Йордания: анатомия на една политическа бъркотия

Откакто се възкачва на престола през 1999 година, крал Абдула не може да намери правилната комбинация от министри, депутати и вътрешните настроения, за да проработи политическата система на Йордания. Това описва в дипломатическа грама посланикът на САЩ Стивън Бикрофт. Много малко се е променило оттогава.

По времето, когато посланикът пише бележките си, крал Абдула току-що е отстранил и заменил премиера на фона на смело говорене за реформи и в подготовка за нови избори за парламент – нещо, което в Йордания се случва с тревожна закономерност.

Три години и четири премиера по-късно, историята почти се повтаря. Йордания има ново правителство и изборите са след по-малко от два месеца. Разликата този път е, че има безредици по улиците и голяма част от страната е в ръцете (образно казано) на строгите икономии за справяне с финансовия колапс.

Премиерът Самир ал Рифай, пише посланикът в друга грама, “има малък личен опит в правителството, но произхожда от семейство с многобройни правителствени връзки и има препоръки по въпросите около бизнеса и финансите.”

“В краткосрочен план, Рифай вероятно ще се разглежда като неопитен и, че е бил назначен за премиер, заради връзката му с краля”, пише още в грамата.

Три седмици по-късно, той пише:

“Назначаването на Самир ал Рифай беше посрещнато от негативни реакции от контакти на посолството и местни медии. Способността му да води новия кабинет е обсъждана от йорданския политически и бизнес елит, йорданските блогъри и местната преса.”

Не след дълго крал Абдула стига до същия извод и само след осем седмици на пост, Рифай е уволнен.

В светлината на вълненията от тази седмица, трябва да се потърсят някои документи чрез Wikileaks, свързани с Йордания. След назначаването на Самир ал Рифай в края на 2009 година, 2010 г. е трябвало да бъде “критична година за избирателна реформа”.

По-малко от седмица преди Рифай да бъде внезапно отстранен, министърът на политическото развитие, Муса Маайта, бодро заявява на американския представител, че правителството е предприело “стратегически диалог” за разработване на избирателния закон, за решаване на системата за гласуване и квота за жени депутати.

“Министърът описва това, което той нарича “формула за реформа”, като начин възползващите се от статуквото да не изгубят повече, отколкото могат да си позволят да загубят.”

Тогава, както и сега, избирателната система в Йордания – в противовес на политическия ислям и в полза на привържениците на краля – е причина за много дебати и спорове. Посланик Бикрофт обяснява:

“[…]Един човек – един глас” в контекста на Йордания се отнася до спорна разпоредба, съгласно която всеки гласоподавател дава гласа си в  гласуването за един кандидат в рамките на една област, която избира няколко депутата от по-дълъг списък с кандидати. Много анализатори твърдят, че тази система увеличава семейното и родово влияние относно:

  • натиск върху избирателите да дадат един глас за някого, когото познават лично, от които могат да се изискват услуги или облагодетелстване
  • подкопаване на развитието на политическата партия, чрез насърчаване на кандидати за местни кампании около създаване на лична репутация, отколкото заявена политическа платформа
  • разреждане на гражданите с право на глас, позволявайки им да гласуват за малък процент от общия брой хора, които представят своята област […]”
Същият доклад представя разговори с двама кандидати за парламента, които показват как са оформени изборите в Йордания – с пари, семейни връзки, но не и с политика. Единият от тях е Уаел ал Джаабари, богат бизнесмен от Западен Аман от палестински произход, който никога не е бил в парламента, но обмисля това:

“Прогнозирайки шансовете си за победа при сегашната система, Ал Джаабари заключи, че подкрепата от семействата с произход от Хеброн, откъдето е фамилията му, може да допринесе за победата. Той посочи, че йорданците от палестински произход са склонни да гласуват за регионални обединения, които често играят решаваща роля в състезанието за места, които традиционно се заемат от йорданци с палестински произход.

[…]Откровеният коментар на Ал Джаабари показва, че регионалното може да играе подобна роля като при палестинците, в племенните райони на изток. […]”

Вторият кандидат е Насър ал-Кайси, бивш депутат, чиято избирателна кампания ясно разчита повече на пари, отколкото на връзки:

“Ал Кайси е от малко и не толкова влиятелно семейство от сравнително богатият район на Мадаба и спечели мястото си с интензивна, дисциплинирана и организирана кампания, изградена около контактите му в медицинската му практика. Въпреки, че семейството му се състои само от около 300 члена, той печели в гъсто населена област с повече от 11 000 гласа.

[…]Кампанията му през 2007 година изисква мобилизирането на хиляди платени доброволци, както и наемането на над 600 превозни средства, подчертавайки колко скъпа може да е една кампания. […]

[…]При липса на ефективна партийна структура, тези разходи се поемат изцяло от самия кандидат, като може спокойно и лесно да се дадат стотици хиляди долари. […]

(ЗАБЕЛЕЖКА: Преди разтрогването, заплатата на членовете на Долната камара е около 3 600 долара на месец КРАЙ НА ЗАБЕЛЕЖКАТА)

[…]За разлика от повечето си колеги, Кайси оперира ефективно с финанси, най-вече от собствения си джоб.[…]

Грамите илюстрират отчаянието, което много йорданци чувстват. Две от тях съобщават за разговори с Мамдух ал Загул, кмет на Ажлун. В първата грама се казва:

“Той смята, че сегашната система не успява да възнагради инициативата на младежи, което води до чувството за неудовлетвореност и депресия. Кметът също така вярва, че младите хора в Ажлун, които се доверяват на националните институции и чувстват, че имат някаква роля в националните или местни процеси на вземане на решения, неохотно прибягват до племенни връзки за осигурявана на заетост, възможности за образование и други услуги.

Тези фактори се комбинират, за да произведат “радикализация” в Алжун, въпреки, че кметът не е определи радикални дейности на някоя организация. Той смята, че докато на макро ниво проблемите се нерешени, радикализацията в Алжун само ще продължи да се увеличава.”

Във втората грама, кметът дава повече подробности:

“Докато не виждат, че правителството функционира правилно, те ще продължат да гласуват за племенните лидери, които се разглеждат като единствените доставчици на услуги…

“Кметът иска реформите да бъдат приети в общинските съвети, по-специално по отношение на служителите в публичния сектор. Той обясни, че общинската заетост е била използвана като форма за социално облагодетелстване в продължение на десетилетия, в резултат на некомпетентност и неефективност. По ирония на съдбата, според кмета, общинската заетост не произвежда доволни граждани, които искат по-високо качество на живот, отколкото общинската заплата може да осигури. “Така че, ние плащаме за хора, които не вършат никаква работа и не са доволни.”

[…] Ал Загул смята, че обучението и изграждането на капацитет ще бъде по-важно от притока на средства. “С голям отбор зад мен мога да направя много повече, за да помогна на общността си с по-малко суми пари. Не се нуждаем от скъпи мегапроекти в Аман.” […]

Той говори с голямо презрение за неотдавнашното изграждане на сграда, близо до съда. Голяма сума пари е била използвана за закупуване на неподходящо парче земя и резултатът бил лошо построена сграда в неудобно място, без обществен паркинг в близост… […]

Ал Загул казва, че са необходими три промени за реформиране на политическия живот в Йордания:

Справедливостта трябва да се прилага еднакво. Ал Загул казва, че в продължение на десетилетия гражданите на Ажлун виждат хора с връзки да действат безнаказано. Те не вярват, че правителството ще накаже угнетителите, така че се обръщат към племената, за да задоволят чувството си за справедливост. Като това дава възможност на племенните лидери да водят борба за власт помежду си, както е видно от избухването на бунтове в Ажлун през август 2009 година.

Върховенството на закона трябва да се прилага еднакво. Ал Загул казва, че срещу корупцията трябва да се действа агресивно, за да се възстановят доверието и чувството за справедливост в общините. Той би искал да види държавните служители да изпълняват задълженията си към местните граждани, без да се налага да бъдат подканени от подкупи. Накрая, той вярва, че търговските договори следва да се дават на онези, които демонстрират иновации и ефективност, а не политическа схватливост.

Равни възможности трябва да бъдат предоставяни на всички. Ал Загул е обезпокоен от засилващото се схващане сред младежите на Ажлун, че всеотдайността и упоритата работа са по-малко нещо от връзките. “Ако един не може да намери работа, място в университета или в армията на базата на квалификация, как ще съдиш политик за неговите лични квалификации и способността му да си върши работата? Не, хората ще продължат да гласуват за тези членове на собствената си фамилия (племе), които могат да донесат благосъстояние и услуги.”

По Брайън Уитакър и Wikileaks