия със силни страни и позиции в управлението на Сирия, и бедна класа сред мнозинството сунити. Паралелно с пазарните реформи, се засилва и религиозността на населението, като отговор на нарастващата бедност сред определени кръгове на обществото. Средната класа в голяма степен остава изолирана, макар да съществува и днес в Сирия.

Питър Харлинг и Рабърт Мали, участващи в капиталистическия think-thank, Международна кризисна група, посочват, че икономическите промени до голяма степен са отговорни за зараждането на революционни настроения:

” В голяма степен, режимът води война срещу първоначалния си избирателен район. Когато Хафез Асад идва на власт, неговият режим е доминиран от членове на общността на алеуитите, олицетворяващи пренебрегваната провинция, селяните и експлоатираната ниска класа. Днес управляващият елит е забравил своите корени. Неговите членове са наследили власт, а не са се борили за нея, израснали се в Дамаск, имитират старата сирийска висша класа, с която ръководят процесите за икономическа либерализация за сметка на провинцията.”

Изоставената политика на Баас довежда до момента днес, когато вече нищо не е в състояние да предложи перспектива за подобряване на жизнения стандарт на обеднялото мнозинство. Режимът разчита на репресивни методи, за да контролира все по-голямото недоволство, като се заиграва и с религиозните различия под издигането на вече станали ненужни и празни лозунги за единство на сирийската нация.

Правителството твърди, че въоръжени банди на сунити ще наложат ислямски фундаментализъм в държавата и ще потискат религиозните малцинства. Въоръжени банди има – това е факт и не бива да го отричаме. Подобни банди се появяват винаги, когато се създава вакуум и политическа криза. В едни страни това са мародери и крадци, в Сирия или Йемен, са фундаменталисти-реваншисти. Но тези банди не могат да завземат властта и това ще си проличи тепърва. По-лошото е, че властите използват този си коз със съществуването на екстремисти, за да използва по-големи репресии в Хомс и Хама.

Докато режимът в Сирия се опитва да спре протестното движение, опозиция е силно разделена и заради това формирането на Временен съвет бе посрещнато така хладно вътре в Сирия. Някои от по-консервативните кръгове в опозицията посочват, че свалянето на Муамар Кадафи с помощта на НАТО е пример, че помощ отвън е нужна. Новината за Кадафи и Либия предизвика силни реакции сред протестиращите в Сирия, някои от които обобщени от Джошуа Ландис в неговия блог:

” Страницата във Facebook, The Syrian Revolution Page, разкрива “либийският ефект” сред сирийската опозиция. Администраторите упорито пазят “selmiya”, т.е. “мирното” в техните съобщения. Хората, които коментират до голяма степен са разстроени и твърдят, че сирийската революция губи скорост. Много твърдят, че мирните методи отпускат и не могат да спечелят срещу залеч превъзхождащите ги сили. Те искат реална военна борба, като в Либия.”

Друго мнение идва от Талал Салман, редактор на As-Safir, вестникът на левите в Ливан:

” Завръщането на колониалните сили, преоблечени като освободители е по-опасно, отколкото някой може да си представи.  Какъв злочест избор налагат диктаторите на хората в арабския свят: или да изгубят гласа си и да се откажат от правата си в собствените си страни, или да живеят под колониализъм, който този път идва под лозунгите на освобождението, слагайки край на потисничеството и даване земя на народа.”

Има ли желание за влияние отвън на опозиционното движение в Сирия? Донякъде, да. Група от опозиционери се срещната през август в Турция, но резултатите от тези срещи са неясни. Сирийският дисидент Обайда Ал Нахас заяви пред Associated Press, че съветът е бил създаден, но мнозина не са съгласни с него. Според вестник Asharq Alawsat, Националният съвет ще се състои от между 115 и 125 души и, че ще координира действия със сирийската опозиция вътре в Сирия, за да гарантира, че Националният съвет представлява сирийският народ във всичките му религиозни и етнически елементи. Но някои опозиционери не са на това мнение. Като Ашраф Мекдад:

” Те харчат милиони за въображаеми конференции, когато трябва да бъдат в подкрепа на сирийците вътре в Сирия. Трябва да отложат обявяването на всеки Съвет, докато не се появи единство. Искат да приложат либийския модел, но разликата е много голяма…”

И донякъде положението е наистина такова. Сирийските опозиционери в странства се надпреварват да създават национални съвети, без да се допитват до сирийците, протестиращи в самата Сирия. И най-вероятно създаването на Комитетите на сирийската революция (SRGC – коалиция между повече от 40 революционни групи в рамките на Сирия (с малки изключения), организиращи протести в страната) ще успее да блокира опозицията отвън, която до този момент не показва ясна подкрепа за протестите, освен разнопосочните семинари и дискусии по големите телевизии.

Опасността от чуждо влияние върху реформисткото движение заради разделението, е голяма. В района на Близкия изток интереси имат не само Турция и Саудитска Арабия, но и Иран, САЩ и ЕС. Всяка една от страните би искала да оформи движението в образ, който харесва.  На първо място САЩ се ограничава до лека критика срещу Башар Асад. Вместо да призове за оттеглянето му, държавният секретар Хилари Клинтън призова Асад да извърши реформи. След като революционното движение се засили, САЩ стигна до заключението, че Асад рано или късно ще загуби властта – и продължаващите кръвопролития не могат да “бъдат обличани в реформаторски дрехи дълго”. С икономически санкции и политическа изолация, Вашингтон се надява режимът в Сирия да бъде застрашен и да позволи опозицията да участва в прехода към демокрация. Най-вероятно този подход бе одобрен от САЩ, след като стана ясно, че войната в Либия излиза скъпо и е по-лесно да се прониква чрез лозунги за свобода.

На сцената е и саудитският крал Абдула, който нарече сирийският режим машина за убиване. Ироничното тук е, че определението идва от страна, която се намеси в Бахрейн с военна сила, за да потуши с кървави методи реформаторското движение в малката островна държава – като тук включваме масови арести, мъчения и убийства. Журналистът Джим Лоб посочва, че администрацията на Обама

“…отказва да призове Асад да се оттегли, поради различни причини, включително опасенията, че премахването му ще постави Сирия в състояние на гражданска война и още по-голямо кръвопролитие. “

САЩ все пак се допитват и до Турция, която има също интереси в района. Анкара, подобно на САЩ, първоначално изпитваше нежелание да скъса отношения със Сирия, с която развива търговия за над два и половина милиарда долара. По-късно Абдула Гюл заяви, че Турция е е загубила доверие в Дамаск. Затова в случая САЩ и Анкара са на незавидната позиция да не подкрепят идеята за сваляне на Асад, но и да не вярват във възможностите му да извърши важните реформи в страната. Хиляди бежанци, преминаващи сирийско-турската граница накараха премиерът Реджеп Ердоган за критикува по-силно сирийската политика, като заяви дори, че случващото се в съседната страна е “вътрешна работа” на Турция. Това прозвуча на мнозина, като връщане назад в миналото, когато Сирия е била провинция на Османската империя.

Каквото и да стане, някак е трудно за вярване, че Анкара или Вашингтон могат да “освободят” Сирия. По-скоро биха се радвали на модел, подобен на Египет при Хосни Мубарак, когато изборите бяха демократични само на лист и успяваха да угодят на интересите на трети страни. Големи трудности идват за опозицията в Сирия – съвсем не трябва да се съмняваме в това. Дори онова, което шест месеца се случи в Сирия, не е нищо в сравнение с това, което може да дойде. Най-голямото предизвикателство е да има единство на опозицията, съставена от различни идеи, съсловия и визии за бъдещето на Сирия. Гледки, като на площад “Тахрир” в Египет, в Сирия няма да видим. Защото има много поддръжници и от двете страни на играта. Но опозицията има потенциал, който трябва и може да развие, за да обхване повече хора в страната. И нещо много важно – не трябва да се допуска създаване на хаос, от който могат да се възползват различни групи. Защото революцията се мисли от умни хора, но на улиците излизат по-емоционалните, за да се възползват накрая мошениците. Това не бива да се допуска.

Comments are closed.