Salam aleykom (السلام عليكم) на арабски означава “мир на вас“. Мнозина вече знаят този израз или са чували, станал е като визитна картичка на арабския свят. Но като че ли Близкият изток приютява повече harb (حرب), “война”, отколкото мир. Може да се каже, че това не е нещо ново за региона, че не е нещо различно за тази част на света, която е виждала повече войни в историята си, отколкото който и да е друг район на Земята. Най-вероятно определението на Близкия изток като “Светите земи” определя количеството кръв, пролято за защита на всеки пророк, проповядващ мир. За всеки камък, който е положен, за да засвидетелства мир. Но днешните новини предлагат единствено мисълта, че мирът е най-трудно достижимият блян за хората в арабския свят.
Насилието просто не спира.
Докато бившият и свален президент Мубарак е в кома, много египтяни отново излязоха на протест на площад “Тахрир”, за да оспорят преврата на военните, които по един мек начин си присвоиха голяма част от властта. Всъщност Генщаба така подходи, че не може чисто да се каже, че има военна хунта, но действително в Египет днес армията коли и беси, а изборът на нов президент е почти без значение, освен за спортната надпревара.
В същото време, когато площад “Тахрир” се пълнеше с недоволни, на юг, в Судан, студенти протестираха в кампуса на Университета на Хартум срещу бедността и липсата на реформи в страната. И така вече четири дни, а вероятно няма да стихнат скоро вълненията, защото полицията вече използва сила.
В Сомалия, въпреки, че не присъства в големите новинарски емисии, положението остава също толкова мътно. На границата между Ивицата Газа и Израел също не е спокойно – 7 загинаха след въздушно нападение на израелски самолети, сред жертвите са и 3 деца.
Сирийското насилие не е спирало, а дори и ескалира. Месеци наред вече град Хомс е под обстрел, а правителството си доставя и нова военна техника, която да използва срещу милионите терористи, наводнили страната, които от своя страна воюват най-вече с гласа си. Наблюдателите на ООН ту решават да напуснат Сирия, ту решават да останат. Тяхното положение може да се определи като същински Параграф 22 – ако си тръгнат ще бъдат обвинени, че са изоставили хората, а ако останат не се знае какво ще се случи с тях, а в крайна сметка не могат да направят нищо, защото мисията е мирна. В Ливан не спират престрелките между враждуващи групи, макар и да има привидно спокойствие в Бейрут.
В Ирак поклонници продължават да бъдат обект на бомбени атентати, а анализатори се питат дали се задава нова вълна на религиозни битки в Двуречието. В Йемен борбата срещу екстремистите в южната част на страната продължава, с много жертви, а дори и в Турция нещата не са спокойни след избухналото отново напрежение между турската държава и кюрдските сепаратисти.
Преди много години един от големите пророци в този регион казва безсмъртните думи: “Блажени миротворците, защото те ще се нарекат Божии чада.” Той не казва, че са щастливи миролюбците, или мирните, или имащите мир. Но казва, че Божии чада ще се нарекат онези, които създават, творят мир. Миротворството не е бягство от проблема, не е пасивност или примирение. То е търсене на разрешение на възникналите конфликти. Бог е най-големия миротворец. Но къде е Бог? Но как могат да бъдат благословени миротворците, ако липсват? Защо хората, желаещи война в Близкия изток налагат вижданията си над онези, които искат да живеят в мир? Падането на тираните е първата крачка, това не е всичко, което започна с Арабската пролет и няма да свърши с нея. Пролетта е само сезон от един природен цикъл. На арабския свят му трябва Ганди, а не Осама или Асад.
Регионът се нуждае от salam, а не от harb.