Сирия днес, 1920 година

Има един стар виц от периода на Студената война за анкета, в която основният въпрос бил “Какво е вашето мнение за яденето на месо?” В Полша отговорили: “Какво иска да се каже с “месо”?” В Етиопия отговорът бил “Какво иска да се каже с “яде”? А в Сирия, хората отговорили с “Какво искате да кажете с “какво е вашето мнение?”

Сирийци, подготвящи се за битката при Майсалун срещу френските войски.

Американският журналист и изследовател на Близкия изток, Чарлз Глас, пише в една от последните си статии в изданието The National за приликите и разликите между Сирия днес и Сирия в началото на XX век. В тази посока е припомнил и посоченият стар виц, който до момента е по-скоро реалност, отколкото шега.

От гледна точка на вицът, нищо не се е променило за сирийците, изправени пред избор между правителство, за което не са гласували и противопоставянето на чужди сили. В редките случаи, когато сирийците са били питани за мнение, предпочитанията им са били тотално игнорирани. Най-известният пример е от 1919 година, когато д-р Хенри Кинг и и Чарлз Крейн представят комисия (Комисията Кинг-Крейн), която да прецени какъв тип правителство искат арабите след Османската империя.

Британците и французите, разпределили вече региона с таен договор от 1916 година, отказват да участват.

Така, американците, водени повече от идеализъм (жаждата за петрол била още в зародиш) започват работата на своята комисия. От юни до юли 1919 година, Комисията изминава Сирия от единия до другия край, получила е над 1800 петиции и се е срещнала с над 400 делегации от повечето етнически и религиозни групи в страната.

Над 80% от петициите изискват пълна независимост и единство на Сирия, състояща се от днешните Сирия, Ливан, Йордания, Палестина и турската провинция Хатай (Александрета). Програмите, представени пред комисията от мюсюлмани и християни в Сирия са националистически, т.е., призовават за обединение на Сирия под една демократична конституция, без разграничение по религиозен признак. В отговори на въпроси на Комисията, мюсюлманите утвърждават, че нямат изисквания да имат привилегии в правителството или да се направи политически съюз с арабите от Хеджаз (днешната западна част на Саудитска Арабия), на които те гледали като изостанали (нещо, което и днес е в сила).

Повечето жители на Сирия подкрепят идеята за конституционна монархия под водачеството на крал Фейсал, довел до успех арабският бунт срещу османците. Една година по-рано, обаче, Фейсал научава от британския генерал Аленби, че борбата му, събрала над 30 000 души от всички части на Сирия, е била напразна (в “Седемте стълба на мъдростта” Лорънс разказва за срещата с Аленби на 3 октомври 1918 г., който му предава телеграма от МВнР на Великобритания, която Лорънс се притеснява да преведе на Фейсал – именно в нея става дума, че всичко е било напразно).

Аленби заявява на Фейсал, че Франция поема контрола над Сирия. Арабите, оказва се, са рискували живота си не за свобода, а за британските и френските интереси. С това заявление Аленби разкрива именно договорът “Сайкс-Пико”, който поделя Близкия изток на френско и британско влияние.

Оказва се, че Великобритания и Франция, със съгласието на Русия, са работили тайно през 1916 година (когато арабските земи се отделят от Османската империя) върху споразумение за разделяне на Османската империя на британски и френски зони. Така е разделен един регион, който е непознат за съставителите споразумението. На 21 август 1919 година “Таймс” заявява целият този процес “традиционни права и интереси на Франция в Сирия”.

Една година по-късно, на 24 юли 1920, френските войски преминали от Бейрут през Ливанските планини и при Майсалун побеждават обединените сирийски войски на генерал Юсеф ал Азма. През следващите 25 години сирийците се съпротивляват постоянно на френското управление.

Но друго е по-интересно. На 7 август 1920 година, “Таймс” припомня, че армията на Фейсал е била допълнение към британската войска по време на войната. Като британски инструмент, арабската армия е трябвало да приеме британската окупация на Трансйордания и Палестина, и френското господство в Сирия и Ливан.

92 години по-късно, през 2012 година, в Сирия има нова въоръжена сила, набираща сили – Свободната сирийска армия. Тя контролира неофициално почти цялата северна част на страната, граничеща с Турция и Ирак. Като доброволци, войниците на крал Фейсал са съставени също от голям брой идеалисти. Днес виждаме същото, когато бунтът срещу режима в Сирия продължава вече над година и половина.

Получавайки оръжие, обучение и команди от външни сили, арабските групи, участващи във войната срещу Османската империя, нямат представа за интересите на други държави – империята Великобритания, Франция, Русия… Свободната сирийска армия, почти столетие по-късно, трябва да се пази от същите грешки – този път от интересите на Катар, Саудитска Арабия, Турция. Бунтовниците трябва да се оглеждат за скрити послания какво и кой може да вземе властта в родината им, ако позволят революцията да бъде открадната както става преди 90 години.

Когато външни сили обсъждат съдбата на Сирия – Русия, САЩ, Турция, Саудитска Арабия, Катар, Иран – неизбежно това довежда до неприятен край. Сирийците трябва да поемат инициативата в свои ръце, за да не позволят онова, което е станало с Великобритания и Франция, да се случи отново – справедливата им борба да бъде захвърлена.