Remember, remember…the 17th of December

20110115_tunisia7_wПреди две години се случи събитие, което разтърси арабските страни в степен, която не беше виждана досега. Арабските правителства бяха поставени в ситуация, изискваща или бързи реформи и промяна, или тяхното падане. Мохамед Буазизи, един безработен уличен търговец, самозапалил в акт на безпомощност и отчаяние след конфискация на количката му за плодове и зеленчуци, хвърли ръкавицата срещу безпардонните управляващи в Тунис.  На 17 декември 2010 година, този млад мъж предизвика вълна от протести, започнала от малкия тунизийски град Сиди Бузид, прехвърлила се към столицата, а оттам далеч извън границите на държавата.

Помня добре първите съобщения за ставащото в Тунис, които ме накараха да мисля, че се случва нещо, което досега нямаше еквивалент. В статия в “Капитал” от 7 януари 2011 година, споделям:

Когато на 17 декември 2010 г. млад тунизиец от градчето Сиди Бузид се самозапали никой не предположи какво ще доведе след себе си това действие. Буквално за часове, до сутринта на 18 декември, съграждани на Мохамед Буазизи излязоха по улиците на Сиди Бузид, за да протестират и това бързо прерасна в антиправителствен бунт.

26-годишният Мохамед Буазизи е безработен, но образован. Завършил с отлична диплома, той не може да си намери работа и започва да продава зеленчуци на близкия пазар. Няколко пъти полицията му иззема продукцията, тъй като нямал разрешение, докато при поредния път, на 17 декември 2010 г. Буазизи решава да се самозапали от отчаяние. Откаран е в болница, а негови приятели и съграждани реагират остро срещу мерките на полицията, довели до този акт.

Протестите в малкия южен град заплашват да се разраснат и полицията затваря пътищата към и от Сиди Бузид. На 22 декември друг младеж решава да сложи край на живота си заради безработицата – изгаря се с ток. […]

Спомням си какво вълнение и какви разговори бяха по скайп с журналистите от “Капитал” Краси Янков и Огнян Георгиев. Всъщност, те именно бяха първите, които обърнаха внимание на постингите ми за това, че нещо става в Тунис и в последствие статията беше пусната.

Тогава, в края на 2010 година и началото на 2011 г. официалните власти по всякакъв начин опитваха да дискредитират зародилите се протести, които вече заплашваха да ги смажат. Две години по-късно е лесно да се забрави, че безредиците в Тунис не са единствените, които засегнаха арабска държава – всъщност те бяха “изкопирани” в поне още две страни. Ден след самозапалването на Буазизи, стотици саудитски младежи отиват в свещения град Медина, за да изразят недоволство. В началото на януари 2011 бунтове в Алжир избухват пак по същите причини, както в Тунис – младежка безработица и безпътица. В Йордания само няколко дни от началото на протестите в Сиди Бузид, демонстранти причиняват хаос в град Маан.

Режимите в Алжир, Йордания и Саудитска Арабия оцеляха малко или много. Със сигурност повече от този на Бен Али в Тунис. Поне в първата седмица с нищо не показваше онова, което се задава. Тунис е полицейска държава (и до днес остава такава), в която режимът има силна хватка върху обществения живот. Страхът или по-точно – разбиването на “стената на страха”, е ключът към падането на властта на Бен Али. След като демонстрантите се почувстваха сигурни в себе си, десетки хиляди младежи излязоха по улиците на столицата и властите не успяха да овладеят положението.

Стената на страха доказва колко силно средство срещу протести може да е. Със силна замазка от репресии и тухли от държавата, тази стена издържа дълго време. Натрупването на неудовлетвореност, сигналите за корупция, липсата на перспективи и инвестиции в селските райони направиха оставането на власт на Бен Али невъзможно.

 Важен фактор до известна степен бяха и разкритите секретни документи на посланика на САЩ, който описва режима на Бен Али като “склеротичен”, но също така и описва състоянието на президентското семейство. Голяма част от информацията, разбира се, отдавна беше известна на местните хора – тя се обсъждаше, както и в други арабски страни, шепнешком. Документите само аргументираха онова, което вече се знаеше и говореше.

В сравнение с последвалите въстания, падането на Бен Али беше бързо – един месец от началото на протестите в Сиди Бузид. Насилието беше сравнително ограничено. Но дори едномесечна, борбата на младото поколение в Тунис се оказа вдъхновяваща за много други в останалите арабски държави. В първите месеци след падането на Бен Али бунтове заляха Египет, Йемен Либия, Бахрейн, Сирия…

В Египет, 25 януари беше официален празник, Национален ден на полицията. Той се отбелязва по повод отказа на полицията в Исмаилия през 1952 г. да се предаде на британците, като 41 загиват. Половин век по-късно тази дата изглеждаше твърде иронично на египтяните, които са притискани в ежедневието си именно от Министерството на вътрешните работи…

През 2010 година този празник предизвика само някои пародийни коментара, но нищо повече. Година по-късно, когато движението Кифая (“Достатъчно!”) и младежите от “6 април” призоваха за демонстранции, които да превърнат полицейския ден в ден на революцията, вътрешният министър Хабиб ал-Адли не изглежда да е притеснен. Заплашва да арестува всички, които изразят становищата си “незаконно”.

Разбира се, Адли страда от същата болест, от която се измъчват и други властимащи в арабските страни: самодоволство. Реакциите му са приспани и от факта, че някои от опозиционните партии заявяват, че няма да участват, като Мохамед Ел Барадей и дори Мюсюлмански братя.

Но мащаба на протестите от 25 януари надхвърли очакванията дори на организаторите и полицията.

Египет, за разлика от Тунис или Сирия, има традиция с уличните протести и работнически стачки, въпреки, че не са представлявали сериозна пречка пред режима. Както Буазизи повлия на протестите в Тунис, така Египет намери олицетворение на тежкото си положение в лицето на младия Халед Саид – пребит до смърт от цивилни полицаи в интернет кафе в Александрия. Другият момент са манипулираните избори през ноември 2010 година.

Без примера на Тунис, обаче, малко вероятно е протестите на 25 януари в Кайро да се състоят по този начин. Показателно е, че бе измислена думата “тунисами” (тунизийско цунами), а протестиращите пееха: “Я Мубарак, я Мубарак, ал Саудия фи интизаарак” – “О, Мубарак, о Мубарак, Саудитска Арабия те очаква”, препращайки към новината, че Бен Али е избягал от Тунис и подслонен в Рияд.

Днес, за разлика от Либия, Йемен, Сирия и Бахрейн, революциите свалили Бен Али и Мубарак изглеждат нищо в сравнение с болезнените сътресения, довели до граждански войни (Либия и Сирия), абсурдни репресии (Бахрейн) и подлагането на цяла държава на интересите на чужда сила (Йемен). Тунизицийте и египтяните успяха да се обединят в борбата си срещу властта, поне за известно време (защото днес не е така). Но развитието на протестите в тези страни сякаш даде време на другите управляващи да потърсят начини как да останат на власт, като това означава дори подпалването на религиозни сблъсъци или подтикване към насилие.

Днес политиката в Тунис и Египет не е леко занимание. Никак дори. Обществото е разделено между привържениците на политическия ислям, левите идеи и либералните движения. Никой не си представяше такъв сценарии, но ако трябва да бъдем честни – да не се стартира промяна заради подобен страх, означава, че трябва да се съгласим да не излизаме от вкъщи, за да не ни блъсне кола.

Последните вълнения в Египет, декретите на президента Мохамед Мурси, референдумът за конституция – всички заедно достатъчно зле организирани и написани – са добър пример за хаосът, който настъпва в едно общество, което е живяло десетилетия подред под железен юмрук. Сега, обаче, Мурси има много по-трудна задача, защото вече никой няма желание да стиска гласа си. Примерът на Буазизи е много повече, има много по-голяма символика – арабското общество знае, че може да поиска промяна и, че не е длъжно да се съобразява с властта. Унижението на Мохамед Буазизи от полицията и властта, както и последвалата реакция, са символ на борбата срещу едноличния режим. Както посочва известният сирийски активисти, проф. Садек ал-Азм, “Хората искат падането на режима” е много по-революционна фраза от когато и да е било, защото включва в себе си огромно значение за арабското общество. Преди години това не означаваше нищо, но днес много арабски управляващи не могат да си позволят да го игнорират.

По-рано през този месец, изправен пред много критики за неговата политика относно Twitter, саудитският министър на труда реши да отговори лично, като покани някои от критиците си. На нас тук може да не ни звучи много, но за Саудитска Арабия е значително.

Две години след началото на арабските протести, личността на Буазизи може би е позабравена. Но това, което той направи – със сигурност не. Не знаем какво ни чака, какво ще се появи накрая, какъв ще е резултатът след толкова жертви, репресии, арести, нито можем да знаем кой ще управлява в тези държави. Но със сигурност никой не си прави илюзиите, че пътят е лек и, че с падането на някой режим се свършва със злото. В Сирия сблъсъкът между народа и властта достига огромни и тъжни размери – над 46 000 загинали, а милиони са без покрив над главата си. Но, както се казва – докато има надежда за нещо по-добро, хората ще продължават да настояват за онова, което заслужават. В края на краищата, дали в Сирия, Тунис, Египет или тук в България, обществото трябва да има тежката дума, а не няколко души с много власт. Или поне така би трябвало да бъде.

Remember, remember…the 17th of December – повлияно от тук. Линковете и вдъхновението от Брайън Уитакър.