Мъчно ми е за двете ми родини

7025b794bfa678cc3c29f765f06eee17Сега, когато всички слушат поредните изказвания в народното събрание, подтикнати от уж неочакваната оставка на премиера Борисов, се показва колко ниско ниво има политическия живот в страната ни. Осъзнавам, гледайки поредната новинарска емисия, узаконяваща несправедливостта, колко ми е мъчно ми за двете ми родини. За страните със стар и горд народ, за площадите на Дамаск и София, видели векове история. Всеки ден, в който хората продължават да бъдат разделени заради политически интереси, прави положението на обществото в двете ми родини все по-тежко и по-тъжно.

И в двете ми родини на власт е популизмът и невежеството.

И в двете ми родини олигарси и самовлюбени хора управляват мнозинството, без да се интересуват от правила, морал, задължения и отговорност. Те играят с чувствата на обикновения гражданин, както дете играе със своите играчки – забравя за тях, когато спрат да са му интересни.

И в двете ми родини протестиращите са определени като престъпници, а протестите – добре изигран сценарии и привнесена отвън конспирация. Властимащите не се свенят да критикуват чуждото, но да затворят очите си за своите престъпления.

И двете ми родини са в плен на себе си, на историята, миналото и неясното бъдеще без мечти. Важно е настоящето, а то е мразено от обществото и поради това тъгата се усеща по всяка улица и площад.

И двете ми родини са готови да обвинят другия, но не и себе си.

И в двете ми родини всяка следващо правителство е съставено от познати до болка лица, разрушава постигнатото и започва неосъществимото.

И в двете ми родини медиите са продължение на властите, а не техни критици и корективи. Журналистите са готови да напишат сензация, но не и истината. В телевизионните канали работят братовчеди, братя, сестри, бащи и чичовци – но не и професионалисти. За медиите в двете ми родини, статуквото е поносимо, приятно и безпроблемно.

И в двете ми родини народните представители са избрани от интереси, и в двете ми родини депутати стават на крака и ръкопляскат на простотата, стига тя да е изказана от силния на деня, и седят, и се крият, когато трябва да изкажат личното си мнение. Изказванията са сякаш взети едно от друго, а разликата може да се направи единствено в използвания език.

И в двете ми родини, лидерите използват реторика, пригодна за отминали времена, опираща се на национализма,  без да се зачитат правата на всяка част от обществото. На хората се повтарят заучени и изтъркани фрази, излъскани отвън, но празни отвътре.

И в двете ми родини хората са потиснати, изплашени, неуважавани и незачитани.

И в двете ми родини има институции без власт и избирателна справедливост. Докато се правят показни арести, престъпността е на улицата.

И в двете ми родини лидерите не желаят народ със самочувствие.

И в двете ми родини властимащите не биха се посвенили да извадят оръжие, стига да запазят мястото си.

И в двете ми родини народът би сринал парламента си, само ако тропне дори веднъж.

И в двете ми родини властта е готова да плаща за народна любов, за показност, за изкуствена загриженост.

И в двете ми родини хората са готови да изоставят истината и солидарността, стига това да ги отдалечи от реалността. И точно това желаят от властта.

И в двете ми родини хората предпочитат преклонение пред Бащата, пристигналия Месия, но не и пред правото, справедливостта. Като малко дете, нуждаещо се от ласката, а понякога и грубостта, на родителя. Обществото е загубило вяра в себе си, в способността си да управлява днешния ден.

Мъчно ми е, мъчно ми е за двете ми родини. Но изходът не е бягството.

И нека да споделя отново думите на един писател, който в началото на XX век, потиснат от реалността, написва следните редове:

Приятели мои, спътници мои, горко на народ, който е пълен с вярвания и празен откъм вяра.

Горко на народ, който се облича с дреха, не изтъкана от него, яде хляб, непожънат от него, и пие вино, не изцедено от неговата собствена преса.

Горко на народ, който приветства побойника като герой и смята блестящия завоевател за щедър.

Горко на народ , който насън презира някоя страст, а наяве й робува.

Горко на народ, който издига глас само когато крачи в погребална процесия, гордее се само с руините си и се съпротивява само когато вратът му е поставен между меча и дръвника.

Горко на народ, чиито държавници са лисици, философите му са фокусници, а изкуството му е изкуство на кърпежа и подражанието.

Горко на народ , който посреща своя нов водач с фанфари, а го изпраща с пищялки, само за да посрещне друг отново с фанфари.

Горко на народ , разделен на части, всяка от които си въобразява , че е народ.

Трябва ли Джубран да ни каже онова, което всеки един мисли, но не смее да изкаже? Трябва ли още години наред да споделяме тези редове, и да не се промени нито буква?